Любовта като тенис мач в три сета. Може и да не е най-оригиналната идея сама по себе си, но интерпретацията на Лука Гуаданино заслужава пълното ви внимание.
Заради умелото вплитане на метафорите, които изскачат една от друга като матрьошки и в същото време са достатъчно дискретни, за да ги пренебрегнете, ако такова е зрителското ви предпочитание. Заради изтънченото боравене с актьорския талант, изобретателното водене на разказа в структурата „сега и преди“ и особено заради дръзкото изграждане на съспенса на корта с помощта на разнообразни визуални средства, което превръща „Претендентите“ в мач „на живот и смърт“.
Две момчета, едно момиче, три възможности… Спортното съперничество не може да съкруши мъжка дружба, скрепена на 12 години, но съперничеството за вниманието и сърцето на млада надежда на женския тенис, когато си на 18, е съвсем друго нещо. Непредсказуемият, хаотичен и гениален Патрик (нещо като Джон Макенроу от началото на XXI век) и решителният и меланхоличен Арт израстват заедно в затворения свят на тениса от високо ниво. После срещат свирепата и брилянтна Таши Дънкан. Те се обичат, нараняват, помагат си, привличат се и се противопоставят… Сценарият изследва широк спектър от възможните взаимоотношения между трите полюса на този триъгълник. Почти всички. Състезанието се трансформира в друга форма на привличане, конкуренцията – в кипеж на желанието, а конфронтацията – в удоволствие.
Непризнатите емоции и играта на прелъстяване събуждат влечения и съжаления, които се превръщат в движеща сила за образите и за сюжета, извеждащ на преден план не спортната надпревара, а неизреченото и потиснатата сексуалност. Разгърната в период от тринайсет години, с преходи напред-назад между различни времеви моменти от взаимоотношенията на персонажите, историята проследява еволюцията на страстите и (раз)единенията сред трупането на житейски опит и тенис двубоите. Именно тази „подразбираща“ се линия на разказа е привлякла вниманието на Гуаданино в много по-голяма степен от средата на професионалния спорт, чиито всекидневие и рутина са по-скоро мимоходом рeгистрирани. Среда, която в крайна сметка служи за рамка на интригите и експлозиите от чувства до самия апогей и която се оказва доста подходяща база за метафора, ако държим на паралела със света на тениса (изправяме се един срещу друг, подмамваме се, изтощаваме се…). А сценарият редува минало и настояще с динамика, която плете друга тематична метафора – тази на непрекъснатото подаване и връщане на топката.
Добър анализатор на човешките взаимоотношения, склонен да подлага на дисекция най-нажежените страсти във филмите си, Лука Гуаданино преоткрива любовния триъгълник като състезателна категория – любовта е спорт като всеки друг, и то от висока класа. Историята на триото от „Претендентите“ се разгръща като пътуване във времето. Редуват се ключови моменти, когато двойките са били създадени и развалени, а общата нишка, която служи за гръбнак на интригата, е един решаващ мач между зрелите Арт и Патрик, когато са в разцвета на физическите си възможности (но не и на душевния си комфорт). Всяка размяна на погледи, всеки жест се превръщат в пресметната маневра в тази критична среща, в която победата изглежда несигурна като траекторията на тенис топка.
„Претендентите“ е урок по чувственост – Гуаданино знае как да еротизира и наелектризира телата, да ги направи толкова „присъстващи“ и дори в по-голяма степен „разказващи“ историята, отколкото диалозите. Подобно на „Призови ме с твоето име“ (2017) осмият игрален филм на италианския режисьор остро идентифицира опустошенията на романтичното разочарование, като неусетно заменя небрежно закачливия тон с драматичен, преминавайки от тийнейджърски филм към екзистенциална драма.
Тенисът е използван като алюзия за власт и властови отношения между хора, които вероятно прекалено много разчитат един на друг. Потопени сме в тенис мач, сякаш миникамера е залепена за ракетата: летящи топки, топовни сервиси, акробатични бекхенди, близки планове на потните лица на играчите… Усещаме страха от поражението, психологическото изтощение, което причинява съревнованието на корта, и факта, че за разлика от романтичните връзки на финала винаги има победител и победен, без връщане назад. Чувствеността на моментите на романтично съблазняване контрастира с умората на телата по време на мач, а режисурата се отличава с виртуозност във визуалното проследяване на надпреварите, чак до спиращия дъха тайбрек.
Между история „по действителен случай“ (на каквато привидно прилича) и интелектуално предизвикателство с ловки паралели между спортната драма и емоционалната манипулация, „Претендентите“ на Лука Гуаданино сблъсква две епохи (тип „златен век“ и „мрачно настояще“) от живота на трима професионални тенисисти, преброявайки изгубените илюзии, докато наблюдава начина, по който желанието остава единственото, което не се изхабява с времето.
