Котаракът се появи ненадейно, скочи върху напечените керемиди на зида и се излегна там. Той беше пришълец в селото. За кратко време успя да наплаши местните съперници, макар и с цената на безброй рани.
Беше чисто черен, белезите светеха върху муцуната му на слънчевата светлина и му придаваха твърде свиреп вид. Глъчката на бабите, насядали на двете пейки срещу чешмата, не го безпокоеше. Жените обичаха да сядат тук на припек, особено сега, когато времето се оправи. Към тях се присламчваше и Илийката, един несретник, наскоро си отиде майка му и той остана пълен сирак, та ако не бяха жените да му дават това-онова, готвенко, топла супа, кой знае как щеше да я кара. А така, на тази прекопае лехите, на друга ореже лозницата и засега някак поменуваше. Той пък се отплащаше, като ръсеше каквото му мине през главата, и понеже в главата му нямаше особени прегради и вееха всякакви ветрища, понякога докарваше жените до сълзи от смях.
На перваза на коритото на чешмата беше седнал дядо Васо, мъжът на Гюргя. Седеше с гръб към бабите, един вид няма нищо общо с тяхната компания, беше изул чорапите и галошите и киснеше краката си във водата, да му омекнели мазолите.
Павел Филонов, „Формулата на пролетта и действащите сили“, 1928 г.
– Чухте ли, дето на един му подарили часовник за сто хиляди? – попита Гюргя.
– Това го чухме – каза Вида. – Кам и на мен да ми подарят таков часовник, че да го продам и да си живея царски.
– А на друг един, па от тия, със златните копчетата за ръкавели, също подарили такъв часовник. Па за сто хиляди – включи се Илийката. – Похвалил се на приятелите, показал го. Но те му дали съвет да не го носи, че да не го закопчеят и него. И той знаете ли какво започнал да прави? – попита Илийката бабите.
– Не – заклатиха едновременно глави те. – Не знаем, откъде ще знаем.
– Ами започнал да седи с часове в тоалетната и там да си го носи. Тоалетната му голяма, като хол. Разхожда се вътре, пита се сам колко е часът, завърта си ръката, поглежда си часовника и си отговаря. Но жена му го издебнала, чула го да си говори в тоалетната, да споменава някакви часове, и си помислила, че си уговаря срещи. Щяла да му издере лицето. Не стига че не може да си носи часовника като хората по улиците, ами да ходи и издран.
– Свят голям, хора всякакви – обади се гърбът на дядо Васо. Защо ли му трябваше да се обажда? Илийката изведнъж се сети за него.
– Дядо Васо – започна медено и отдалеч той, – я кажи сега, ама правичката, по колко пъти обръщаш нощем баба Гюргя?
Жените писнаха, най-много цвилеше баба Гюргя. Но дядо Васо беше стар харамия, сигурно беше, че няма да се даде лесно.
– Е па, по колко? – рече той, пак така, с гърба си, протегна настрана ръката си и започна да свива един по един пръстите. – Де да знам. Речи го, барем четири пъти, кога ставам да пикам.
Смехът на бабите прерасна в траен вой, като училищна сирена.
Дядо Васо се надигна бавно, като внимаваше да не се подхлъзне с мокрите си крака, обърна се към бабите като на сцена, комай се поклони, отупа си хубаво гащите, внимателно си обу галошите на босо, да не си мокри вълнените чорапи и се затътри към къщи. Като се изравни с котарака, поспря и го изгледа. – Кога ли ще го гръмна, пущината! – промърмори, ама някак любовно, с топлота.
Нали и двамата бяха, така да се каже, от една чета.
