„Засекретено изследване“ от Иван Вирипаев, превод Стефан Янков, постановка Иван Добчев, сценография Зоя Генчева, музика Христо Намлиев, в ролите: Снежина Петрова, Нора Малинова, Даниел Цочев, Ралица Воденичарска, Стефан Съраиванов, Театър 199, премиера на 26 април 2024 г.
Със „Засекретено изследване“ Иван Добчев поема рискове и раздава шамари с широк размах. Най-чист риск е и решението на Анна Монова да приеме спектакъла на сцената на Театър 199, където Добчев поставя едва за трети път (след 1993 и 2004 г.). Начинанието е рисковано и за актьорите, и за целия творчески екип. Събитието е знаменателно в няколко измерения. Затова предварително се извинявам на читателя: тази рецензия няма как да е кратка.
Първият шамар е самата структура на спектакъла и неговото решение, които влизат в пълен контраст с масово представяното в българските театрални пространства. В продължение на деветдесет минути пред зрителя застават в по три епизода две жени и един мъж, отговарящи (често надълго) на въпросите на други двама. Действието би могло да се опише и като тройно stand up представление, ала без комуникация с публиката, ако не беше всъщност sit-performance, и то много далеч от всеки спомен за думата „комедия“.
Актьорите, редувайки се, сядат на един и същи стол и бомбардират зрителя с болезнено тежък текст. Лишени от възможността за ползване в пълнота на телесната си моторика, те странят и от отварящите се възможности за „разведряване“ посредством парадоксите и двусмислията, заложени от автора. Остава им да разчитат главно на вербалното и мимичното внушение. На това отгоре, няма с кого да комуникират. Питащите ги са видими за публиката, но не и за тях, те са зад гърбовете им.
Че Снежина Петрова има способности да се справи с такава задача, е a priori близо до ума. Тя наистина го прави по блестящ начин, практически чете лекции по високо актьорско присъствие в режим на ограничени средства. Мощното стоене на Даниел Цочев може да е изненада само за непосветените. След седемгодишно „странене“ от театралната сцена, тази роля му е втора през този сезон. Перфектното владеене на гласовите регистри се съчетава с една убедителна психофизична „отстраненост“, усилваща ефекта от казаното на втора и трета степен. Скандалното опровергаване на масово изповядваната идея за ефективна сценична внушителност е само замахването, шамарът на Добчев идва след него.
Редом с Петрова и Цочев са трима студенти от НАТФИЗ: Нора Малинова, Ралица Воденичарска и Стефан Съраиванов. Той е четвъртокурсник (клас Младенова), те са първокурснички в класа на Добчев. Задачата на Малинова е тежка: тя трябва непосредствено да се съизмерва с двамата големи. И го прави достойно, благодарение на нея триото е равностойно. Да, има два или три момента на формално поднасяне на текста (един такъв има и при Петрова), които неизбежно ще бъдат изчистени по самата логика на цялостното сценично действие.
Никак не е лесна задачата и пред Воденичарска и Съраиванов. Според автора мъжкият и женският глас, задаващи въпросите, се чуват по уредба, но никой не вижда самите задаващи ги. Е, българският зрител ги вижда. Лицата им стоят в своеобразни „люкове“, те са непрестанно пред погледа на публиката. Технически гледано, те биха могли да четат въпросите си, но Добчев им го е забранил. Ролите им са и по продължителност, и по сложност сравними с другите три. Те ги „покриват“ оптимално: върви диалог, а не серия от механично накъсвани монолози. Резултатът е един отлично споен ансамбъл.
Той обхваща и работата по сценографията, която в българския спектакъл може да бъде определена като действащо лице. Бележките на Вирипаев изглеждат така: „Стая за събеседване. Обстановката в стаята (цвят, стени, предмети, мебели, стил) е много дружелюбна и разполагаща към приятна беседа. Възможно е да има прозорец, но той е закрит с щори. А възможно е да е и тъмна стая с падащ отгоре светлинен лъч“. Генчева и Добчев не се съобразяват с нищо от това. Пространството е напрегнато, намерен е начин да бъде и динамично. Доминират тъмните тонове, „прорязани“ от двата „люка“ за интервюиращите. Въздухът е сгъстен, също като ситуацията. Това се задава и от музиката, от отличната работа на Христо Намлиев. Почти изцяло изградена от отсечени тонове – сигнали и пулсации, подмолно жужене, хармонии, доловими на прага на разрешителната способност на слуха. Съдействен прочит и подкрепа на текста.
