Легендата на „Ливърпул“ хвърля светлина върху останали скрити страни на „вечните“ футболни срещи
Всеки фен има свой личен набор от велики мачове и пази съкровен спомен за тях – но дори и пречупени през дълбоко емоционално преживяване, пак не е сигурно, че знае всичко, което се е случило тогава. И именно повторното преживяване на някои от легендарните моменти в историята на играта може да му разкрие останали досега скрити страни на вечерите, които са се оказали съдбоносни за играчи, отбори и дори цели футболни ери.
В приносното издание „Най-великите мачове“ (Сиела, превод Христо Раянов) легендата на „Ливърпул“ Джейми Карагър представя единадесет мача, които счита за значими и ключови – и ни разказва с обич и жар за тях през опита си като футболист, като коментатор, но и като безнадеждно влюбенo във футбола момче от Бутъл.
Кои са онези незабравими вечери, споменът за които се предава от поколение на поколение обичащи играта запалянковци?
Считан за легенда заради участието си в онзи отбор на „Ливърпул“, който повали великия „Милан“ в навярно най-смайващия финал на Шампионската лига, а днес и за един от най-уважаваните футболни експерти и водещ на популярния подкаст „Най-великата игра“, Карагър напомня, че вдъхновяващите спомени за величие и падение на зеления терен разказват не просто за 90 минути преследване на топката. И като „велики“ ги определят всъщност по-обширните и често останали скрити досега истории за случилото се преди, по време и след мачовете. Това са онези футболни срещи, които ни свързват отново с повратните точки в живота ни, независимо дали пътуването е до „Анфийлд“, на кратко разстояние с метрото от лондонския Ийст Енд до „Уембли“, или от дома на детството в Бутъл до стадион „Ататюрк“ в Турция.
В тази книга са включени много от мачовете, които са оставили най-дълбоко впечатление у самия Карагър като фен, играч и коментатор. Той предлага задълбочен тактически анализ на треньорските решения и индивидуалното представяне, както и добавя множество неразказани досега подробности, които със сигурност не знаете. Съвсем естествено, в изданието футболистът анализира няколко от знаменитите моменти на отбора, в който се разви кариерата му – „Ливърпул“. Но не спестява и своя задълбочен преглед на епични и запомнящи се мачове за „Манчестър Юнайтед“, „Манчестър Сити“, „Евертън“ и „Барселона“, както и международни срещи.
Десетките разговори с мениджъри, съотборници и футболни легенди, които Карагър провежда по време на работата си по изданието, пък дават невиждан досега поглед отвътре върху мачове, които дефинират цели футболни епохи – от победите за аутсайдерите, през гросмайсторското надлъгване на мениджърите, до лудите вечери, в които нищо не е ясно чак до последния съдийски сигнал.
Изключително прецизен в анализа, с неизменното британско (или „скаузърско“?) чувство за хумор и самоирония, а на моменти и с болезнена откровеност, Джейми Карагър представя забавни, вдъхновяващи и смайващи понякога истории, едно нужно и носталгично пътуване из най-ценните спомени на запалените фенове.
„Най-великите мачове“ е истинско изкушение за почитателите на вечната игра, както и същинска мини енциклопедия за тези, които знаят, че освен добрата игра, във футбола значение има и историята, която ще вълнува поколения наред.
Джейми Карагър е роден на 28 януари 1978 г. и след като преми¬нава през юношеските формации на „Ливърпул“, дебютира за първия отбор на 18-годишна възраст. Той има над 700 мача за „Ливърпул“, с което се нарежда на второ място в класацията на играчите с най-много мачове за клуба; печели Шампионската лига, както и десет други големи трофея. Има и 38 участия за националния отбор на Англия.
След като прекратява кариерата си, Джейми се превръща в един от най-добрите футболни експерти и анализатори в страната. През 2016, 2017 и 2019 г. е избиран за „експерт на годината“ от Асоциацията на футболните привърженици и е част от екипа на „Скай Спортс“, който печели наградата RTS за най-добро спортно предаване.
Той е водещ на един от най-гледаните подкасти „Най-великата игра с Джейми Карагър“ и е колумнист за Daily Telegraph. Следва предговорът на книгата.
ПРЕДГОВОР
Вторник, 7 май 2019 г.
