Интервю на Владислав Христов с Боян Крачолов
Преди седем години излезе книгата ви с кратки истории „Църква от сънища“, сега се появявате с „Трактат за кихането и няколко неразположения“, каква метаморфоза претърпя писането ви през всички тези години?
Може би работата е в метаморфозата, която аз съм претърпял – дотам, докъдето писането все пак е някаква призма, през която излизат наяве и някакви личностни процеси. „Църквата“ беше написана от един доста по-наивен, романтичен и най-вече, млад човек, отколкото съм в момента. Авторът на „Трактата“ е малко по-различен тип. Ето, например аз си мислех, че тук са побрани едни от по-забавните и смешни разкази, а когато ми се обади майка ми, след като вече беше прочела книгата, ми каза, че за нея книгата е изключително тъжна. Чак след този разговор ми направи впечатление, че под тоя „весел“ пласт, който аз съм имал впечатлението, че създавам, наистина има утаила се тъга. Та излиза, че през това време съм събирал немалко тъга. Може би по факта, че онзи наивен романтик, който беше написал „Църквата“, си е стегнал куфарите и е заминал нанякъде, а на негово място е оставил мен.
Откъде дойде заглавието на книгата? Думата трактат отправя към философията, умишлено търсена ли е тази посока?
Заглавието всъщност ми го подхвърли Дани Радичков, който е и издателят на книгата, и това е заглавието на последния разказ. Неразположенията, от своя страна, се отнасят към всички други разкази – в тях все някой е болен, все на някого му прилошава, все нещо става… А в последния разказ става дума за едно изгубено, апокрифно евангелие, което разсъждава върху природата на кихането – и което твърди, че кихането е способност, с която Бог е дарил хората, след като са напуснали Райската градина. Способност, чрез която те могат да встъпват в единение с него всеки ден. Философското е намесено дотам, докъдето, както твърди въпросният разказ, Аристотел и Боеций, и Августин, и Тома от Аквино са се занимавали с природата на кихането и с начина кихащият да влезе във връзка с Бога. Разказвачът в него прилага като аргумент към тезата си изгубени техни трудове.
Как ви спохождат фабулите на историите, разкажете ми малко повече от вашата писателска кухня?
Рядко се натъквам на цялостни сюжети, около които да завъртя разказ. Много по-често ме блъсват изречения – я изплюти от някой случаен минувач или пък близък, я хрумнали ми мисли – за които си казвам, че не изглеждат много-много от тоя свят, а като че ли са парченца от някакъв друг, който не познавам, който се движи успоредно на нашия, по свои си някакви закони. Може и да не е изречение, разбира се, може да е нещо дребно, някой жест дори, на който съм станал свидетел. Като че за момент съм дръпнал пердето, или съм погледнал през някаква пролука към нещо, което е възможно да се случи. После, вече пишейки, се опитвам да видя малко повече от тоя въпросен чужд свят, да натрупам още тухли, за да го структурирам по някакъв начин. Нямам усещането, че измислям историите, по-скоро те си съществуват някъде, където аз имам „привилегията“ да надникна. Често имам чувството, че съм журналист, който тича по стъпките на персонажите си и се опитва да насмогне да запише действията им. Сюжетите сами следват целия този процес.
Любовта, без която не можем, е вътре в книгата, има я и тази, без която можем, трудно ли ви е все още е да пишете за любовта?
Понякога по-скоро се удивлявам, че все още ми е интересно да пиша за нея. Може би, защото аз самият не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че познавам до болка това явление. И ето на – тя сама си излиза. Даже се е случвало да пренаписвам – с известна доза яд – разкази, които за пореден път са се завъртели натам. Но от друга страна, какво мога да направя, след като това е една от основните движещи сили на хората, за които пиша? Тя им е моторчето, трънчето, което не ги оставя на мира. Естествено, осъзнавам, че по това съм, до известна степен, сходен с тях. Може би затова избират да ми се присънят на мен – или избират аз да съм този, който ги изважда от небитието. Сигурно знаят, че имаме общ език по тая тема.
Често въвличате читателя в действието и го поставяте в ролята на основно действащо лице. Можем ли да приемем, че всъщност вие сте този читател, че всичко това се е случило първо на вас?
Този начин на писане ми идва автоматично – и няма да крия, че и аз съм се чудел откъде. Изводът, до който стигнах, е, че този „маниер“, да го наречем, иде по-скоро от режисьорската ми практика. Когато говоря с някой актьор, аз се опитвам да го вкарам в действието, да му помогна да усети това, което усеща неговият човек в тая ситуация, да го вкарам в специфичния начин на мислене на отделната роля. В този смисъл отношенията ми с читателя повече приличат на тези между режисьор и актьор, отколкото на пишещ-четящ. Стремя се – може би понякога дори прекалено директно – да поставя четящия в обувките на тия хора, които скитат из разказите ми. Така, струва ми се, мога едновременно да го вкарам в „ролята“, но и да му оставя възможност да запази дистанция спрямо нея, да удържи и собствената си гледна точка върху случващото се – сиреч да му дам свобода да прояви и въображението си. Това е от първостепенна важност за актьорите, с които съм работил, и надявам се, е от същата важност и за читателите. В този ред на мисли, много малка – несъществена дори – част от разказите са се случили първо на мен. По-скоро ми се иска те да се случат на читателя.
