Книгата „Преломената самота“ (Фондация „Комунитас“, 2024) е посветена на болката от самотата и отговора, който предлага християнското учение. За първи път излиза на български език в превод на епископ Страхил Каваленов и под редакцията на Тони Николов, художественото оформление е на Николай Киров
„Няма по-коварен глас от онзи, който нашепва в ухото ни: „Вие сте безвъзвратно сами, няма лъч светлина в мрака“. Християнството ни убеждава, че този глас лъже. Християнската участ се основава на увереността, че най-висшата реалност, източник на всичко съществуващо, е личностна реалност на общението, а не някаква метафизическа абстракция. Насочвайки ни към това общение, Светото писание многократно ни подканва да си спомним кои сме, откъде идваме и накъде отиваме.“ Книгата разглежда различните страни на християнското възпоминание, допълвайки библейската екзегеза с литературни текстове.
Авторът Ерик Варден (р. 1974) е католически епископ на Трондхайм и трапистки монах, абат на обителта „Маунт Сейнт Бърнард“ в Лестър, Англия. Роден е в Сарпсборг, Норвегия. Преди да се отдаде на религиозния живот през 2007 г., е преподавал в Университета в Кеймбридж.
ВЪВЕДЕНИЕ
Трябва ли да имам личен опит от нещо, за да бъде вярно, когато казвам, че го помня? Този въпрос ме е измъчвал през целия ми живот. Мисля, че той е във връзка с един особен спомен, който бих искал да споделя в това въведение с надеждата, че би могъл да е от полза, а не просто някакъв мой каприз.
Трябва да съм бил тогава на девет или десет години, семейството ми беше на масата и говорехме за случилото се през деня. Баща ми, селски ветеринар в Южна Норвегия, разказа за една среща, нарушила спокойствието му. Отишъл в онзи ден в едно стопанство и заварил собственика да събира сено. Денят бил горещ и фермерът, вече не млад, работел гол до кръста. Гърбът му, както каза баща ми, бил набразден от дълбоки белези от бичуване. Защо? По време на войната човекът бил в немски плен и бил подлаган на жестоки мъчения. Следите от затворничеството му, обикновено прикрити, се били разкрили като неволно свидетелство, като вид изповед.
На масата никой не подхвана тази тема. Изслушаха разказа, после разговорът премина към други неща, които не помня. Картината на белезите обаче се запечата в ума ми. Чрез разказа на баща ми като че болка, изпитвана някъде другаде, нахлу в моята защитена дотогава вселена и я разруши. Изведнъж се почувствах безпомощен и изложен на опасност. Имах, наистина, неясна представа – доколкото може да я има едно дете – за войната, за окупацията, за това колко жесток може да бъде човекът; за мен ужасяващо беше откритието, че някой, който е близо до мен, когото не познавах, но бих могъл да познавам, е бил подложен на такова насилие. Склонни сме да идеализираме нашите ранни години и не би трябвало да се предоверяваме на свързаните с тях спомени. Но ми се струва, че не надценявам моята тогавашна чувствителност, като казвам, че имах нуждата да открия значението на онези белези, да разгадая какво се крие зад тях.
Направих всичко, което можех. И преди четях много, а сега започнах да се интересувам от Втората световна война. Четях жадно за лагерите. Служителката от нашата местна библиотека не знаеше какво да прави с мен: трябваше да ѝ нося уверения, писани вкъщи, за да я убедя, че – противно на това, което си мислеше – мога да си поръчвам всичко, което пожелая. Четях исторически книги и биографии. Попаднах на автобиографията на Херман Сахновиц, един от едва тридесет и четиримата депортирани от Норвегия евреи, останали все още живи през 1945 г.
Споменът за този автор помогна да се развие у мен определено чувство за отговорност, което все още не бях в състояние да осъзная. Започнах да разбирам, че светът е опасно място, че човешкият живот е безкрайно податлив на болка, че някой трябва да носи отговорност за всичко това. Би могло да изглежда абсурдно, че на толкова млада възраст докосвах такива дълбини, но аз съм благодарен, че стана така. Започнах да разбирам сериозността на съществуването. Дадох си сметка, че за да живее, човекът трябва да се научи да гледа смъртта в очите. Бях уморен от повърхностното, преди още да узная какво означава тази дума.