ШАМПИОНСКА ЛИГА, СЕЗОН 2018/19
ПОЛУФИНАЛ, РЕВАНШ
Стадион „Анфийлд“
ЛИВЪРПУЛ 4–0 БАРСЕЛОНА
Ориги 7, 79
Вайналдум 54, 56
Завръщането на „Ливърпул“ на върха в Англия и в Европа под ръководството на Юрген Клоп започна от улица, сполучливо наречена „Хоуп“.
Точно срещу сградата на Филхармонията и близо до театър „Евримен“ – мястото, от което са излезли много от най-добрите драматурзи и актьори на града – са луксозните стаи и апартаменти, които Клоп и играчите използват преди всеки мач на „Анфийлд“.
Хотелът на улица „Хоуп“ е мястото, където Юрген Клоп подписа първия си договор като мениджър на „Ливърпул“ през 2015 г. и откъдето тръгна за най-великия си мач начело на клуба до този момент. Само два пъти в историята на европейските турнири – гръцкият „Панатинайкос“ през 1971 г. и „Барселона“ през 1986 г. – отбор, който е загубил първия си мач с три или повече голове, е успявал да продължи напред. Следобеда преди реванша в Шампионската лига срещу „Барселона“ Клоп изнася пламенна реч на играчите си. Убеждава ги, че те могат да са третият в историята отбор, който да опровергае всички прогнози и да обърне онова 0:3 срещу новите шампиони на Испания.
„Понеже става дума за вас, то тогава нищо не е невъзможно“, заявява Клоп на играчите.
Капитанът Джордан Хендерсън слуша внимателно речта на мениджъра. „За мен всичко започна от неговите думи – ми каза той. – Клоп има умението да казва точните неща в точното време, така че да ни мотивира, да ни вкара в подходящото състояние на духа, да вдигне увереността ни и да играем толкова добре.“
Идеята на Клоп е да накара играчите да вярват в успеха и да бъдат безстрашни. „Планът беше да се хвърлим срещу „Барселона“ още от първата секунда на мача и ако се провалим, то да знаем, че сме нап-равили всичко възможно – обясни мениджърът в разговор с мен след края на мача. – Нямахме какво да губим. Искахме „Барселона“ да се
чувства неудобно на терена още от самото начало на мача. И така и направихме.“
И продължи: „За мен това е най-великият мач, в който съм участ-вал, и един от най-великите в историята. Да, това не беше „Барселона“ на Шави и Иниеста, но те бяха достатъчно добри, за да спечелят турнира, и достатъчно добри, за да победят почти всеки. Но не толкова добри, че да спечелят срещу онзи отбор, срещу който се изправиха на „Анфийлд“ онази вечер.“
Докато си мислех как най-добре да подредя и анализирам този и останалите мачове в книгата, реших, че е полезно да попитам Юрген Клоп какво за него прави един мач наистина „велик“.
„Великият мач е драматичен – отвърна той. – Това е събитие, което хората си спомнят дълго след като е приключило. Великите мачове си имат своя собствена история. Какво се е случило преди мача? Какви са шансовете и на двата отбора за победа? Джейми, ти си бил част от немалко велики мачове и съм сигурен, че поне един ще бъде в тази книга.“
Драматизмът обаче има много измерения.
Нищо не може да се сравни с невероятните обрати от „Манчестър Юнайтед“ и „Ливърпул“ на финал в Шампионската лига през 1999 и 2005 г.
Но ги има и драматичните мачове, които се превръщат в класика заради великолепно представяне на възможно най-голямата сцена – какъвто е финалът на Шампионската лига, спечелен от „Барселона“ на „Уембли“ през 2011 г.
Драматизъм има и в мачове, от които адреналинът ти направо скача. Аз самият съм усещал това през 1985 г., когато като млад фен на „Евертън“ гледах как момчетата на Хауърд Кендъл сломяват „Ба-йерн“ на „Гудисън Парк“ – вечер, в която публиката изигра решаваща роля за победата.
Някои мачове са запомнящи се заради почти комичните грешки в защита – какъвто е примерът с победата на „Ливърпул“ над „Нюкасъл“ с 4:3 през 1996 г.
И накрая – най-драматичните мачове са онези с незабравимите обрати, какъвто е случаят с „Манчестър Сити“ през сезон 2011/12, когато в последните минути на последния мач те успяха да повторят постижението на „Арсенал“ двадесет и три години по-късно.
