Да, няма да отида в Киото.
Това е ясно.
Защото се иска безгрижие, солидна банкова сметка и здраве.
Аз имам в излишък и от трите – с обратен знак.
Няма да отида в Киото, това е ясно.
Няма да отида в Киото.
Няма да съм там, когато цъфтят вишните на пролет.
И лястовичките няма да ронят глина в чашата ми със саке.
Няма да видя как дивите лози поглъщат висящите мостове.
И как пеперудите пият роса от хризантемите.
Няма да разгадавам сънищата на воините по летните треви.
Няма да пия чай от Уджи.
Нито ще събирам медни и пурпурни кленови листа по каменните пътеки през есента.
Няма да видя неговите тихи езерца, няма да видя звънтящите бамбукови горички на Киото.
Няма да видя нито един от неговите две хиляди храма.
Няма да бъда сред тези трийсет милиона туристи, които го посещават всяка година. Нито през тази година, нито през следващата.
Няма да видя Златния павилион Кинкаку-джи.
Няма да видя Сребърния павилион Гинкаку-джи и стоте разновидности мъх, изложени на показ, няма да видя.
Няма да видя храма Шинкойн.
Няма да видя портретите на поетите в храма Шисендо и да се питам сред трийсет и шестимата кой ли от тях е Башо.
Няма да видя дървения храм Кийомидзу-дера.
Няма да видя Императорския дворец. Нито Императорската вила Кацура. Нито Каменните градини в Рьоан-джи и Дайсен-ин. Нито замъка Ниджо, резиденцията на шогуните.
Няма да ги видя.
Няма да видя любезните маймунки в Парка на маймуните Иуатайма, всяка от тях със сламено наметалце-дъждобран, когато завали дъжд.
Да, няма да видя Киото.
Няма да видя пощадения от атомната бомбардировка град.
През Втората световна война министър Стимсън го зачерква от списъка с целите.
Десетилетия по-рано той е карал медения си месец в Киото.
Няма да видя Киото.
Какво ми остава?
И то не е малко.
Остава ми да препрочитам хайкуто на Башо за Киото. Както го е цитирал Карл Денис в стихосбирката си „Практични богове“.
„Дори в Киото
чувайки гласа на кукувицата
тъгувам за Киото.“
