Софийски истории (70)
Отдавна ми се искаше да разкажа за софийско детство, което в своя биографичен отрязък да е не само картина на града, но и пролука в колективната ни съдба (Валтер Бенямин, „Берлинско детство“). Картините от детството най-лесно се утаяват в преживяното и често са зачатък за истории, възкресени в едни по-зрели години.
Известно е, че няма нищо по-крехко от спомените за детството. Кое обаче ни кара с такова отчаяние да са захващаме с тях? Нима коренът на миналото, в който се вкопчваме с неподозирано упорство, е единственото, удържащо ни над самата бездна на времето? И защо времето „преди“ е от такова значение за нас? Защо най-летливите спомени – за улиците и дворовете от нашето детство и дългите часове, прекарани там – са онова, което разказваме с най-голяма охота; защо слушаме или четем с неугасващ интерес спомени за „места“, които знаем добре, но във „време“, в което няма как да сме били там? Ножицата на времето е истинският парадокс на историята.
Мисля си за това, докато вървя в този късен следобед по улица „Аксаков“, вглъбен в едни отдавнашни разкази, които неволно се завъртат из паметта ми. Не знам защо точно „сега“, нали в това е цялата тайна на спомените. Става дума за дълги парижки разговори през 1995–1996 г., в които човекът, седнал насреща ми, се връщаше и ме потапяше в самото начало на ХХ в. В цялата онази история, но от първо лице – през детството и младостта си. Евгений Силянов (1907–2007) бе изключителен разказвач и проницателен наблюдател. Така стана възможна и книгата на Ирина Недева „Мисия Париж“ (2007), базирана на множество записи, в които този някогашен дипломат на Царство България, а впоследствие известен френски журналист и основател на българската секция на радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, разказва своята България и своя ХХ в. Ала толкова много неща останаха извън записите…
Когато се запознахме, бях смаян най-вече от свежестта на неговото „софийско детство“, оцеляло в парижка среда. Въпреки преклонната си възраст, той скачаше като момче от фотьойла и искрено се вълнуваше, питайки ме съхранило ли се е това или онова. През 1990 г. се беше върнал за първи път в посткомунистическа София и бе силно разтърсен от разминаването ѝ с „някогашната“. Като „стари софиянци“ дълго сверявахме основни „реалии“ – кой къде е роден, къде е живял. Михаил Неделчев бе изровил от някакъв антиквар връзка писма от баща му Христо Силянов, по които можеше да се проследи смяната на адресите във фамилията на летописеца на Илинден, което за пореден път го караше да се вълнува като дете.
Изказът му бе невероятен. За да ми обясни къде се намира „домът на детството“ му на улица „Аксаков“, трябваше, макар и въображаемо, „да застана гърбом на конната статуя на Александър II“… С усмивка му обясних, че на днешния софийски жаргон това се нарича „зад опашката на коня“. Изразът го втрещи, но все пак го прие, след което на няколко пъти ми повтори: „Пада се втората или третата къща“. В момента съм почти там. Пресичам улица „Шишман“ и извършвам това връщане във времето. Моят някогашен парижки събеседник е роден година преди обявяването на независимостта на България и четири години след кървавия погром на Илинденско-Преображенското въстание, описан в книгите на баща му. На улица „Аксаков“ 23 той живее с майка си, учителката София Малиновска – от обявяването на Балканската война до края на Първата световна война. През цялото това време Христо Силянов го няма. Или е македонски четник, или е в затвора. Типична съдба за един македонски революционер.
Ето защо войната и немотията задават рамките на това софийско детство. Евгений Силянов разказваше с трепет в гласа за невероятните усилия, с които майка му го е отгледала. С учителстване и безброй частни уроци по френски и руски. София Малиновска е потомка на руски дворянин, който след края на Руско-турската война решава да се засели в новоосвободена България. Заради по-голямата свобода тук, отколкото в собственото му отечество. Самата тя е била жена с характер. Социалистка по дух, привърженичка на женската еманципация. Срещата ѝ с Христо Силянов е повратна точка в живота ѝ, но имаме сложен брак между две силни индивидуалности. Тя често сменя решенията си, а и квартирите си. Докато войните не правят невъзможна всяка променя на жилището. Така трайно се установяват на „Аксаков“ 23 – престижно място в центъра на София, но възможно най-лошото жилище според семейните спомени.