Мачът между „Ливърпул“ и „Барселона“ през 2019 г. съчетава в себе си елементи от всичко изброено досега.
„Едно от нещата, което направи този мач наистина велик, бяха нагласите преди него – обясни Клоп. – Никой не мислеше, че ние имаме някакъв шанс. Да играеш срещу отбор като „Барселона“ и да си загубил първия мач с 3:0? Кой да предположи? Но по-важно от нагласите е представянето на играчите. Не можеш да имаш драматизъм, без футболистите да покажат най-доброто от себе си.“
Няколко допълнителни момента правят триумфа на „Ливърпул“ още по-значим. Двама от най-опасното нападателно трио – Мохамед Салах (сътресение) и Роберто Фирмино (мускулна травма) – нямаше да вземат участие в реванша. Двама играчи на „Барселона“ – Луис Суарес и Фелипе Коутиньо – пък бяха бивши футболисти на „Ливърпул“. Отделно от това близкото минало на „Ливърпул“ беше пълно с разочарования – Клоп беше загубил последните си шест финала като мениджър и последните три финала с „червените“, включително и Шампионската лига предната година. Собствениците „Фенуей Спортс Груп“ бяха празнували само един трофей от придобиването на клуба на 15 октомври 2010 г. – Купата на лигата през 2012 г., когато мениджър беше Кени Далглиш. Загубените финали обаче бяха много – Купа на лигата, ФА, Лига Европа и Шампионска лига. Клубът се размина на косъм и с титлата през 2014 г. в полза на „Манчестър Сити“.
Репутацията на „Ливърпул“ като неудачници в най-важните моменти се засили още повече, когато двадесет и четири часа преди реванша с „Барселона“ „Манчестър Сити“ победи „Лестър“ с 1:0 и дръпна с една точка пред „червените“ в Премиър Лийг с един оставащ мач до края.
Въпреки феноменалното постижение от 97 точки отборът на Клоп щеше да спечели най-нежеланото отличие в английския футбол – рекорд за второ място с най-много точки, при това само с една загуба от 38 мача.
„Чувствах се ядосан – сподели Хендерсън след всички тези провали. – Не знам дали е било правилното чувство, но това изпитвах. Заради първия мач в Испания и заради вечерта преди реванша. Всички си мислехме, че „Лестър“ ще вземе нещо срещу „Сити“. Изведнъж [Венсан] Компани вкарва от 35 метра и единственото, което можеш да кажеш, е „Мамка му!“. На следващия ден обаче, когато се събрахме, нямаше място за лошо настроение. Каквото и да се бе случило, мач с „Барселона“ на „Анфийлд“ е нещо огромно, нещо, което не се случва често, и ние искахме да вземем максимума от него. Тогава си мислех, че шансовете ни да ги отстраним бяха по-скоро много малки, отколкото никакви.“
Това, което даде на „Ливърпул“ необходимата увереност, беше липсата на късмет при онова 3:0 в Испания. „Всички усещахме, че стояхме много добре на терена в Барселона и резултатът не отговаряше на играта – ми каза президентът на „Ливърпул“ Том Уернър. – Ти знаеш за футбола повече от мен, но наистина не беше справедливо с оглед на онова, което се случи на терена. Помня, че Жозе Моуриньо каза как не би дал и пени за шансовете на „Ливърпул“ да продължи напред, но играта ни в Испания беше наистина добра. Затова преди реванша не мога да кажа, че бях уверен, но не бях песимист, защото знаех колко добре можем да играем.“
Именно заради това Клоп е непреклонен, че резултатът може да бъде обърнат. „Ако в Европа спечелиш първия мач с 3:0 – това е страхотен резултат. Ако загубиш с 3:0 – това е ужасяващ резултат. Но с приближаването на реванша това 3:0 не изглежда толкова добре за спечелилия и не изглежда толкова безнадеждно за загубилия. Защото все още има шанс. От мача в Испания реших да се фокусирам върху положителното. За „Барселона“ щеше да е много по-добре, ако бяха вкарали четвърти гол. Можете да видите реакциите на играчите, когато Дембеле пропусна чиста възможност в края на мача.“
Тук Клоп припомня за последните секунди от мача на „Ноу Камп“, когато в шестата минута на продължението в отчаян опит да се отбележи гол на чужд терен вратарят Алисон Бекер вижда как мениджърът му прави знак да отиде в наказателното поле на домакините при изпълнение на корнер. Такива неща обикновено се правят или на реваншите, или на финал. За щастие, Алисон не отива толкова напред в полето на „Барселона“ и при контраатаката на каталунците Осман Дембеле изпраща топката право в ръцете му.
