Задават се великите Христови празници. Както винаги в нашите технократични времена, белязан от господството на консума, и тази година Великден ще се превърне за милиони наши сънародници не в повод и основание за осъзнаване и преосъзнаване на делото Христово, на смисъла на Разпятието и Възкресението, а в оползотворяване на поредицата почивни дни, които ни очакват.
Какво да се прави – така е в целия християнски свят, а още по-така е на родна земя: българинът е потомствено невярващ, за да не кажа и атеист. Пък и епохата ни става все по-секуларна, все по-прагматична, все по-природонаучна и обездухотворена. Прозрял тази опасност още преди повече от два века в едно блестящо есе, гениалният езуит Жозеф дьо Местр предупреди: Ще оскотеем от наука. Неговите думи останаха глас в пустиня, недочуто от човечеството остана и последвалото след векове предупреждение на Айнщайн, че науката без вяра е куца, а вярата без наука е сляпа. Няма що: и цивилизацията ни става с времето все по-утилитарна и все по-малко християнска – християнска по име, по ритуал, по канон и хералдика, но не и по духовно съдържание. Като православния християнин, който съм, от тези процеси мен, разбира се, ме боли, но като аналитично мислещ и търсещ човек, аз не мога да си затварям очите пред тях. Болни от пресищане и ненаситност, ние рискуваме да превърнем и нашия общ европейски дом в духовна пустиня. Защото споменатите консумативни тенденции не са само български – и общоевропейски, и общочовешки са.
И така, редом с православната ни църква, и КАТ се готви трескаво за автомобилния наплив през предстоящите почивни дни, готвят се и пътните ни строители, готвят се и родните и международни планински и морски курорти – и нашите курортисти стягат нетърпеливо багажа. Както става през всеки летен уикенд, и навръх Великден хиляди леки коли ще блокират южните ни гранични пунктове на път към топлите морета. Където по плажове и таверни сред сиртаки, суфлаки и рицина цяла почивна седмица ще се жалват колко тежко и бедно, колко горчиво се живее в съвременна демократична България. И ден след ден ще публикуват в мрежата снимки, от които дъхът секва. Снимките показват граничната полоса или непристъпните заграждания от бодлива тел на кльона. А пред кльона, стиснал верния калашник, бди до приклекналата в бойна готовност легендарна немска овчарка млад граничар. Бди под табелата със смразяващ надпис: „Гранична зона – стреля се без предупреждение!”, а коментарът под снимката е винаги един и същ по дух и смисъл – той прелива от носталгия по добрите стари времена, когато, видите ли, в страната ни царели ред, дисциплина и сигурност, а държавата ни била не като сега разграден двор, а строго охранявана от класовия враг територия.
И всичко това – в името на защитата на Отечеството, в името на нашата национална сигурност, в името на патриотизма, на реда и спокойствието – все блага, които доблестните „Гранични войски” бранят от външния враг, от империалистическите завоеватели, от натовските агресори, от ордите чуждестранни диверсанти.
Всъщност не за национална самоотбрана става дума – НАТО е отбранителен съюз на демократични, съблюдаващи човешките права и гражданските свободи държави. Никой натовец не се е запътил с пръст на спусъка към родните ни земи, никога през цялата следвоенна епоха южните ни съседи не са били военна заплаха за нас. Пък и никой западняк не е хукнал да прекосява нелегално държавните ни граници – той може да направи това съвсем, съвсем легално. Така че подобни снимки не бранят националната ни независимост – те героизират и глорифицират мракобесието на комунистическия тоталитаризъм. Споменатата гранична полоса е пропита с кръв – при това с наша собствена, родна кръв. Българските държавни граници бяха едни от малкото в света, които се охраняваха не от външни врагове, а отвътре навън, от сънародниците, от собствените ни граждани, дръзнали да потърсят щастието си в чужбина.
Свободата на придвижване е една от основните свободи, гарантирана още от Хартата на ООН за правата на човека, но въпреки гаранциите и въпреки членството на НР България в световната организация – свобода, останала недостъпна за нашего брата. Докато през следвоенните години и десетилетия всеки западняк и дори всеки югославянин носеше в джоба си международен паспорт, с който можеше да обиколи на воля целия широк и пъстър свят, а в края на 60-те американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната, в НР България властваше железен паспортен режим: с личния си паспорт гордият творец на благата и до родния Петрич не можеше да отиде – за целта се изискваше специален пропускателен документ, наречен открит лит и издаван от Народната милиция само на политически благонадеждните. Сред които аз, разбира се, не бях.
Колко печална и жалка беше картината на родна земя, говорят и архивните документи. През 1950 г., когато ледовете на сталинизма вече се пропукваха, а международният туризъм в Западна Европа потегляше по съседни и далечни страни, НР България са напуснали легално само 1 411 български граждани. Докато тази година само през януари от страната ни са отпътували 537 000 сънародници. Колкото и фрапиращи да са, тези цифри не подлежат на съмнение – данните са взети от Комисията по досиетата и от Националния статистически институт – ведомства, които многократно са доказали своята достоверност.
Колкото до едноседмичните великденски задгранични екскурзии, нека ги има. Нека пътуват по света и у нас и онези многобройни сънародници, които възхваляват окървавения паспортен режим на тоталитати и курортисти поспрат за миг и мимоходом се запитат какви послания ни изпраща през хилядолетията чрез Разпятието и Възкресението Синът Божий. Всичко друго е от лукаваго.