Ала къде е това? Номерацията по днешния „Аксаков“ е сменена. На номер 23 е административна сграда на днешния НАП, издигната през 70-те, която при това е „вляво на коня“. Немислимо. Евгений Силянов се е връщал тук през 1990 г., за което ще разкажа по-нататък, и е открил някогашния си дом. Затова се връщам „надясно“. Първата, втората къща… Номерацията е разбъркана, но по стария план на София установявам, че разликата е в десет номера, сменени по неясен принцип. Отпред би трябвало да има две големи къщи, след което малка пристройка в двора: „Две стаички без баня, разделени с общ коридор от съседните стаи. В дворната къща, където по едно време живеехме заедно с Александър Божинов, стаите бяха две срещу две“.
Възможно ли е да е на номер 13? Отминал съм богаташката къща на 15 номер, на чийто първи етаж е спедиторска фирма, и се насочвам по-нататък. Междувременно подминавам и залата на Студентския дом, издължила се чак до „Аксаков“. Тя обаче е изградена през 1933 г., няма как да е била тук по онова време.
А в телефона си имам една снимка, единственият ми ориентир от 1915 г. На нея малкият Евгений, тогава осемгодишен, гледа в обектива със сериозност и тъга, съответна на военното време. Облечен е в прекроена военна куртка, с къси панталонки, войнишки обувки и платнена шапка. Зад него има дъсчена ограда и се вижда наистина голям двор, обрасъл в цветя и храсти, вижда се дори градинска барака. Вероятно всичко това днес е погълнато от залата на Студентския дом. Звучи направо немислимо, като се има предвид, че този заден двор е гледал право към историческата сграда на парламента.
Осемгодишният Евгений Силянов в двора на ул. „Аксаков“, 1915 г.
Ненадейно зад черна метална ограда съзирам двуетажна пристройка, вклинена между двете грамади на Студентския дом и на новопостроено здание с ресторант. Нещо все пак се е съхранило от някогашния „дом на детството“, макар и без просторния двор. Представям си как късно вечер София Малиновска се е прибирала тук, носейки чанта с ученическите диктовки, които е проверявала и оценявала до късно през нощта. Как бохемът художник Александър Божинов си е идвал чак призори (и то не сам!). Нямало е как впоследствие това да не доведе до бурни кавги със строгата учителка, непонасяща тези „женски истории“. А тя най-добре е познавала духа на прочутата „българановска компания“. Нали не друг, а бащата Христо Силянов заедно с Александър Кипров основават през 1904 г. този български „Симплицисимус“, събрал в едно Яворов и Елин Пелин, споменатия Божинов с Андрей Протич, Цанко Церковски с Александър Балабанов, Петър Морозов, Васил Кирков и кой ли не още…
Самата София Малиновска определено не е била долюбвана от „славната българановска компания“, която в календара си от 1907 г. даже ѝ е посветила следния портрет в стихове: „София, изучи я, зарежи я…“. Което, разказваше ми г-н Силянов със смях, още повече обтягало въпросните отношения.
Александър Божинов, Шарж на Христо Силянов в „Календар Българан“, 1907 г.
А истината е, че годините в този двор на „Аксаков“ са били трудни. Не само заради войната, но и поради факта, че Христо Силянов е бил съден и вкаран в Централния затвор заради шпионаж… в полза на Русия. Но не защото е издал „български тайни“, което той с ръка на сърцето се кълнял, че никога не би направил, а заради заснемането на турски военни обекти по Проливите или в Цариград, което той, бидейки македонски революционер, сторил на драго сърце. Обстоятелствата около този процес от пролетта на 1915 г. – България още не е във войната! – не са окончателно изяснени. Изглежда, че правителството на Васил Радославов се е опитвало да компрометира „антигерманските партии“. Доброволни защитници на Христо Силянов са д-р Стоян Данев и Александър Малинов. Той обаче получава ефективна присъда от три години и половина. София Малиновска отдавала всичко това на факта, че него все не го свърта на едно място. И тъй като нищо не се е случвало в Македония, заминал за Цариград и там се забъркал в цялата тази каша. Тя гледала с ирония и на „романтичното русофилство“ на съпруга си. По нейното обяснение, усвоено от малкия Евгений, Русия била образ на един „колективен Обломов“, на прочутия герой от романа на Гончаров, който никога не помръдва от дивана си. И където всичко смислено е отдавна вече „изядено“.
Евгений Силянов добре си спомняше как една сутрин двама цивилни и един стражар идват и отвеждат баща му. Майка му, нали е учителка, вече била отишла на работа. Той също тръгвал за училище. Единият от цивилните се опитал да го спре, но баща му казал: „Детето е осемгодишно, пуснете го на училище“. Когато се върнал, баща му вече го нямало.
