Всичко започна в мига, когато Д. Зеров взе важно решение – да ходи и през седмицата с празничните си, неделни дрехи, сако, риза, панталон и жилетка.
Обикновено той се мъкнеше с анцуг и фланелка, а отгоре мяташе едно дънково елече, което беше толкова разръфано на яката, че с него Д. Зеров приличаше, без преувеличение, на някое муле с грива. Всъщност елечето се беше родило, когато Д. Зеров отряза яката и ръкавите на старото си дънково яке и тъкмо отрязаното се беше разръфало така разточително, така живописно. Да не говорим, че жена му на всичкото отгоре май беше извъртяла елечето в пералнята с някакви цветни дрехи и сега то, наместо с класическия си избелял син цвят, триумфираше във вид на юнашка цапаница. Но Д. Зеров си го харесваше и си го носеше – до мига, в който взе важното решение.
А защо взе това важно решение? Защото си даде сметка, че пълнее и празничните му неделни дрехи му отесняват и скоро съвсем няма да може да ги облече. Той бързо забеляза, че откакто ходи с празничните си неделни дрехи, хората го приемат по друг начин, с повече уважение и любезност. Така Д. Зеров разбра, че е на прав път.
Но големият прелом настъпи, когато Д. Зеров получи първата си литературна награда. Той пишеше романи, здраво упорстваше в това си начинание и може да се каже, че беше постигнал едно прилично ниво с издадените си вече четири-пет книги. Наградата обаче беше съвсем друго нещо. Тя материализираше усилията му, открояваше го сред събратята му. Няма защо да уточняваме, че дълбоко в себе си Д. Зеров отдаде и този факт, поне донякъде, на щастливата идея да носи празничните си дрехи и в делник.
Наградата представляваше голямо яйце, разпукано в единия край. Беше тежка и бляскава. Един ден Д. Зеров настърга тебешир и реши да я излъска още повече. Но с почуда забеляза, че позлатата започва да пада и да се лющи. Отдолу се показа дървен стругован корпус с кухина, която беше запълнена за тежина с цимент. Д. Зеров допусна, че може би същинският вид на наградата иносказателно сочи и неговото писателско ниво, макар формално това да не беше известно на широката публика и широката публика да знаеше, че наградата е изработена, както се полага, от бронз или месинг и официално авторитетът му на лауреат да не беше пострадал.
Д. Зеров четеше много романи, защото беше разбрал, че четенето е най-добрият учител на романиста. Гледаше да не пропуска награден роман, било български, било преводен. Той, така да се каже, наистина се отнасяше много сериозно към заниманието си. Но когато се умореше от високата литература, се хвърляше за кратко в обятията на кримките. Така попадна на един роман, за който с голяма доза достоверност се твърдеше, че е дело на режисьора, който беше заснел най-успешния филм за мафията, създаден по най-успешния роман за мафията. Романът, разбира се, беше издаден под псевдоним. Прочете го, хареса му. Но беше далеч под нивото на онзи, другия, великия роман, послужил за основа на филма.
Ето, тук е разковничето, каза си Д. Зеров. Ако разбереше кое е онова нещо, което отличава двата романа, щеше да използва това знание за трамплин на собственото си майсторство.
Това щеше да е и най-голямата награда, която можеше да го сполети. Нищо друго няма значение, каза си Д. Зеров. Свали сакото, свали жилетката, съблече ризата и панталона и нахлузи анцуга, фланелката и шареното като опаковка на дъвка елече. Пъхна тежкото яйце с угасналата позлата в дъното на шкафа. И разтвори един до друг двата романа.
