Съществува един дълбоко смущаващ и потресаващ аспект в събитието на Боговъплъщението. Съществува дори това, което би могло да се нарече велик „скандал“ на Боговъплъщението.
Защото – и това се случило в „пълнотата на времената“, и това, че… светът не познал Своя Бог; оказал се (с изключение на стотина странни „тъмни“ люде) сляп за Своя Бог. В лицето на своите духовни първенци светът отхвърлил и дори убил Своя Бог. „Дойде у Своите Си и Своите Го не приеха“(Иоан 1:11)
Ние, разбира се, знаем коя е главната, съществената причина за този „скандал“. Знаем я, защото тя е онази, същата, което е и крайъгълния камък на нашата вяра… Бог Се явил като човек, Словото станало плът, Господ Се открил в зрак рабà. Месията избрал в този свят не „благородните по плът“, не възвисените и дори не морално положителните, а – рибарите, митарите, проститутките и сакатите.
Свикнали с този невероятен парадокс ние, християните, неусетно сме престанали да му се удивляваме в подобаващата степен, престанали сме да си даваме достатъчно ясна сметка, какъв „скандал“ било това за богословския ум, какъв скандал – за традиционното благочестие.
Може би поради тази именно забрава и сред някои християни от по-сетнешните времена се е разпространило едно плоско-моралистично, по същество елементаризиращо и снизяващо „обяснение“ на въпросния скандал. Съгласно него всичко случило се не се дължи на нищо друго, освен на дълбоката порочност и беззаконие на израилтяните от онази епоха. За да докажат това, споменатите християни приписват на „избрания народ“ всевъзможни отрицателни черти – като се започне с унизителното низкопоклонство през блясъка на цезарския Рим и се свърши с тесногръдо-фанатичното обрядоверие и смехотворното, педантично законничество.
Трябва да се добави, че това традиционно, и, уви, плоско разбиране, през всички времена се е подхранвало и от един страничен, но особено спомагащ за разпространението му мотив. Там е работата, че очерняйки на базата на „историческите данни“ израилтяните от епохата на Христовото Въплъщение, тълкувателите тихомълком си създават възможността да се утвърдят в тщеславното убеждение, че дори без да са били осведомени за Голготската трагедия, те биха могли да я предвидят, а ако – по някаква случайност – сами биха се оказали на мястото на порочните иудеи, те не биха позволили тя изобщо да се случи.
Какво жалко заслепение обаче! Тия хора забравят, че великият парадокс на Въплъщението (на което дори ангелите се удивили) е загубил за потомците своето „безумство“, само защото тези потомци вече две хилядолетия живеят в неговата светлина и ако днес самите те безпогрешно узнават Бога в Лицето на човека Иисус Христос, това се дължи, все пак, не на техния проницателен ум, а на Светия Дух, Който Сам Христос е пратил на света след Своето Възнесение. Тоест дължи се по същество на снизхождението на Самия Бог.
А между това, не някой друг, а най-вече ученият християнин би трябвало да помни, че Божият Син е избрал за Своето Въплъщаване на земята именно народът на Израил, съвсем не защото той – както казват – бил най-порочният народ на света, а защото – както е добре известно – той бил народът, който Сам Бог си бил създал още от времето, когато му открил съкровеното Си име. „Дойде у Своите Си – е казано в Евангелието – и Своите Го не приеха.“ (Иоан 1:11) В този смисъл, би било вярно да се каже по-скоро обратното: Израил, във времето на Богопосещението, бил точно толкова порочен, колкото и всеки друг народ, във всяко друго време, но Господ го избрал не заради това, по което той си приличал с всеки друг народ, а – обратно – заради онова, по което той се отличавал и се отличавал в положителен смисъл от всички останали. А ние знаем по какво Израил се отличавал в този смисъл от другите. Отличавал се с това, че познавал Бога.
И ето го, следователно, парадоксът на Въплъщението. Защото не поради това, че Израил бил най-порочният сред народите, а въпреки че бил най-просветения измежду тях – той не познал в Иисуса Христа Своя Бог. И не поради това, че фарисеите били най-богоборните представители на израилския народ, а, напротив – въпреки че били най-просветените и най-благочестивите – те вдъхновили предаването на Своя Бог на Разпятие.
Аз, разбира се, не твърдя, че слепотата на Израил за Бога в Лицето на Иисус Христос не била грях, и то грях най-ужасен, най-потресаващ. Аз обаче казвам, че коренът на този най-ужасен грях, съвсем не лежи в плитката, моралистична почва на повърхностните екзегети. Аз не казвам също, че фарисеите не се провинили в нещо страшно и страшно навеки, но аз твърдя, същевременно, че това страшно провинение съвсем не е елементарната нравствена порочност, в която лекомислено ги обвиняват. И – за да се изразя може би пресилено парадоксално – аз твърдя, напротив – че коренът на фарисейския грях, коренът на Бого-не-узнаването и на Бого-убийството лежи в самото фарисейско познание за Бога, в самото фарисейско благочестие пред Бога.
Но какво знаеха фарисеите? Нали те знаеха – и то безспорно бе истинно – че „Господ Бог наш е Господ Един“ (Втор. 6:4)? Да, знаеха го и именно то ги възмути, когато чуха Онзи, Който чудотвореше между тях, да отнася към Себе Си съкровеното Божие име (Иоан 8:58) да прави Себе Си като че ли „единосъщен Богу“. Нали те знаеха – и това също беше безспорно истинно – че Бог е абсолютно трансцедентен и невместим от този свят. Да, знаеха го и именно то ги накара да обявят за опасен безумец Онзи, Чиито родители, сестри и братя те познаваха и Който същевременно твърдеше, че е „от Бога излязъл“ (Иоан 16:27). Нали те знаеха – и това пак бе безспорно истинно – че Бог е Свят.
