Вулканизация е химико-технологичен процес
на взаимодействието на каучука с вулканизиращ агент,
при който произтича свързване на молекулите на каучука
в единна пространствена връзка. При този процес
се повишават характеристиките на каучука – неговата твърдост,
еластичност, топло- и мразоустойчивост, намалява се
разтворимостта му в органични разтворители.
Вулканизираният каучук се нарича гума.
Уикипедия
Не знам колко гумен, сиреч еластичен и устойчив на студ и пек е казусът с наградата на Фонд „13 века България“ за романа на Елена Алексиева, но че това е процес, който ще даде шанс да се „повишат характеристиките“ на българската литература, според мен е безспорно. Кой каквото ще да се обяснява, кой каквото ще да си разправя, кой както си ще да се възмущава, няма да смогне да ми прекърши убеждението: такива сюжети имат оздравителен характер, защото центрират вниманието върху същностни черти на състоянието на българската литература в социологически измерения. Не в естетически, в естетически – независимо от някои мърморения, че нямало върхове, тя си е съвсем в ред, в отлично състояние на духа и перото. Да не би в Англия всяка година да се появява „Към фара“, да речем, във Франция „Пътешествие до края на нощта“, а в Германия „Вълшебната планина“?! За жалост, толкова болезненият и малодушен за някои български интелектуалци – били те професори, феминисти или обикновени Фейсбук-тулупи (последното е цитат, разбира се), „синдром на Алеко“ работи безотказно, включително в днешно време. Но да зарежем чужбинските литературни неволи, нека като белоногата Герганка се върнем в наш’та си градинка. Скандалът (ако изобщо случаят може да се нарече скандал, май е по-добре да го зовем криза) посочва няколко сериозни разминавания между качеството на българската литература и височината на нейните автори (по Георги Тенев), както и на онова, което я заобикаля и което сме свикнали да виждаме като паралитературни обстоятелства, без които обаче тя – поне в обществен план, няма как да функционира здравословно. Съществуват дисонанси и тези дисонанси бяха изявени в казуса „Роман на годината 2024“.
Вулканизация І: „Мене ме, майко, издател люби“
Сигурно е случайно (убеден съм, че е случайно), но тазгодишните финалисти се оказаха от само две издателства: „Дом за начинаещи“ на Емануил А. Видински, „Тук живее Йожи“ на Надежда Радулова и „Вулкан“ на Елена Алексиева носят марката на ИК „Жанет 45“; „Рана“ на Захари Карабашлиев, „Не ви познавам“ на Теодора Димова и „Екстази“ на Радослав Бимбалов – щемпела на „Сиела“. Затова някои провидяха в гърмежите канонада на едно пренебрегнато издателство към друго, непренебрегнато. Според мен изобщо няма такова нещо, просто големите български издателства, способни да проявят достатъчно вкус, са наясно кои са имената в съвременната българска литература и съответно успяват (или поне силно се стараят) да ги привлекат. Невинаги е било така, споменавал съм го много пъти: когато (през 90-те особено) българските издатели гнусливо бърчеха нос, чувайки за български автор, Божана Апостолова с „Жанет 45“ осъществи наистина апостолска дейност, залагайки и залягайки да удържи българската литература на повърхността. И то – забележете! – не само с утвърдени имена като Христо Карастоянов, Стефан Цанев или Станка Пенчева, но и с „абсолютно непознати“ като Георги Господинов, Милен Русков, Весела Ляхова… С обръщането на палачинката, когато взе да излиза, че да издаваш тукашни пишещи не е кауза пердута, а напротив – хем престижно, хем печелившо, тръгна едно дирене под дърво и камък, ум да ти зайде. Свидетел съм бил например как от „Лексикон“ с хиляди кандърми склониха Здравка Евтимова да издаде при тях сборник с разкази, а тя – като етичен човек, коректно и добросъвестно се обърна към Божана Апостолова да я пита съгласна ли е. Това, което отбелязвам, говори за нагласата на издателя: той предпочита да приеме вече прочуло се име, отколкото да заложи на млад/а и неизвестен/а автор/ка (в поезията не е така: там „ДА“, „Скрибенс“ и „Смол Стейшънс прес“ – преди преждевременната кончина на Цветанка Еленкова, не се страхуват да публикуват непознати). Е, понаучиха се вече, четем добри книги (някои от тях дори много добри) от незнайни мастилници, за което, между другото, доста допринася и провежданият в Хасково конкурс „Южна пролет“ (където не съм слушал за сръдни и