Разбира се, детството ми не се ограничаваше до тези мрачни размишления. Като цяло то беше щастливо. Но ме преследваше посланието на онези белези. Сега вече разбирам, че понякога това е било нещо като капан: имах склонност да изпадам в мелодраматизъм. Обаче бремето, с което навлязох в периода на съзряването си, всъщност се дължеше на търсенето на истината. Мракът, който ме обгръщаше, в който се чуваше шепотът на безнадеждността, не беше знак – както започнах да се боя по-късно – за някаква емоционална аномалия на характера ми. Бил е проява на латентно състрадание, борещо се да намери своя израз. Желаейки да намеря указания как да живея, аз ги търсех в литературата.
Открих близки неща в творбите на Херман Хесе, Сигрид Ундсет, Бликсен; по-късно – у Кафка и Рилке. Войната продължаваше да ме вълнува. Привличаха ме свидетелствата от онези ужасни години, когато човекът се бе оказал лишен, така да се каже, от своята същност, опитвайки се да живее според вътрешния си огън в един свят, потънал в нощта. Списъкът на творбите, посветени на тази тема, стана за мен основен отправен пункт. Формираха ме работите на автори като Ели Визел и Примо Леви, Ети Хилезум и Аарон Апелфелд, Жак Люсейран, Илзе Вебер и много други.
Би било несериозно твърдението, че детето, което бях, или мъжът, който станах, биха могли да се разпознаят в описанието на толкова крайни житейски съдби. Мога обаче да кажа едно нещо: още като момче си давах сметка, че да станеш човек, означава да поемеш огромно бреме; че тази тежест трябва да бъде носена с помощта на бликаща отвътре сила; че и за мен е бил предназначен конкретен, макар все още неясно какъв товар, и че трябва да бъда на висота за него.
Имаше дни, когато съзнанието за това ме смазваше. И все пак, ако не го бях придобил точно тогава, бих могъл и да не забележа светлината, която заблестя внезапно в онова, което ми се струваше непрогледен мрак. Тя достигна до мен чрез музиката. Бях почти на шестнадесет години и все повече в мен растеше интересът към Густав Малер. Като похарчих спестяванията си за CD плеър, купих си един запис на Бърнстейн на неговата втора симфония „Възкресение“. Ясно ми беше християнското звучене на творбата, но оставах безразличен към смисъла ѝ. Макар да бях кръстен, никога не бях живял вярата, по-скоро бях враждебно настроен към нея. Християнството ми се струваше нереален полет, далеч от вътрешната драма, която се опитвах да превъзмогна, изпълнен с двойственост и оставащ много далеч от наизустените уверения на проповедниците.
Като цяло вестителите на вярата не успяваха да ме впечатлят. Изпитвах гордост да се представям за агностик – термин, който заявяваше независимост на мнението, без при това да изисква някакви специални декларации. За мен Малер беше въпрос само на хармония и инструменталност. И все пак, когато слушах тази симфония, не успявах да остана безразличен. Не бях предполагал, че ще ме развълнува чак до такава степен. Това, което музиката изразяваше, бе подсилено от текста на композитора, и това правеше творбата двойно по-въздействаща. Солистът контраалт в четвъртата част описва съдбата на човека колкото сурово, толкова и спокойно. С помощта на един текст, почерпен от Des Knaben Wunderhorn [1], оставаме сигурни, че някъде и някак искра ще озари нощното странстване на онези, които решително чакат деня.
Това спокойствие липсва в петата и последна част на симфонията, имаща силата на гръмотевична буря. Тя събужда образа на хаоса, на един свят, потопен в шумотевицата, „безвиден и пуст“, както го описват първите стихове на Писанието. Постепенно в музиката, която може да се стори някому просто шум, започва да се оформя ритмичен мотив. Първоначално го свирят струнните инструменти, които имат най-дълбоко и най-мрачно звучене. После го подхваща целият оркестър. Този мотив обединява безбройни гласове, давайки на слушателя усещането за посока и смисъл. Алюзиите, скрити в тази мелодична вълна, биват пряко изразени от хора:
Wieder aufzublühn, wirst du gesät!
Der Herr der Ernte gеht
und sammelt Garben
uns ein, die starben.
Бяхме посети, за да разцъфнем отново.
Господарят на жътвата идва
и като снопи събира
нас, мъртвите.