На това място искам да добавя нещо: при цялото ми уважение към Стефан Янков, приживе и сега, мисля, че българският превод трябва да бъде прочетен още веднъж с молив в ръка. Той би спечелил от едно допълнително побългаряване: вместо „явява се“ – „е“, вместо „жаден“ – „алчен“ и т.н. „Американската“ ситуация ще стане още по-наситена чрез безукорността на българския език.
Какво собствено ни представя този ансамбъл?
Вирипаев записва, че е завършил пиесата на 08.04.2021 г. във Варшава. Жанрът е труден за дефиниране. Ако имаше такова понятие, щях да го определя като Entwicklungsdrama, при това с тежки внушения за документалност. Чрез първите две реплики се заявява, че става дума за изследване, проведено през 2019 г. от организацията „Global construction“. Твърди се, че идеята за пиесата идва от борда на компанията „New Constructive Ethics“ и лично от г-жа Лене Сьоренсен със съгласието на компанията „New world security“, носител на правата върху 150-те проведени интервюта. Три от тях следва да формират текста на пиесата, разбира се, при промяна на личните данни. Организации с имена, близки до споменатите, съществуват, както и посочената доцентка от университета Олборг.
Компания „New Constructive Ethics“ няма, но пък има конструктивна етика, формулирана от Уилям Ленард Кортни в едноименната му, многократно преиздавана монография от 1886 г. Теорията продължава да е актуална. Само за пример: през 2022 г. се появи книга, прилагаща я в архитектурата и планирането, както и статия, препоръчваща я като най-адекватна за AI Ethics. Кортни претендира да е тълкувал, критикувал и реконструирал исторически реализираните етически учения. Опирайки се на идеята за постепенния напредък на разума, той изгражда убеждението си, че етиката на бъдещето не може да е само интерпретативна. Полагайки нейна метафизична и онтологична основа, с оглед формирането на моралните ценности той слага ударението върху съществеността на индивидуалната автономия и отговорност, признавайки съпътстваща роля на социалните и културни фактори. Вглеждането в нея си струва най-малко поради премълчаната в българския афиш втора част от заглавието: Закрытое исследование: NewConstructiveEthics.
С нея Вирипаев сякаш продължава да се вписва в „хипернатуралистичния“ стил на така наречената нова руска драма, залагаща на „естествения език“ и заемаща се със социални, но не отявлено политически теми. Сега то става обаче в хода на проекта Teal House, официално разгръщан от него и съпругата му Каролина Грушка от 2023 г. В основата му е убеждението, че цялостното развитие на човека се осъществява синхронно на три нива: телесното, интелектуалното и духовното (на което знанието се добива в енергийна мрежа). Оттук се генерират всичките им дейности в сферата на изкуството, образованието и духовните практики. „Новата“ конструктивна етика очевидно се ползва за теоретично обосноваване на тази визия. Акцент пада и върху убеждението, че либералната част на обществото се старае да замаскира жизнените си инстинкти, заложени в човека по природа, под воала на толерантността и политкоректността.
Освен двамата питащи, действащи лица са трима учени от висока класа, отговарящи на не чак толкова различни въпроси: Рейчъл Донелън (26-годишна, биолог), Морган Смит (62-годишен, невробиолог) и Моника Боровска (40-годишна, психолог). Тя е „интегрален психолог“, чийто подход предполага работа със заедността на всички знания на човечеството: религия, наука, мистика, духовни практики, традиционна медицина, биология, психоанализа и т.н. Основното е широкият поглед върху еволюционното развитие на човека, което ще е постоянна тема в пиесата.