оплаквания). Така или иначе, дисбалансът е факт: издателствата са много, добрите автори не чак толкова и понякога става така, че тъкмо през тях и с наградите за тях издателите се домогват към престиж и значимост. И се получава малко като ситуацията в българското игрално кино, което е не толкова зрителско, колкото фестивално. С тази разлика обаче, че българските автори не пишат за награди, слава, хеле пък пари – пишат, защото не могат да не изпишат онова, дето е в тях (Теодора Димова в това отношение е прекрасен пример – книги-изповеди). Наградите – добре дошли, но и с тях, и без тях нито Елена Алексиева ще спре да твори, нито Захари Карабашлиев. Както не е спрял Владимир Зарев, както не спряха Христо Карастоянов и Любен Петков и още много-много други, искащи да кажат, а не да се покажат…
Вулканизация ІІ: Пази, Боже, чиновник да прогледа
Кризата показа за пореден път нещо, което мнозина говорят отдавна, ама никой не си пита ушите да ги чуе, а именно: българската литература е по-голяма (висока) от своите администратори. Не само с жеста на Елена Алексиева, подобни казуси са се явявали и друг път и камъните все са в чиновническия двор. Само преди месец-два българският ПЕН Клуб излезе с декларация по повод предвижданите промени в статута на наградата „Христо Г. Данов“, в който нашите хора от бюрата се бяха насилили едва ли не всичко да променят, без да се сетят за най-важното – че журитата не трябва да са анонимни. Фонд „13 века България“ тоест не е единствен. Съвсем иначе стоят нещата в Националния филмов център например: там членовете на комисиите биват обявени предварително, без да се страхуват, че някой ще ги натиска, потиска, стиска и притиска. Разбира се, далеч съм от мисълта, че няма отново да се появи някакъв проблем с някакво редактиране, но – от друга страна – общността на българската литература е толкова малка, че качествените редактори се броят едва ли не на пръсти. Затова подобно (не)съответствие в бъдеще също е възможно и то повече от 50%. Кой от хората, занимаващи се професионално с литература, не е бил член на някое жури и в списъка с номинираните не е попадала книга, върху която той/тя е работил/а преди време? И на мен ми се е случвало, но редакторският труд минава и заминава, остава единствено текстът. Не спирам да го казвам: по отношение на журиране, класиране, подреждане, номиниране, отличаване, награждаване, субсидиране и финансиране този, който уважава и себе си, и литературата, трябва винаги да му свети червената лампичка, запалена от Ролан Барт: „Авторът е мъртъв, жив е само текстът“. Казано иначе, не гледаш името, гледаш думичките. И – познавайки сравнително добре Борис Минков, убеден съм, че той е гледал точно думите, нищо друго. Както и че през ум не му е минало, че има нещо гнило в това да бъде член на журито на „Роман на годината“. Прочее, тук само ще вметна: „Вулкан“ на Елена Алексиева е блестящ роман, една истинска раблезианска сага в/за модерни(те) времена и може би именно това го прави в очите на публика и „разбирачи“ странен, особен, чудноват. Защото българският читател – вероятно повреден от училището, където продължава да се преподава не Новия, а Вехтия завет на българската литература, е със закърнели сетива за точно такива искрящи от фантазия и изобилни с ирония книги. Той си иска „даскалското“ четиво – дидактично, праволинейно, равно. Но романът, който е par excellence литература на историческото време, вследствие на това никога не може да бъде равен, защото няма историческо време, което да е равно. Историята е непрестанен експеримент, затова и романът е непрестанен експеримент. Нещо повече, без този риск той не би бил роман, а някаква суха скука. Защото историческото време не е чиновническо бюро – подредено, изгладено, непрашасало, съвсем обратно – пълно е с кал, с миризми, с хребети и долчинки. И тъкмо поради това мога да кажа с чисто сърце, че „Вулкан“ е образцов роман за/на днешния български ден. Затова смятам, че вместо да хъмкаха и мънкаха от Фонд „13 века България“ можеха гордо и достойно да се изправят и да застанат зад избора на журито. А не да се крият страхливо зад него…
Вулканизация ІІІ: Не се гаси завистта, що не гасне
