„Възхвала на провинцията. Фрагменти“, Александър Секулов, издателство „Хермес“, 2024 г.

1.

Започвам с едно малко учудване, свързано с оформлението на „Възхвала на провинцията“ – сборника с фрагменти от Александър Секулов. Странно е, че колажът на корицата и малкият текст върху гърба на книгата едновременно виждат море, лодка с платна и/или сал. Как Пловдив като централен топос в книгата, град в средата на горещо поле, леко драснато от бавните води на Марица, предизвиква такава асоциация? Или да задам въпроса по друг начин. Защо в творчеството на Секулов, включително и в тази книга, се усеща така силно морето като движение и ритъм, в което винаги има острови за поанта?

Да не се подвеждаме по простото обяснение, че авторът често ходи до любимия си ленив Афитос, или от факта, че провинция Тракия опира в бреговете на Бяло море, откакто е създадена. Не ни помага и придобитата със специални разузнавателни средства (пиене в кръчма) информация, че авторът е преживял убийствена буря, докато е плавал на яхта, и може би там, в проблясъците на мълниите, за първи път е зърнал капитан Ахав. Отговорът на въпросите беше на върха на езика ми, но се появи внезапно чак когато случайно видях Пловдив, изобразен на красива стара карта от 1869 г. Тя е направена от един достолепен картограф от Виена, поканен в Османската империя да прокара трасето за железницата на барон Хирш. Хубаво е да напомним, че преди да се свърже със София, Пловдив има железопътна линия до Цариград.

Върху картата на австрийския поданик Фердинанд Ритер фон Хохщетер хълмовете на Пловдив са очертани със затворените последователни линии на еднаквите надморски височини. Тези линии носят чудното гръцко име изохипси. И тъй като тепетата не са застроени, на картата те изглеждат като острови. Ето как открих неизвестен за науката архипелаг – Пловдивския архипелаг, очертан от прочут картограф от XIX век и описан век и половина по-късно от Александър Секулов.

Хълмовете на Пловдив са острови в морето на живите. Хората живеят долу в ниското, а върховете са оставени за боговете. Ако съдим по името на едно от тепетата, дори адът е бил за известно време на един от тези острови, а може би още е там. На друг от хълмовете се издига часовникова кула, а на друго от възвишенията му чудаците от миналото са гърмели с оръдия по повод на различни празнични събития. Днес е останал само часовникът в кулата, а той, както знаем, е най-страшното оръдие на боговете, с което разбиват всяка човешка крепост от суета и гордост.

„Към скалите на Джамбаз тепе в Пловдив гледаха прозорците на родната ми къща през цялото детство. То свърши с разрушаването ѝ преди 40 години“ – това споделя писателят Александър Секулов. Когато израснеш в Пловдивския архипелаг, от малък се научаваш да пътуваш надалече и да различаваш боговете от хората. Боговете – живите и мъртвите, са горе, а хората са долу. И ако адът е горе, значи раят е долу. Проста теологична концепция, изключително мила и сладостна. Раят, вероятно единственият рай, е сред обичните хора – поне за годините на детството, когато малкият Александър е гледал скалите на Джамбаз тепе.

Тук е голямата разлика с моето детство. Витоша е надвиснала над София като вълната на Хокусай. Аз например никога не ходя в планината. Гледам я само от терасата си и дори ѝ се любувам, но знам, че тя не е място за мен. По някакъв странен начин изповядвам шопската хладнокръвна вяра, което при мен означава майчината ми вяра, че „от Витоша по-високо нема“. Планината е извън града, недостъпна, тя не участва в живота му. На Черни връх – качвал съм се веднъж като млад – няма богове, а метеорологична станция, която измерва параметрите на физическия свят, в който живеем. Мери пулса по облаците, влажната кашлица на мъгли и дъждове, атлетичните усилия в борбата на студа със слънчевото греене. Но въпреки опита ми да видя нещо поетично в измерванията освен колонки с цифри, знам истината. Това е природа. В Пловдив всички хора се движат в морето между островите, между всекидневието и малките върхове на духа. Магическото е достъпно за всеки. Това е митология.

Пловдивският архипелаг е метафора, която описва специфичното у Александър Секулов. Той е страстен фантазьор и пътешественик, мореплавател, вързал погледа си като въже за голямата скала на любимия остров. Малко са толкова хомогенните светове в българската литература и в българския живот, където точно фантазията фатално липсва, заменена от много лош, битов реализъм с елементи на хорър.
„Възхвала на провинцията“ е книга обяснение в любов към един плаващ от хилядолетия град.

2.
Рицарят картограф Фердинанд фон Хохщетер е правил географски открития чак в Северния остров на Нова Зеландия, но за наше голямо удивление той се води и откривател на Задбалканските котловини в България и учен, който е потвърдил съществуването на Средна гора. Това е времето, когато европейските изследователи описват последните неизследвани територии на света. Австрийските поданици Хохщетер, Каниц и Буе навлизат в балканските земи на Османската империя. Картографират ги точно за първи път. България, както и всеки остров, връх или долина в света започват да съществуват едва когато метрополиите в Европа ги видят. Това е най-доброто определение за провинция. Тя е място, което съществува само ако центърът я забележи; останала без наблюдение, изчезва. Това е политическо квантово състояние и всъщност е великолепна научна загадка. Какво правят хората и градът, когато не са наблюдавани? Съществуват или не съществуват?