Действието в историите се развива в градски условия, остава ли градът вечният ви кладенец за инспирация? Какво би се случвало в един ваш разказ, ситуиран на село?
Всъщност аз никога не съм се усещал изцяло „градски“, градското винаги ми е някак чуждо. Може би и заради това толкова ме вдъхновява. Първите си тринайсет години съм прекарал в Лом, при баба си и дядо си. Те са ме отгледали. И макар Лом да е все пак град, първо, е далече от типа град, какъвто представлява София, и второ, въпросните тринайсет години прекарах в много близък досег със селото. Дядо ми, светла му памет, гледаше овце, кокошки, прасета – всевъзможен добитък, ходеше по ниви, бостани, градини и какво ли още не – и нерядко се е случвало да му помагам, да ходя с него, да прекарвам немалко нощи там. Някак така се случи, че израснах в непосредствена близост до магическото – по-късно, когато за първи път попаднах на Радичков (а това не беше кой знае колко по-късно – баба ми се постара да ме научи да чета още на четири години), нямах усещането, че той пише в някакъв „магическо-реалистичен“ жанр. Напротив. За мен това си беше абсолютна документалистика. Всички същества от разказите му бродеха – и все още бродят – на воля там. Имам чувството, че като дойдох да уча в София в осми клас, някаква част от тях дойдоха с мен. И сега като тръгнат из града, аз трябва да вървя след тях, че да им записвам магариите. А ако трябва по-конкретно да отговоря на въпроса – нямам идея какво би се случило в подобен разказ. Ако с писането си се опитвам да сводя, да примиря по някакъв начин двете си реалности – тази от детството ми и тази, в която пребивавам в момента – то за подобна ситуация, мисля, не бих имал нужда да пиша.
И в тази своя книга залагате на краткостта, кои са капаните, които дебнат в кратките прозаични форми? Намерили ли сте свой собствен начин за преодоляването им?
О, капаните са много! За мен лично основният е да създам у четящия чувство, че разказът, който чете, е само малко парченце от един много по-голям, отделен, автономен свят, който надхвърля това, което може да бъде прочетено. В мига обаче, в който открия един начин за преодоляване на тази трудност, то този начин сякаш леко доскучава – и веднага започва да настоява за компания. В този смисъл нямам категорична „рецепта“ за преодоляването на подобни трудности, а опорни точки – стремя се да насищам разказа с действие, да го уплътнявам, да изчиствам динамиката му, да ритмизирам езика, както и да видя кои определени езикови закони мога, ако не да пречупя, то да огъна. Всъщност точно огъването, а не пречупването е нещото, към което най-често се стремя. Да мога да огъна правила, да огъна възгледи, да огъна мирогледи, начини на мислене…
В „Трактата за кихането“ присъстват текстове, в които откривам белезите на автоматичното писане, това е стара ваша любов, какво ви дава опитът в полето на подсъзнанието?
В писането при мен винаги има някакво детинско удоволствие от играта, от начина, по който определени парчета съвпадат едни с други, от всички несъзнателни процеси, които биват осветлени на листа. Естествено, това често изкарва на показ и някои неща, които дърпат след себе си недотам удовлетворителни ситуации – но независимо от това, начините, по които определени ситуации, изречения и жестове се скачат едни с други, носят незаменимо удоволствие. Както споменах преди, нямам усещането, че аз „създавам“ разказите си, те по-скоро са вече създадени, от мен се очаква само да ги открия. Предполагам, че това автоматично писане ме освобождава да гоня персонажите си, а освобождава и тях към всякакви промени, метаморфози, мутации, разрухи и прочее.
„Срещу теб, на другия край на улицата, възседнал коня си, стои сънят“, сънят в разказите ви се появява и изчезва, а понякога няма ясна граница, деляща го от будното състояние, намирате ли сходство на това междинно състояние с реалния ви живот?