Да, казвам, знаеха го и именно то ги накара да се разбунтуват, когато виждаха „самопровъзгласилия се Месия“ да благоволи към най-грешните и най-убогите люде в Израиля. Не това, следователно, че фарисеите изповядваха единствения Бог, а това, че те смятаха, че познават Неговата единственост, се оказа техния трагичен грях. Не това, че те признаваха Неговата абсолютна отвъдност, а това, че претендираха да я постигат се оказа причината за тяхното заслепение. И не това, накрай, че превъзнасяха Божията святост, а това, че мислеха че живеят и съдят според нея, се оказа тяхното фатално неправосъдие.
„Страстите Христови“, анонимен художник, XV в., Нидерландия
В трагедията на Бого-неузнаването се разкри, следователно, че дори най-възвишените и най-съвършените понятия на човека не могат да схванат Бога, не могат да „вместят“ Неговото домостроителство, не могат да постигнат Неговата святост. Нещо повече – трагедията, разиграла се на Голгота, показа, че тъкмо човешките понятия за Божествената същност станаха причина човекът да не познае Бога в Неговото явление, че тъкмо човешкия морал, човешките норми за святост станаха мотив човекът да се противопостави и да се отвърне от Божиите пътища, да причисли Своя Бог към разбойниците и богохулниците.
В този смисъл събитието на Въплъщението наистина има и един страшен, потресаващ аспект. То е оглушителен урок, даден на всички векове – до свършека на света. Спасяващото човека Божие дело се явява дело, радикално развенчаващо човешките претенции пред Бога. Въплъщението, тъй неочаквано, тъй неподозирано в своята милостност, е същевременно разобличение – пределно и страшно разобличение за границите на човешкия ум изобщо, откровение за това, че Истината, всъщност, е съвсем друга – тъй друга, тъй безконечно друга, че е такава спрямо всяко човешко очакване и понятие за Нея.
Нещо страшно и навеки обременяващо историческата съвест се разкрило след трагедията на Голгота. Разкрило се, че светът – дори когато мисли с най-възвишените понятия за трансцендентен и абсолютно свят Бог, дори когато следва най-строго и просветлено благочестие – в края на краищата не успява да вмести в себе си Бога.
И тъй, в „пълнотата на времената“ Бог Се открил – открил Се неочаквано спрямо всички понятия за Него, неочаквано и невместимо за цялото човешко благочестие пред Него. Открил Се – и със самото това открил нас самите на нас самите, открил истинското ни положение пред Него – открил колко сме далеч от Него, колко сме слепи за Него, колко сме недостойни за Него. В този смисъл откровението Божие в Иисуса Христа било Съд – най-дълбок, най-радикален и вечен Съд над фактическото състояние на света – и тогава, и за всички времена.
И все пак – какво именно, какво всъщност в човешките понятия за Бога, било осъдено със Съда на Разпятието? Какво било открито и разобличено в спасителната му трагедия?
Колкото и да е парадоксално – именно онова, което не позволявало на света да приеме своето спасение.
Защото, въплъщавайки се, Бог наистина надхвърлил всички човешки представи за Себе си. Надхвърлил – колкото и парадоксално е да се каже това – дори представата за Него като за Бог – тоест Същество и по битие и по ценност, абсолютно отвъдно на този свят и на мерките му. Бог… станал човек, станал едноприроден нам и именно в това – парадоксално – разкрил Своята отвъдност спрямо всички възможни представи за Божеството Му.
По същество в това именно се състои нечуваната „скандалност“ за богословения ум в явяването на Иисуса Христа. Но – в това и тъкмо в това същевременно – както става ясно – е и цялата негова утешителност. Защото – мислейки Бога последователно и строго като напълно и просто отвъден, този свят неизбежно би трябвало да стигне до „благочестивото“ отрицание на света, до пълното отрицание и осъждане на самия себе си. И действително, ако Бог е Истината, Доброто и Красотата, и ако, от друга страна, този свят е безкрайно и непреодолимо отвъд тази Истина, това Добро и тази Красота, ако нито може да ги „вмести“ в себе си, нито може да се при-части към тях, то той, светът, е съвършена и вечна неистина, абсолютно и непобедимо зло, пълно и неизправимо уродство – изобщо, чиста отрицателност пред Лицето на Бога. В такъв случай единственото подобаващо, единственото благочестиво отношение на този свят към Всевишния, би трябвало да е неговото съвършено унижение, неговото просто само-отрицание пред Бога.
Всичко това е така и то е постигнато по специфични начини от мъдреците на всички народи и на всички времена. Но ето – именно него, несъмненото, Бог отрекъл в чудото, в парадокса на Своето Въплъщение. Бог приел суетното естество на света, станал „свой“ на неспособната да вмести Истината история, съединил се съществено с отрицаемата пред Собствената Му Правда твар.
Всъщност със Своето „абсурдно“ от всякаква земна гледна точка Въплъщение , възвишаващия се над света, открил, че Той – отвъдният на всичко тварно е отвъден и на Своята собствена отвъдност спрямо него.
Но с това Бог открил нещо още по-неподозирано – открил, че Неговата отвъдност съвсем не е просто отчужденост от грешния свят, а надхвърляща всяко понятие, всяко очакване, всяка надежда, безкрайна жертвена Милост.