Александър Секулов много добре си дава сметка за особената невидимост на българския живот. Авторът открива елегантно и мъдро решение на тази стара европейска теорема. За книгата си „Възхвала на провинцията“ той казва: „Човекът винаги е провинция на Господ. Господ – ако е столицата и центърът, и демиургът на всичко, което ни заобикаля, в което аз силно вярвам, тогава всеки един човек е отделна провинция и тази книга е възхвала на човека“.

Но това не е истинска религиозна мисъл. Вярващият човек, според ясните закони на вярата, не приема подобно разграничение. Човекът е само частица от Бога и идеята за някакво съотнасяне с него като център и периферия е богохулна. В идеята на Секулов прозират други богове, много по-древни и по-близки до човека. „Що за хора сме, ако не можем ежедневно да живеем с Господа Си, като приятели, които имат нужда да разговарят.“ Следи от тези богове има не само в Археологическия музей в Пловдив, но и в Библията. С тях отношенията невинаги са приятелски. Яков се бори цяла нощ с Бога и на разсъмване получава името Израил (Израел), което означава Божи воин. Такъв – приятел/враг – е и човекът във фрагментите на „Възхвала на провинцията“. По-точно е да кажем – такъв е литературният герой, който разказва фрагментите. Би трябвало това да е авторът, но не е така. Писателят, който наблюдава, коментира и анализира света, не се покрива напълно с човека. Писателят е по-добрият вариант на Александър Секулов. Това е духовният му образ. Човек не може да живее в света с духовния си образ, но може да пише и да се моли чрез него.

Авторът сам е отбелязал парадокса на раздвояването между личност и автор: „Уседнал човек съм. Много уседнал. Неподвижен почти. Мъчително се събирам за странстване, често се отказвам в последния момент, а когато стигна уречената цел, на мига копнея да се върна обратно. Като компенсация навярно героите ми непрекъснато пътуват, а най-често плават“. Тези две състояния може да олицетворим с два архетипни образа – на Кораба и Кулата. Героите са на Кораба, а авторът е в Кулата.

„Провинцията е висока кула“ – казва Секулов. Така е. Дори съм я виждал. В една от приказните провинции на Франция, близо до ренесансови градове като Перигьо и Бордо, със сгради, които, събрани заедно на площадчетата, приличат на резбовани олтари. Дотам се стига по тесни пътища покрай орехови градини, толкова гъсти, че под дърветата цари нощен мрак, а реката, наречена Дордон, е толкова весела и бистра, че не искаш да свършва в океана, така както не искаш да свършва животът. Разбира се, че говоря за кулата на Мишел дьо Монтен. За същата бавна провинция, омагьосала френския мъдрец до такава степен, че наистина е разпоредил да му издигнат кула, където да се скрие с библиотеката си. От тази кула започва и книгата на Александър Секулов. От тези „Опити“, френската дума за които е есета. За първи път преди 444 години един човек казва: „Аз самият съм темата на моята книга“. Това не означава, че авторът ни досажда със собствения си живот, а просто пропуска наблюденията си и цялото придобито от личен опит и четене знание през ситото на ума и морала си.

Подобна книга е и „Възхвала на провинцията“, тя е гледната точка на Александър Секулов за света около него и за „безотговорния, красив, глупав, възвишен, съсипан, креслив, споделен, гръмогласен, притаен, героичен, мерзък, милостив, безмилостен, кратък и вечен, вековечен живот“.

Пак ще кажа, че почти няма автори в съвременната ни литература, които могат да пишат така концентрирано и още по-точно – така искрометно. Да, стилът на Александър Секулов е искрометен. Фрагментите са изпълнени с мъдрост и остроумие, щедро пръснато в измамно лековати форми. Дори се изкушавам да кажа похвала, която авторът може да възприеме като критика, че точно в кратките форми той изразява най-точно и най-високо себе си.

3.
Написах вече, че Александър Секулов ще пише тази книга цял живот. Заедно с произведения в каноничните жанрове той прибавя непрекъснато и малки късове, или откършлеци, от словесна руда. Това натрупване на текстове поражда различни издателски проблеми. „Възхвала на провинцията“ съдържа нови и стари текстове, които авторът композира по някакви централни оси. При това подреждане отпадат логично много от предишните фрагменти и някак няма място за бъдещите. Те пак ще изместят старите. Затова виждам следното решение. Самият автор го е намерил, но вероятно все още не осъзнава стойността му. Ето какво казва той: „Истината е, че съкратих и много текстове, писани за изложбите на Наско Хранов, които, сами по себе си, са книга, която някога с него, ако не ни мързи толкова, колкото ни мързи, ще издадем, но не с търговска цел, а за приятелски дарове. Но дори да продължа да пиша тази книга, тя никога повече няма да промени заглавието си. В това заглавие е всичко, което обичам“.

Решението според мен е просто. Книгата със заглавие „Възхвала на провинцията“ ще е от няколко тома или части. Едната е вече написана и колкото и да е странно, е озаглавена „Под игото“, поставено в кавички. Другата ще е обещаната вече книга с текстове за творбите на Атанас Хранов и други сънища. Третата – книга, за която авторът дори не подозира, че пише – е с бележки по театралните спектакли, които му носят толкова слава. Във Фейсбук пусна и такъв текст.

В крайна сметка времето подрежда всичко – хронологично. Животът на автора е истинският съставител на тази книга. Много е вълнуващо, но и малко страшно времето да ти е съавтор. Пожелавам тази книга да се пише още дълго. Въпреки осъзнаването, че накрая, с последния изстрел от Сахат тепе, ще изчезне всичко. Или пък, както вярваме с Александър Секулов, ще се превърне в енергия, записана в очите на Бога.

Цанко Лалев