Има една сбирщина тъмни субекти в България (а предполагам, не само в България, но както казах, ние ще си плевим нашата градинка), които само чакат да се появи някаква възможност, за да се нахвърлят обругателски и злостно срещу някого, доказал се с таланта си в някаква област – култура, спорт, бизнес, журналистика. Мигом се настървяват и го заръфват като бесни кучета. На Георги Господинов му ядат краката от години, Милен Русков също си е патил, дойде ред и на Елена Алексиева. Но ако си мислят тези уж борци за справедливост, а всъщност най-обикновени завистници – едни завистници от некадърност, други от неблагоприятно стекли се обстоятелства (безкъсметници или по-популярно – нещастници), трети просто за спорта, че по този начин ще придобият собствена значимост и височина, лъжат се; пигмеи са и пигмеи ще си останат. Не заради друго, а защото е речено: ръстът на човек личи по това колко може да похвали, не по това колко може да напсува. Всъщност случаят с литературната награда надскочи много границите на литературата и красноречиво заговори за печалното състояние на българската общност. Състояние, което безпокои и тревожи: поне във Фейсбук ние се представяме като едни обладани от зли духове люде, със стичащи се от устата им ресантимантски лиги и с кръвясали от черногледство зъркели. Не сме народ, а мърша, както е казал класикът. Или още по-добре – паплач. Разбира се, не всички сме такива и слава Богу: младите след нас и сред нас се стараят да вършат, не да плюят. Но пък тия, дето плюят, те са най-шумните, най-подскачащите, най-видимите, защото са най-боядисаните. И то все в червено, цветът на кръвожадието. Вампири на нацията: заради тях все не ни е сгодно, все нещо ни убива, все ни стиска я обувката, я яката. А в действителност ни стискат те – дребните комари на лъжливите бранители на вселенската справедливост. Към нея те обаче нямат никакво отношение, отношение имат единствено към това да си мислят, че са велики, когато плевателстват и принизяват. Ала велики, велики – колко велики? Ами колкото бълхи велики: подскачат в юргана на собствената си мерзост и мързеливост и си въобразяват, че са яхнали Пегаса. Само че Пегас от тях бяга в галоп – рие с копита и ги рита…
Та ето защо е полезна тази криза: 1) показа, че в България има автори и тези автори биват ухажвани не защото са имена, а защото са способни. И благодарение на тези техни способности се явяват идните – научили се от тях, поучили се от тях. Свърши времето на сладникавите стихчета и сантименталните романчета, младите в България вече пишат свободно, нахакано, хулигански. Както трябва и да бъде: литературата не търпи вчесани и зализани зубрач(к)и, а нахални и недисциплинирани хъшлаци и хъшлачки, които не цепят басма никому. Но в същото време са внимателни за вдъхновените традиции преди тях, четат ги, изучават ги, подражават им. Но не заради друго, а заради единственото – за онзи момент, когато ще ги отхвърлят и ще намерят себе си и собствения си почерк; 2) показа за сетен път, че начинът, по който се администрира българската култура и литературата в частност е пълен с недоразумения, с неопитност и – най-накрая – с обикновена глупост и мърлящина. А това е така, защото у самата държава липсва разбирането, че тъкмо културата е, която ще стори така, че малоумниците, дето карат с двеста и се изтрепват по пътищата, ще намалеят драстично и даже ще изчезнат. Нека в това отношение нашите властимащи жени и мъже се поучат от Унгария – страна, която дава изключителни привилегии на своите автори: организира програми, урежда форуми, къта преводачите. Често говорим, че страната ни трябва да има цел, предлагам тази: да направи така, че цял свят да разбере, че културата и литературата, които се създават в България, са на световно равнище; 3) показа, че тъкмо защото се неглижират културата и литературата у нас съществуват паразити, чиято цел е именно паразитна – да изсмучат жизнените сили от организма и да го пратят в гроба. Срещу тези метили на нищожието трябва да се изправим заедно, защото тук нещата са наистина до кокал – или те нас, или ние тях. Но ако те нас, с нас си отива цяла България; ала ако ние тях – с нас се възвисява цяла България. „Помогни ми да ся возвися!“ – „Възвишение“ на Милен Русков се превърна във феномен и заради тази фраза. Имаме дълг и този дълг е да отлюспим талантомразците…
Задачата е вулканична, наясно съм. Но пък вулканизацията нали това цели – повече твърдост, еластичност, устойчивост. За да бъдем хора, истински хора…
ВУЛКАНът избухна, наш ред е…