„Добре че не ме послуша – каза Клоп за своя вратар. – Не беше добра идея, а по-скоро импулс. Помислих си „Защо не?“. При 3:1 нямаше да има толкова негативизъм. Ако трябва да съм честен, това не беше най-голямата ми грешка за вечерта. Най-голямата ми грешка беше да пусна Боби Фирмино в 79-ата минута. Според информацията той беше здрав, но не беше готов. И го загубихме за реванша. Впос-ледствие и Мо [Салах] се контузи срещу „Нюкасъл“. Най-големият ни проблем беше, че на реванша това беше същата „Барселона“ с титла в Англия, заложена на карта.“
Клоп не може да си позволи да даде почивка на играчите си в срещата с „Нюкасъл“. По същото време „Барселона“ – вече коронован първенец за сезона в Испания – дава почивка на всички единадесет титуляри от мача с „Ливърпул“ при гостуването си срещу „Селта“ Виго.
С първия съдийски сигнал на „Анфийлд“ във вторник вечерта на 7 май обаче става ясно, че има нещо, което „Барса“ не може да контролира – скандиранията на стадиона вдъхновяват както играчите, така и феновете на „червените“.
„Никога нищо не се знае на „Анфийлд“ – сподели Хендерсън. – С нашите фенове на трибуните човек винаги има усещането, че ще се случи нещо голямо.“
Чувал съм какви ли не опити да се принизи влиянието на публиката на „Ливърпул“ по време на домакинските мачове. Често има обвинения, че това е мит, подхранван от самите червени фенове, особено когато в някой ранен следобед на мач от лигата на моменти биват надвикани от гостуващата агитка.
Ако разликата в класите на „Ливърпул“ и съперника е огромна или феновете не покажат достатъчно желание за подкрепа, то тогава атмосферата на „Анфийлд“ бива неутрализирана. Има безброй примери за отбори, които са надигравали „червените“ на собствения им стадион. Но когато мачът е равностоен, то тогава „Коп“ показва най-доброто от себе си и атмосферата определено играе роля за крайния резултат. Само вижте резултатите в мачове, в които играта на „Ливърпул“ и шумът на „Анфийлд“ са в синхрон – и ще разберете защо отборът толкова много залага на подкрепата на феновете.
„Хората в Америка ме питат какво е усещането да си на „Анфийлд“ във вечери като тази [срещу „Барселона“] и аз им казвам, че нищо не може да се сравни с това – каза Том Уернър. – Бях на няколко мача в Лондон, но не бях стъпвал на „Анфийлд“ [преди да стане президент на „Ливърпул“]. През първата ми година като президент в домакинства срещу „Уиган“ и „Уест Бромич“ хората ми казваха: „Само почакай да видиш какво ще се случи, когато играем в Европа“.“
Съперниците на „Ливърпул“ в Англия могат да се правят на глухи и слепи колкото си искат, но истината е една.
На „Анфийлд“ ли е най-великата атмосфера в световния футбол? Не мога да твърдя това с чисто сърце. Сигурен съм, че има стадиони в Европа и в Южна Америка, където феновете са също толкова шумни и плащещи. Но не могат да повлияят толкова много на играта на отбора си.
Не мога да не отбележа и едно очевидно предимство на „Анфийлд“ – стадионът е доста малък. Въпреки че капацитетът му е увеличаван неколкократно от построяването му през 1884 г. досега и към момента побира 55 хиляди души, той винаги е бил доста компактен. Построен е така, че феновете да са максимално близо до случващото се на терена, толкова, че да гледат футболистите в очите – за разлика от „Ноу Камп“, „Олд Трафорд“ или „Сан Сиро“, които в това отношение изглеждат огромни.
„Анфийлд“ разполага с терен 100,58 на 68,58 метра – нормално като за всеки елитен стадион. Размерите на игрището на „Ноу Камп“ са 105,16 на 67.67 метра според официалните данни, въпреки че, когато играх там на полуфинал за Купата на УЕФА през 2001 г. мениджърът Жерар Улие ни каза, че са разширили терена, за да е по-удобно за стила на игра на „Барселона“. Същото нещо бяха констатирали и от „Ман Юнайтед“ за техните мачове с каталунците в Шампионската лига.