Разликите между хората следват не от етническата им или друга някаква нееднаквост, а от нивото на тяхното еволюционно развитие. По-осъзнатите се различават от по-малко осъзнатите, по-отворените умове от по-затворените, затворените системи от по-съвременните живи системи и т.н. Ако някой убива или обича, това е отделният човек, а не онова, което му приписва някаква групова определеност. Решаващ е стадият му на еволюционно развитие, при което възпитанието и средата играят роля, но достатъчно ограничена. Силовата разправа се изключва на по-високите нива: продуктивни там са диалогът и общуването, а фундамента им формират свободата и свободният избор на човека. Впрочем, забелязва Моника, мнозинството от християните влизат в откровени противоречия с учението на техния Учител, и то само заради това, че Иисус е изказвал проповедите си от своето много високо ниво на развитие, а йерарсите на църквата трактуват учението му със своето, много по-ниско.
Морган ще продължи тази линия, отстоявайки класическото космологично доказателство за съществуването на Бога: има първа и единствена причина на всичко и на самата себе си. Според него мозъкът, уникалният компютър в главата на човека, не е първопричина на всичко в човека. Той получава импулси и енергии от Бог, Съзнанието, общо за всичко живо. Той е главното Условие за целия всеобхващащ живот, който не се появява и изчезва, а е винаги актуален. Еволюцията е инструмент на Бога – безначалната и безкрайна причина. Оттук се потегля към въпроса за екологията, разбирана съвсем не в баналното ѝ въобразяване.
Скоростното умиране на живота върху нашата планета се дължи на по-бавното психическо развитие на хората от това на обезумяващия технически прогрес. Спасението може да произтече само от едно: от честната, открита и позитивна комуникация и взаимодействие между хората, държавите, правителствата, бизнесите и т.н. Такива обаче няма поради разединението на хората чрез техните светогледи и системи от ценности, нивото на развитие, което е много ниско при мнозинството от човечеството. При това тук не става дума за количества („хората са твърде много“), а за качество.
Решаването на проблема с емисиите на въглероден диоксид във въздуха се възпрепятства непосредствено от неща като хомофобията, национализма, расизма, сексизма и подобните на тях. Където те процъфтяват, екологията е ужасна. Тази неразкъсваема връзка следва от неграмотността и ниското еволюционно ниво, тоест затвореността спрямо света. Всеки авторитарен или тоталитарен режим е убиец на цялата планета, защото възпрепятства взаимодействието, което единствено може да ни спаси. Главният екологичен проблем е нашето мислене, които закрива погледа ни за реалността, въвеждайки ни в някакъв психично измислен свят.
Движена от подобна логика, Моника извежда два основни проблема: екологията и жестокостта – удоволствието на хората да причиняват страдание на другите. Според нея те са всъщност един и същи проблем – екологията, следващ от бавния и нееднакъв при всички процес на еволюционно развитие. Рейчъл ще добави, че планетата е жив организъм, който ще намери начин да се отърве от този вирус – човека, ако не се осъзнае. Моника ще обясни, че осъзнаването е усетът за самия себе си във всеки отделен момент: за това, което става с мен и цялото ми съществуване, за адекватността на актуалното ми действие. Не става дума за контрол, а за непринудено присъствие в контакт с всичко наоколо. Говори се за такова състояние на ума, когато чувстваш другия човек, неговия страх, неговата болка, при което не му вменяваш своите възгледи, своята истина, не го караш да обича и вярва като теб. В това състояние ти си внимание и любов. Разбираш, че всички заедно, с всичките си различни проявления, сме част от единия общ живот, в който именно дишам, движа се, съществувам.
Питащите не пропускат въпроса за главните качества, които трябва да притежава човекът, и да получат наглед различни отговори. За Моника това ще е осъзнатостта, Рейчъл ще акцентира решителността и вярата в себе си, докато според Морган не бива да се фаворизира едно, а да се мисли за система от качества. Човекът е система, обществото е система, а ние живеем сякаш сме разединени, в което именно е кошмарът, създаден от нас на земята. Не са ли това три нива на един и същи отговор?
Един от чаровете на текста са неизменно отрицателните отговори на въпросите за генерални прагматични решения. Вместо да спекулират с препоръки, героите на Вирипаев отговарят с „не знам“. Един „августиновски“ ход, свидетелстващ за доблестта на ума. Само доблестният ум си позволява да признае свое незнание, пък било то и относно най-дълбоките, най-съдбовните въпроси. При това обаче не се губи от поглед фактът, че „човешкият живот е главната и основна ценност на земята“.