Няколко пъти съм го питал дали тогава мнозина не са странели от тях. Имало такова нещо. Казваше, че е имал „детство“, без да има „детинство“. Израснал сред възрастни хора. Данев и Малинов минавали да ги видят, водели ги на разходка с файтон. Друг съмишленик на баща му от Прогресивно-либералната партия – Димитър Христов, бивш министър на земеделието, който живеел на ъгъла на „Аксаков“ и бул. „Фердинанд“ (днешният „Васил Левски“), минавал да ги вземе с файтон, за да посетят Христо Силянов в затвора. Последното ме удивляваше силно. Но се оказа, че по онова време (за разлика от по-късно) политическите затворници са се ползвали с доста благоприятни условия. Получавали вестници и книги, влизали свободно в килиите си, дискутирали. В съседната на Силянов килия били Стамболийски и д-р Никола Генадиев. Пускали ги на зъболекар. Имало политически затворници, които се събирали в някаква кръчма на „Цар Симеон“ и едва към шест часа вечерта се връщали в затвора.
Ала споменът на г-н Силянов беше за свиждания зад решетки (ако не бъде подкупен специално пазачът). Смайваше ме колко добре той си спомня всички военни маршове, които тананикаше с уста. Децата от онова време не пропускали нито един от концертите на военните оркестри в градинката пред днешния „Кристал“ или в Градската градина.
И още един смайващ разказ за войната, случил се година преди това. През лятото на 1914 г. София Малиновска е изпратена на методически курсове по френски език в Париж. Нормална практика за тогавашното българско учителство. И тя взема със себе си седемгодишния Евгений. Но не щеш ли, на 1 август, събота, в четири часа следобед камбаните започват да бият и става ясно, че предстои мобилизация. Френската република влиза във война с Австроунгарската империя, а скоро след това и с Кайзерова Германия. Тогава България все още е неутрална, но малкият Евгений, който е на разходка в Люксембургската градина, вижда кавалеристи и пехотинци в пълно бойно въоръжение. Уплашва се и се изгубва. Носи моряшко костюмче с орли. Минувачи решават, че е германче и го гледат неприязнено. Едва успява с малкото усвоени френски думи да им каже, че е българче. И вечерта майка му го намира уплашен в българската легация, където е бил отведен от френски жандарми.
Началото на Голямата война през погледа на едно дете. А краят ѝ е не по-малко необичаен. Тогава той е на 11 години и чака баща си да си дойде, нали е освободен от затвора. Но Христо Силянов го няма. Причината е любовна история със затворничка, също излежала присъдата си, задето убила своя възлюбен от ревност. На нея Христо Силянов посвещава баладата си „Песен за Миньон“, която след време дори открих отпечатана в една антология от 1920 г. Значи това не е било семейна легенда! Самата тя също пишела стихове.
Накрая, след около три-четири месеца, легендарният македонски революционер най-сетне се появява на улица „Аксаков“, където заявява, че този дом е вече тесен за трима. В смисъл, че възнамерява да построи някъде свой собствен дом. Което се случва чак пет години по-късно, през 1923 г.
Ала това съм го писал, ми казваше г-н Силянов, и веднъж даже ми подари „скрипта“ на три свои предавания по радио „Свободна Европа“, посветени на връщането в миналото. За това как един настоящ журналист и бивш дипломат след 46-годишно отсъствие се завръща в една „друга София“, едновременно своя и чужда. Копие от тях прелиствам в трамвая, който под ситния дъжд кара към площад „Журналист“.
26 октомври 1990 г. е датата на този „скрипт“, осеян с безкрайни поправки на ръка, превръщащи го в сложен палимпсест. При това на стария правопис и с латинско t на машината „Оливети“, купена преди войната. Което не пречи това „пътуване в миналото“ да се чете на един дъх:
Решението да тръгна дойде късно след полунощ, започна в мисълта ми. Един час по-късно вече бях убеден, че трябва да е точно повторение на предишните, затова то трябваше да стане по стария познат път: с влака. Трябваше да пристигна през Цариброд и Драгоман на старата софийска гара. С нея ме свързват спомени за тъй много отпътувания и завръщания, че бих изпълнил цяла книга. От тази скромна и малка гара пазя един от най-далечните си първи детски спомени: оттам през Балканската война изпратихме с майка ми моя баща, Христо Силянов, с неговата чета за Македония. В импровизирано четническо облекло, с пушка на рамо, препасан с ремъци за патрондаши, той ни целуна и се качи в един от известните от войната вагони с надпис: „55 души или осем коня“… Но замисленото романтично пътуване с влака се оказа твърде сложно и накрая заминах като всички – със самолет. В София научих, че старата гара отдавна не съществува.