Напълно. Струва ми се, че едновременно с всичко, случващо се около мен, винаги съм заобиколен – дали от персонажи от представленията си, дали от такива от разказите си, които си водят своите съществувания и нехаят, че аз ги наблюдавам. Понякога аз самият имам чувството, че заобикалящият ме свят – и всичко, което ми се случва – е някакъв декор, къде лош, къде по-добър, а всичко това е някакъв сюжет, който се разиграва за зрители, които не знаят, че са такива. Пък и, струва ми се, сънищата притежават своя собствена реалност, която не губи от това, че няма цялостно проявление в обективната, заобикаляща ни такава. Напротив, дори по парадоксален начин се уплътнява именно поради ефимерността си. Постоянното напрежение между възможно и реално, постоянното преминаване ту от възможност към реалност, ту от реалност към възможност е, струва ми се, страшно плодотворна почва, от която може да избуи какво ли не – стига само да съумея да го хвана.
В своята театрална режисура също прибягвате до минимализма като изразно средство, в този смисъл какви паралели бихте направили между вашите спектакли и кратките ви разкази?
Тук отново опираме до възможността за въображение, до въздуха, който искам да оставя на читателя, в който той да може да вложи себе си. Струва ми се, че това е белег на всяко изкуство – независимо дали става въпрос за театър, литература или каквото и да е друго – то представлява територия – косвена, индиректна, странична – на която да се установи комуникация, взаимност, дори Питър Брук казва например, че минималното условие за театър са един играещ и един гледащ. Мисля, че театърът в крайна сметка се свежда до тази точка, в която се срещат – отново казвам, не директно – енергиите на двамата. Тази среща може да се нарече „театър“.
В този ред на мисли моят минимализъм е мислен и с оглед на контекста, в който пребивава зрителят. Бомбардирани сме – дори бих казал задушени – от всякакви агресивни и ексцесивни образи – независимо дали става въпрос за рекламни билборди, или пък за реклами във виртуалното пространство, за визуалната пищност в някой филм или за картинки в интернет. Всичко това, мисля си, затиска въображението. Надявам се, че все трябва да има някакъв праг на насищане, някакъв отказ на „потребителя“ на изкуство да мисли себе си именно като „потребител“, а да започне да се счита за съучастник – било то в полето на театралното, или на литературното.
Та това ми е някаква свръх цел – да го привлека към тая тъкан, която заедно с актьорите се опитваме да изтъчем, така че да поиска и той да се вплете в нея. Театралното опира до съпреживяване, до контакт на две или повече човешки същества, който е много, много отвъд изречените думи. И мисля, че точно тази способност на театъра е и това, което е неговата същинска сила – и което може да открои театралното сред всички други средства за прекарване на време вкъщи. Точно този жив контакт – с риск да звуча клиширано – е несравнимо, необговоримо дори случване. И той може да се състои само ако бъде оставено пространство на гледащия, в което да вложи собствената си душа.
А сега накъде? След книга с кратка проза бихте ли се престрашили да напишете роман?
Напоследък, давам си сметка, краткостта започва да губи онази магия, която упражняваше върху мен преди. Имам необходимост да предприема нещо по-дълго, нещо, в което мога да вложа повече време, нещо, което да трае повече – както като написване, така и като четене. Може би това е знак за определен етап на зрялост, който – неизбежно, за добро или лошо – съм достигнал. Преди около две години започнах нещо, с което се боря до ден днешен – но все още съм в процес на трупане, на събиране, макар и да усещам, че много скоро предстои този момент, в който ще седна с всичките си написани бележки и ще започна да ги събирам в едно общо нещо. Дори ако трябва да съм честен, съм леко нетърпелив по отношение на този момент. Това не означава, че ще изоставя тази си любов към кратките форми – но забелязвам по написаните вече след тази книга такива, че дори те започват леко да се удължават.
Боян Крачолов (р. 1992, София) завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Иван Добчев, магистратура по философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и докторантура в катедра „Драматичен театър“ на НАТФИЗ. Негови постановки са „Невидимите градове“, „Това НЕ е Хамлет“, „Мишеловката“, „Монетата“, „Анархо-клоунада“, „Парче от монолог/Не аз“, „Леонс и Лена“, „Нирвана“ и др. През 2017 г. излиза дебютната му книга – „Църква от сънища“, а през 2024 г. – сборникът с разкази „Трактат за кихането и няколко неразположения“. Разкази от Боян Крачолов са публикувани в „Литературен вестник” и списание „Страница”. Като актьор е участвал в спектакъла „Продадено“ (по „Вишнева градина“) с режисьор Маргарита Младенова. Отличен е с Аскеер (2017) в категория „Изгряваща звезда“ (заедно с Иван Николов и Димитър Крумов) за спектакъла „Това НЕ е Хамлет“. Тримата са съоснователи на сдружение „Конклав“. През 2021 г. получава номинация за Аскеер в категория „Съвременна българска драматургия“ за пиесата „Монетата“. Отличен е с Икар (2024) в категория „Режисура” – за спектакъла „Петрови в грипа и около него“ по Алексей Салников. От 2024 г. Боян Крачолов е режисьор на Народния театър „Иван Вазов“.
