In memoriam. Публикуваме отново интервюто на Пол Остър – един от най-обичаните американски писатели, който си отиде от този свят на 30 април 2024 г.

„Имах щастието да работя това, което исках, а никога не съм мислил, че е възможно. Исках от честолюбие да напиша една-единствена книга, която да е достатъчно добра, за да бъде публикувана.“ Писателят Пол Остър пред Себастиан Мол от „Зюддойче Цайтунг“

Пол Остър, един от най-значимите съвременни американски писатели, става известен през 1982 г. с The Invention of Solitude („Изобретяването на самотата“), последван от международния бестселър „Нюйоркска трилогия“. Оттогава е публикувал повече от 30 книги, преведени на 40 езика, написал е сценарии за два филма. Романът му „4321“, който излезе през 2017 г., има отчасти автобиографичен характер. Най-новата му книга е монография за американския писател Стивън Крейн (1871–1900 г.), хронист на отиващия си XIX в. Пол Остър живее в Бруклин със своята съпруга, писателката Сири Хуствет. На 3 февруари 2022 г. той навърши 75 години.

Какво означава за вас 75-ата годишнина?

Досега, честно казано, изтласквах мисълта за нея. Струва ми се, че доскоро съм бил най-младият в залата. Ала това вече приключи. Странно е как изведнъж започват да те приемат за стар дори и ако съвсем не се чувстваш стар. Аз все така гледам напред, към това, което искам да направя, и много по-рядко се обръщам назад.

Настина ли? Прочетох, че докато сте работили върху „4321“, сте изпитвали страх, че няма да успеете да завършите ръкописа и затова сте писали два пъти по-бързо от обикновено.

Вярно е, но не толкова заради възрастта, по-скоро заради мистичната граница, която прекрачих точно когато започнах книгата. Тогава бях на 66, а това бе възрастта, на която почина баща ми. Особено е да се усещаш по-стар от родителите си. Баща ми беше много здрав, но внезапно получи сърдечен удар. Докато пишех „4321“, непрекъснато мислех, че и на мен може да ми се случи и няма да завърша книгата. Какво по-лошо от това да възнамеряваш да напишеш роман от 900 страници, а да паднеш на 450-ата.

Какво се промени за вас, когато станахте по-възрастен от баща си?

Аз много рано в живота осъзнах тленността си. Бях на 14 години, когато при един излет с група деца ни застигна буря. Момчето точно до мен беше убито от мълния. Когато едно момче, само на няколко сантиметра от мен, просто беше изтрито от света, бях дълбоко разтърсен. Оказа се, че Земята, по която вървях и за която мислех, че е твърда, не е такава.

Това преживяване трайно ви е белязало.

Оттогава съзнанието за моята тленност ме съпровождаше постоянно и повлия силно на творчеството ми. Четиринайсет е определяща възраст, когато мозъкът се променя. На тази възраст аз реших, че ще стана писател и че искам да се занимавам само със съществени въпроси. Движен от тайната, че за кратко сме на тази земя и после ще бъдем сменени. По същество никога не съм писал за друго.

Когато Тръмп беше президент, казахте, че не можете да се съсредоточите върху нищо друго освен върху това, което внезапно се случи в САЩ. Въпреки това написахте книга за писателя Стивън Крейн.

За мое удивление, докато изследвах епохата, когато е живял Крейн, третата четвърт на XIX в., открих необикновени паралели с нашето време. Както с оглед на расовите отношения, така и на икономическите, голямата пропаст между бедни и богати. Изведнъж ми се стори, че пиша за много актуални неща.

Първо се заинтересувахте от епохата или от Стивън Крейн?

От Стивън Крейн. Когато завърших „4321“, бях изчерпан, имах нужда от почивка. Сам си наложих да не пиша няколко месеца. Тогава прочетох много книги. Попаднах на един том от Стивън Крейн в моята библиотека и започнах да го прелиствам. Не бях разглеждал Крейн сериозно от студентските си години и той истински ме порази.

Какво ви порази?

Беше като откровение – че в края на XIX в. някой е бил в състояние да пише така. Изчетох цялото му творчество – всичките 3200 страници, написани от човек, отишъл си на 28 години. След това се запознах с възхитителния му живот, ала все още без намерение да пиша за него. В един момент си казах, че може би трябва да напиша нещо кратко, 100–150 страници. Мислех, че така постепенно ще се върна към писането. Какво да кажа – от всичко това произлязоха 800 страници. Исках да вникна в нервната тъкан на поезията и прозата му и да разкрия какво и защо се случва там. При него откриваме необичайна комбинация от физически възприятия, както и способност да се преведат на жив език. Крейн е майстор на сравненията и метафорите… Имам чувството, че той е точно такъв писател, какъвто винаги съм искал да бъда. Изхвърлил е зад борда всички езикови конвенции на своето време. Да вземем например прочутата му книга „Червеният знак на храбростта“. Става дума за една битка през Гражданската война. Ала той нито веднъж не използва думата „гражданска война“, нито веднъж не идентифицира двете страни, не използва нито веднъж думата „робство“, изобщо не споменава името на Ейбрахам Линкълн. Всичко е сведено до най-същественото.