Негостоприемното, бедно аеропристанище на София не е най-подходящ начален пункт за едно поклонение. То напомня тия на някои от далечните, екзотични страни: Шри Ланка или Кения. Противно на онова, което бях чувал в миналото, полицейските и митническите формалности не бяха по-продължителни от другаде. Полицейският контрол беше жена на средна възраст в униформа. За да ѝ направя удоволствие, когато ми върна паспорта, ѝ казах, поглеждайки към звездите на пагона ѝ: „А, вие сте капитан!“. „Капитан – ми отвърна тя – гол и гладен…“ И на устните ѝ се появи нещо като начало на усмивка.
Звучи тъжно и толкова познато. Образ на България от 90-те, валиден не само и единствено за тогава…
В „скрипта“ има дълги описания на „остатъците от миналото“ – на олющените сгради и помпозното комунистическо застрояване. Във втората част липсва обаче онова, което съм чувал лично от г-н Силянов. Как е отседнал в хотел „София“ (днешния „Радисън“). И как, тръгвайки по „Аксаков“ (гърбом към коня), попада в някогашната пристройка в двора, приютила по онова време някакъв център за стратегически изследвания. Директорът му, оказал се франкофон, с радост приема госта, заедно пият кафе, по-късно Евгений Силянов му праща книги от Париж.
Но от кореспонденцията за „Свободна Европа“ научаваме как Христо Силянов, този немирен и волен дух, се сдобива със собствен дом, което също е чудо:
Към 1923 г., за да се излезе от жилищната криза, правителството и софийската община бяха решили да раздадат безплатни места за строеж на български писатели и журналисти. Нищо не беше по-чуждо на баща ми, Христо Силянов, поет, писател и журналист, от идеята за собственост и за къща. Когато получи това място, той даже не си даде труда да пише на майка ми, която беше заедно с мен за една година пак на обучение в Париж. Но той бе запазил много македонски приятели от четничеството си, които хранеха към него топли чувства. Един от тях, мисля Лазар Киселинчев, беше станал предприемач. Той започна да увещава баща ми да се погрижи за семейството си, че има син и че няма да е вечно млад. Искаше да му построи къща възможно най-евтино и главно – без той да се занимава с нищо.
Последното видимо се нрави на Христо Силянов. Строежът си върви, без той да си направи труда да го види. Но веднъж предприемачът, почти насила, го взема с файтон от редакцията и го отвежда към бъдещия семеен дом. И там що да види:
По онова време днешната улица „Христо Смирненски“, която се кичеше с името „булевард“, приличаше по-скоро на широк селски път: отляво се ширеха пусти, празни места, отдясно имаше само няколко къщи. Една канавка определяше очертанията на бъдещия тротоар, липсваше всякаква канализация, раздалечени електрически стълбове осветяваха оскъдно „булеварда“, който силен дъжд превръщаше в море от кал. Когато пристига в полумрак пред бъдещата си къща, гледката е зловеща. Озадачен, баща ми пише на майка ми, че ставаме „собственици“. Съобщението всява тревога у нея. Тя прави корекции по изпратения ѝ план, които ловкият македонец от четата на Васил Чекаларов успява да направи. Но докрай къщата запази доста странен вид.
Христо и Евгений Силянови пред къщата им на днешния бул. „Христо Смирненски“ 11 (съборена през 90-те години)
Слизам от трамвая на колелото на площад „Журналист“ и скоро се озовавам на номер 11. Старата Силянова къща е отдавна съборена, сега там се издигат безлични кооперации от 90-те, а на първия етаж има зъболекарски кабинет. Мястото не само не е накрай света, а се ползва с огромен престиж, цените на жилищната площ са неимоверни.
През 90-те Евгений Силянов се натъква на нещо различно:
Една от главните цели на това пътуване беше бащината ми къща по две причини: първата – юридическа – беше ми конфискувана от режима, след като ми отнеха българското гражданство през 1947 г. Втората е лична: въпреки че е изпълнена с много спомени, съм прекарал тук едва десетина години от живота си… Къщата намерих необитавана; съседните къщи са също изоставени и неподдържани. Едната, опожарена преди години, си стои непоправена. До нашия вход, където навремето имаше висока топола, посадена от баща ми, съседката от изгорялата къща си е построила микроскопична барачка, в която упражнява един занаят, изчезнал най-малко преди четиридесет години из цяла Европа: тя „лови бримки“ на чорапогащници, лингвистичен бисер на комунистическия български, за който дълго време не исках да повярвам, че съществува. „Познах ви веднага“, ми казва тя, макар че когато ме е видяла за последен път, е била едва на девет години. Това беше най-радостния прием, който ми оказа „бащиният дом“ след близо половин век.
Замислих се обаче дали животът всъщност не е точно това: ние „ловим бримки“ и от бримка на бримка правим „история“.