Може ли това да бъде истина? Преди неверието да има време да проговори, го заглушават гласове, пеещи за надеждата, която отдавна и тайно трябва да е започнала да узрява в мен, за да я разпозная като моя:
O glaube, mein Herz, o glaube: Es geht dir nichts verloren! Dein ist, ja dein, was du gesehnt, dein, was du geliebt, was du gestritten! O glaube: Du warst nicht umsonst geboren! Hast nicht umsonst gelebt, gelitten!
Повярвай, мое сърце, повярвай: няма да загубиш нищо! Всичко, което желаеш, е твое, да, твое; твое е това, което обичаш и за което се бориш! Повярвай: ненапразно си се родил! Ненапразно живееш и страдаш.
Когато чух тези думи, нещо се пречупи в мен. Не можех да противостоя на повтаряните думи: „ненапразно, ненапразно“. Не че просто исках да повярвам в това: знаех, че е така. Може да прозвучи банално, но в онзи миг съзнанието ми се промени. Благодарение на една сигурност, родена нито от прекомерни емоции, нито от хладен анализ, разбрах, че нося в себе си нещо, което надхвърля мен самия. Осъзнах, че не съм сам. Не почувствах, при това, някакъв особен жар, нито екстатичен вътрешен потрес. В очите ми нямаше сълзи. Но не можех повече да се съмнявам в истинността на онова, което открих, както не мога да се съмнявам в собственото си съществуване. Това усещане никога повече не ме напусна. Все още съм удивен, че всичко стана точно така.
А какво се бе случило? Мисля, че ще бъде вярно, ако кажа: аз си спомних. Благодарение на едно необикновено възприятие, предизвикано от музиката, намерих потвърждение на своите дълбоко скрити интуиции. Страданието на белезите, хрониката на стремежа на човека да изпреварва другия човек отговаряха на света такъв, какъвто е, на света, в който живеех. Неговата реалност бе навлязла в мен и така стана моя болката, която усещах в нещо, което не успявах да нарека все още част от моята душа; обаче тя произтичаше от извори, които предхождаха и надхвърляха моя опит. Осъзнавах осезаемо общението с цялото човечество, което виждах като страдаща тълпа, заслонена от смъртта. Не трябваше да отмествам поглед – бях сигурен в това: трябваше да имам почтеността да гледам. Но един глас пееше в мен: „Ненапразно!“. Малер ми помогна да почувствам, че мога да посрещна живота, без да изпадам в униние или в лудост, тъй като изпитваната на този свят тъга е обгърната от безкрайна доброта, придаваща ѝ определена цел. Когато се срещнах с тази доброта – и си я спомних – аз я признах за лично присъствие, исках да я търся, да науча името ѝ, да разбера какво ѝ е присъщо.
Потърсих си водач в Библията. Дотогава тя си оставаше за мен книга, недостъпна във всяко отношение, арсенал, както мислех, пълен с клишета и неясни догми. Някои аспекти на езика ѝ ме отблъскваха. Но намирах също и приканващи, привличащи ме слова:
С душата си се стремях към Тебе нощем,
и с духа си ще Те търся от ранни зори (Ис. 26:9).
Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя и ще се зарадва сърцето ви (Иоан. 16:22).
Всичко, което бива явно, е светлина (Еф. 5:13).
Не мога да твърдя, че още тогава съм разбирал смисъла на тези твърдения, не го разбирам и сега, но те ми дадоха усещането, че ги разпознавам. Като че ми говореха за познати неща, като че ми припомняха нещо забравено. По този начин християнската перспектива оживя вътре в мен, отеквайки във вибрациите на ума и душата ми, дори на тялото ми. Тя ми откри моя копнеж. Зная, че за някои обръщането се извършва за миг, ефект е на внезапно озарение; но в моя случай беше по-различно. В определен смисъл то нямаше особено духовен характер, ако под това разбираме видимото докосване до трансцендентното. Божията тайна ми се разкриваше под различни „покривала“, в които се бе въплътила. По свой начин преминавах от един етап на осъзнаване към друг. Дори чисто академичните богословски изследвания бяха (и си останаха) за мен конкретна дисциплина, форма на радикален реализъм, от който зависи целият ми живот. Когато богословието престане да бъде така необходимо, то престава да ме интересува.