Но какъвто и да е размерът на игрището, „Анфийлд“ изглежда по-малък в сравнение с останалите стадиони на водещите отбори в Англия и Европа.
Дори и докато пътуваш дотам като футболист, имаш усещането за тясно, оградено пространство, докато автобусът на отбора си пробива път през тесните улички и редове с къщи. За онези, които го виждат за пръв път, стадионът изглежда като аномалия – футуристичен извънземен кораб майка, който се е приземил в стар жилищен квартал. Визуално контрастът между модерното и старото е огромен.
Компактността на стадиона има голямо психологическо въздейс-твие – почти толкова, колкото шумът на феновете. Създава чувство за клаустрофобия у този, който не е запознат с „Анфийлд“. Дори и при най-добрите футболисти.
Уейн Рууни ми казваше, че когато е играл на „Анфийлд“, никога не е усещал, че има време да отиграва топката – комбинацията между настървени и заплашителни фенове, мотивиран съперник и тясно прос-транство има наистина задушаващ ефект върху играта на гостуващия отбор.
Като играч на „Ливърпул“ мога да кажа, че ние съзнателно и нарочно правехме така, че съперниците ни да се чувстват притиснати. Това можеше да значи няколко гола за нас, преди те да се окопитят. През 2019 г. цели четиринадесет минути бяха изминали, преди играчите на „Барса“ да се адаптират и да започнат да правят застрашаващи вратата на Алисон комбинации. Виждал съм това много пъти и го отдавам именно на трудното настройване към условията на „Анфийлд“.
Колкото повече играех на този стадион, толкова по-добре развивах своята мускулна памет на игрището. В края на кариерата си можех да си спомня позиционирането ми в мачове години по-рано и реагирах в различни ситуации по добре изграден навик. Бях запознат с всяко стръкче трева и местата, където моите съотборници бяха (или трябваше да бъдат). „Има нещо вярно – потвърди Хендерсън, който през 2012 г. ми стана съотборник. – Когато си свикнал да играеш там, ако си затвориш очите, ще знаеш точно къде си. Когато си визуализирам някой мач, винаги съм на „Анфийлд“. Може би е заради малкия размер. Когато играеш на „Уембли“, е съвсем различно – по-голямо и по-трудно е да затваряш пространствата за противника. „Анфийлд“ е място като никое друго.“
Много обичах да слушам как бившият мениджър на „Арсенал“ Арсен Венгер описва трудностите, които отборът му изпитва на „Анфийлд“. „Това е най-трудният стадион в Европа – каза той през 2019 г. – Единственото място, където можеш да биеш корнер и да се здрависаш с феновете! Можеш да кажеш на някой запалянко: „Здрасти, братле, как си?“, след което да продължиш да играеш футбол. А това е истински европейски стадион! Днес се строят модерни и изискани съорьжения, но „Анфийлд“ е стадион с душа, където съперникът изпитва постоянен натиск. Атомосферата тук е наистина специална.“
Превръщането на най-популярната трибуна – „Коп“ – в истинско оръжие започва още от Бил Шанкли през 60-те. Първите големи европейски пробиви на „Ливърпул“ под негово ръководство, а впоследствие и под това на Боб Пейсли, кулминират в паметни вечери като онази през 1965 г. – полуфинал за Купата на европейските шампиони срещу „Интер“. Този мач е спечелен от „Ливърпул“ с 3:1, макар и след това „червените“ да отпадат с 4:3 в общия резултат. Или знаменитият обрат срещу „Сент Етиен“ през 1977 г. в същия турнир, победа с 3:1 благодарение на Дейвид Феърклъф. Победа, след която с общ резултат 3:2 „Ливърпул“ се отправя към полуфинала. Седмици по-късно първата от общо шест Купа на европейските шампиони е факт. През август 2020 г. „Байерн“ Мюнхен изравни постижението от шест трофея, а само „Реал“ Мадрид и „Милан“ са печелили повече пъти Шампионската лига (КЕШ).
Когато през 2013 г. прекратих своята футболна кариера, нашите фенове ни смятаха повече за европейски, отколкото за английски клуб. Точно като играчите, феновете показваха най-доброто, на което са способни, при домакинските мачове в средата на седмицата.