Веднага следва „забраненият“ в хоризонтално мислещите кръгове въпрос: Какъв според вас е смисълът на живота? Морган ще го намери в това да си доставяме взаимно удоволствие, което е единствената ни достъпна привилегия: да се грижиш за другите и да помагаш на света да е по-добър. Рейчъл ще го открие в красивото и щастливо живеене, което за нея значи свобода от фалшивата система и фалшивия морал: животът е свобода; аз съм живота; аз съм изначално свободна. Два различни отговора?
Отказът от предписване на окончателно решение не е бягство от въпроса „какво да се прави“? Най-недостойно е да се предадеш без време. Трябва да се върви до края, защото залогът е животът. Най-първом трябва да се говори: силно и отчетливо, навсякъде и по всяко време, без кой знае какви очаквания за бърз резултат. Бездействието е противопоказно. Битката за свободата е задължителна. Може би, казва Рейчъл, действително съм гледала твърде много пъти „Междузвездни войни“, но аз съм изпълнена с вяра, че силата ще пребъде с този, който се бори за своята и общата свобода. Как да не ти дойде на ума: „Това е последният извод на мъдростта: само този заслужава свободата си като живота, който трябва да я отвоюва всеки ден“? Старият Гьоте, пазителят на ключовете към модерната култура. Като сме тръгнали да броим шамарите на Добчев, дали да не попитаме този отвъд-политичен, „екологичен“ театър не е ли – в древния и най-висок смисъл на думата „политика“ – същинският политически театър, чиято липса или поне дефицитност оплакваме днес?
Впрочем през цялото действие преминава една сексуална линия, очертаваща нещо като „скандален четириъгълник“, свързващ тримата участници. Тя е прокарана обаче далеч не само по фабулни съображения или поради своята пикантност. Да, въпросите в тази посока се обявяват за твърде интимни и са често удостоявани с мълчание. Дадените отговори обаче целят да покажат, че състоянието и на тази уж най-лична сфера е ефект от нашата култура, на която сме заложници. Техническият прогрес и еволюционното развитие са осъществили равенството между мъжа и жената и сексът отдавна не е само средство за детераждане. Той е вид общуване, контакт, комуникация. Едновалентната любов е поставена под въпрос. Нейното императивно изискване именно води до принудата да се лъже, доколкото сексуалните отношения и досега се мислят в юридическо-собственически ключ. Забраните умножават хаоса. Още една политическа тема!
Добчев подлага на изпитание зрителя. Кара го да философства. Да не забравяме, че по същината си философстването е общочовешка привилегия: мисленето в гранична ситуация, онова „блъскане“ на ума, което постига отвъд-всекидневните истини, фундаментите на живота. Нещо повече: понеже спектакълът предлага определено системно мислене, той изисква съгласие или възражения (каквито аз например имам достатъчно). Това е насилие, болезнено за потъналия в рутината, баналния човек, предоставил се на хода на обстоятелствата. Именно „баналният човек, настоява Добчев, е несвободен, несвободният човек – банален. Нима обаче надеждата не е в това – свободата, истинската свобода, да спаси света?“.
Нагонът към разтуха, масов и в очакванията на публиката, и в предлагането на днешните ни театри, е отстрелян в този спектакъл с право мерене, чак до последната реплика. Даже класическото очакване за някакъв оптимистичен нюанс поне в края на представлението е тук напразно. Последната реплика гласи: „Помолихте ме да бъда максимално сериозен? Искате ли сега да ви отговоря максимално сериозно. Необходимо е да подготвим децата си за тежко бъдеще и възможно мъчителна смърт“. Какъв неподправен оптимизъм, нали?
Защо трябва да бъдем бити с него? Защо Добчев, заедно със своя екип, ни причинява всичко това? Защото е натрупал тежък опит, постигнал е достатъчна мъдрост и поема своята отговорност. Своята културна, социална и затова политическа отговорност. Той раздава освестяващи шамари и е готов да получава плесници, включвайки се в съпротивата срещу ентропията, срещу настъплението на смъртта. Вие знаете ли какво е смъртта, пита се в пиесата. И се отговаря: „Смъртта е, когато вече няма нито един въпрос, нито едно преживяване и нито един проблем, няма страх, няма желания, няма даже вкопчване в живота. И най-главното е, че я няма болката на другите и няма болка за другите, защото вече изобщо няма никакви други“.