Напълно адекватно на ужаса на момента – затова е класическо произведение на американската литература.

Много задълбочено. В хода на кариерата си той стига до твърде екзистенциалистка позиция. Боговете са изчезнали, природата е напълно безразлична към нас и ние сме сами в Космоса. Ала въпреки това имаме моралното задължение да се грижим един за друг и да намираме смисъл в човешката солидарност. В „Синият хотел“ има следното изречение: „Всеки грях е резултат от съучастие“. Едно от най-значимите изречения в американската литература според мен.

Пишейки за Крейн, се опитвахте да отвлечете вниманието си от политическата ситуация в САЩ?

Те не се изключват взаимно. Сири и аз сме много ангажирани политически, откакто Тръмп беше избран. Присъединихме се към една група, която се наричаше „Писатели срещу Тръмп“. След като Байдън стана президент, се преименувахме на „Писатели за демократично действие“. В началото бяхме седем души, сега сме почти 3000.

Какво правят Писателите за демократично действие днес?

Винаги съм казвал, че е по-добре да разговаряш с интелигентни хора, които излъчват на същите честоти, отколкото да се криеш и да чакаш таванът да падне. Темата, върху която се бяхме съсредоточили през последната година, са избирателните права. Това днес е най-големият проблем на нашата демокрация.

И вие като Арчибалд Фъргюсън, главния герой на „4321“, сте учили през 60-те години в Колумбийския университет, тогава център на студентските протести. Фъргюсън решава да остане неутрален и се задълбочава в изкуството и литературата вместо в политиката. При вас така ли беше?

„4321“ не е автобиографичен роман. Наистина споделям с Фъргюсън едно и също време и места, има определени събития, които действително съм преживял, ала абсолютно нищо съществено, трябва да подчертая. Позицията му да страни от политиката е много по-крайна от моята. Тогава аз бях силно въвлечен във всичко социално и политическо, което се случваше. Симпатиите ми бяха на страната на левите, бях срещу войната във Виетнам и за граждански права. Ала първата ми работа беше да се подготвя за съществуване като писател. Ходил съм на много маршове и демонстрации, но не присъствах на заседанията и не разпространявах позиви. Когато обаче Колумбийският университет бе окупиран, бях там и ме арестуваха.

Изпитахте отново потребност да се ангажирате политически, когато Тръмп дойде на власт?

Съвсем пасивен никога не съм бил. Писал съм статии по политически проблеми, държал съм речи. Бях много активен в ПЕН клуба. Застъпих се за осъдения на смърт журналист Мумия Абу Джамал, обвинен, че е застрелял полицай. Успяхме накрая да осуетим изпълнението на присъдата. По време на фатвата срещу Салман Рушди написах памфлет и за петата годишнина от нея той се разпространяваше заедно с всяка продадена книга в САЩ. И разбира се, имах спречкване с Ердоган.

Ердоган определи вас лично като „ционистки враг на турския народ“.

Да, почувствах се горд. За пръв път влизах в схватка с диктатор. Беше точно на 65-ия ми рожден ден. В САЩ това е датата, откогато официално се водиш стар. Добре е да се почувстваш още веднъж млад и борбен.

Роден сте през 1947 г., в много оптимистично за Америка време…

Да, но тогава започна Студената война и паниката срещу т.нар. „червена заплаха“. Склонни сме да гледаме носталгично назад, ала още тогава имаше силно напрежение в САЩ. Но да се върнем на моя рожден ден, много съм удовлетворен, досега имах благословен живот. Имах щастието да работя това, което исках, а никога не съм мислил, че е възможно. Исках от честолюбие да напиша една-единствена книга, която да е достатъчно добра, за да бъде публикувана. И до днес се изненадвам, че постигнах много повече. Освен това съм безкрайно благодарен за Сири, тя наистина е най-забележителната личност, която някога съм срещал, и съм безкрайно щастлив, че мога да живея с нея.

Звучите като щастлив човек.

Мога само да кажа, че колкото повече остарявам и колкото по-малко време ми остава на този свят, толкова повече съм в състояние да ценя живота. Това вероятно е единствената добра страна на остаряването.

Със съкращения

Превод от немски Людмила Димова