Пространството, в което извършвах моите търсения, бе Католическата църква. Първоначално я наблюдавах от определено разстояние, привлечен от дългата ѝ и непрекъсната история. Когато влязох в нея, тя се оказа място, изпълнено с топлина и гостоприемство, където се почувствах свободен. Попаднах на среда, която приемаше моята противоречивост, без при това да изневери на истината. Тя можеше да насочи и да очисти както моята болка, така и копнежите ми. Когато разбрах целта на сакраменталното действие, чрез което всичко, което е в рая и на земята, се събира в един миг, когато Смисълът на всяко нещо, даден, за да бъде преломен, в ръцете на едно човешко същество, и то самото преломено – и все пак крепящ и оздравяващ всичко – тогава разбрах, че съм се върнал вкъщи.
Църквата стана за мен вдъхновение за памет. Позволи ми да впиша моя банален, понякога мизерен живот в един разказ за изкуплението, който не само се връща към самото начало на времето, но също помни предстоящото, гледа към вечността. Да се остане в сърцето на това наративно ядро, означава да се слуша, понякога с ужасяваща яснота, отчаяният вик на човечеството; да се слуша също и дразнещият глас на злото – и всичко това се случва не в някакво неопределено пространство, а в сърцето ни. Можем да устоим в това слушане само при условие че същевременно следваме един дискретен, но властен глас, който казва: „Свърши се!“ (Иоан. 19:30). Той успява, с порива на един гений на хармонията, да съедини бруталните крясъци: „Разпни Го!“ с ангелското: „Осанна!“ в един акорд, който се въздига от дисонанс към неописуема красота.
Бичуването, чийто образ застана пред очите ми, когато бях дете, продължава да го прави. И води до реални рани, които искат да бъдат видени и оплакани. Те обаче могат да бъдат излекувани, ако падне върху тях светлината на огъня, прогонващ нощта – на огъня, дошъл на този свят като любов, и за да гори, се нуждае единствено от дърва. Когато узнах, че да бъдеш монах, означава да даряваш живота си като сухо дърво именно с тази цел, вече бях сигурен: това е единственото, което искам. Благодарение на този начин на живот можех свободно да приема задачата, поставена ми още в детството и антиципирана по чуден начин.
Това е задача, която ми помага да израствам във всички посоки: да бъдеш монах, означава да живееш в една безкрайна вселена. То е да бъдеш тласкан към висини и дълбини, дължини и ширини, които докосват безкрая. Ако се живее искрено, монашеският живот става пространство на промяна. Отците описват как сърцето на монаха първо бива разбито, после – отворено, и в рамките на този процес – изцелено. То започва да се разширява дотам, че да побере целия свят, размишлявайки над раната му пред Бога, поверявайки го на Божието милосърдие. Сърцето на монаха, подобно на Христовото сърце, е място на среща. То се стреми към висините с радост, по-силна поради факта, че преди това е била подложена на изпитание. Радостта, която често ми убягваше, когато бях млад, ми се даде сега: тя е същевременно и позната, и нова. Виждам още мрака – как мога да не го виждам? Но той е загубил своето очарование и зная, че е бил разпръснат. „Но и тъмата не е тъма за Тебе“ (Пс. 138:12): тази истина преди всичко не трябва никога да се забравя.
Когато говорим за памет, говорим за идентичност. Спомняме си кои сме били някога и какво ни е помогнало да станем такива, каквито сме. Същевременно ставаме онова, което си припомняме. Нашето помнене не се ограничава никога само до опита, бил той ограничен или богат. Ние откриваме – ако дръзнем да го направим – че паметта е нещо повече от неподвижна вода, изпълнена с лични спомени. Помненето, истинското помнене, е изоставяне на удобното място, където сме акостирали, и поемане в открито море с всичко, с което е свързано това: опасности и еуфория. Големи умове са анализирали този процес, от Платон през Августин до Карл Густав Юнг, и по определен начин – през Пруст.
Целта на настоящата книга е скромна. Тя разказва за това как да се научим да помним. Аз я структурирах според шест от Божиите заповеди, които трябва да се помнят – заповеди, които за мен бяха фарове, осветляващи пътуването ми. Реших да я напиша въз основа на собствения си опит: затова книгата ми ще има много ограничения. Предлагам я на читателите с приятелски дух, като покана да тръгнат на път. Онези, които ме задминават, за да продължат напред сами, ще ми донесат голяма радост, когато нейде в далечината пред мен съзра белите им платна. Древните монаси често са започвали своите писания с думите: „Нека това, което написах, да бъде полезно за вас“. Точно това си пожелавам и аз.
[1]Вълшебният рог на момчето – сборник немски народни песни, издадени през 1806–1808 г. от немските романтици Ахим фон Арним и Клеменс Брентано. Б.р.
Ерик Варден