Колата спря до бордюра. Беше от онези коли, които приличат на камиони. Заемаше място за две обикновени коли. От нея слезе мъж с бяла фланелка с къси ръкави и черно кожено елече. Дебелите му ръце бяха татуирани с гъста зелена плетеница.
На това място тротоарът беше широк. Мъжът направи няколко крачки, отиде до средата на тротоара и седна на плочите. Редките минувачи внимателно го заобикаляха. Мъжът извади от джоба на елечето малка метална количка, с каквито си играят децата и започна да търкаля гумите ѝ по земята напред-назад. Както беше седнал, елечето му се беше дръпнало нагоре и от колана на кръста му се виждаше да стърчи дръжката на пистолет.
Тротоарът опираше в сграда с груб бетонен цокъл на височината на човешки ръст. Магазинът за дрехи, който заемаше едната ѝ половина, не работеше и двата манекена на витрината, мъжът и жената, облечени в мушами, бяха потънали в прах и мълчание и изглеждаха тъй, сякаш са скарани от десетилетия. После следваше входът на жилищната кооперация, тъмен като пещера. В нишата се беше разположил продавач на семки. Той беше изложил стоката си, насипана във фунийки от вестник, върху малка преносима масичка и час по час буташе назад шарената шапка олигофренка, която се свличаше над очите му.
По-надолу, след сградата, започваше оградата на детска градина. В този час на деня децата вероятно спяха следобедния си сън, защото дворът беше пуст.
Паул Клее, „Бягащи деца“, 1930 г.
Както седеше на паважа, мъжът потърси с поглед продавача на семки.
– Хей, човече, искам да те питам нещо.
Продавачът бутна шапката нагоре и кимна: питай.
– Отдавна ли живееш тук?
Продавачът завъртя глава: отдавна. А после, като задържа погледа си върху дръжката на пистолета, потвърди и на глас, за да не излезе неуважително:
– Отдавна.
– Слушай сега. И аз живеех тук. Това беше отдавна. Дори ходех в ей тази детска градина. Но оттогава изминаха сто години. Искам да те питам нещо. Имах един приятел. Казваше се Коко. Случайно да го познаваш?
Продавачът не каза нищо. Изчопли от най-близката фунийка една семка, разтвори люспите ѝ като корици на книга и се взря там, сякаш наистина различаваше някакви букви.
Мъжът скочи на крака, приближи до продавача, клекна и опря гръб в бетонния цокъл.
– Този Коко беше най-добрият ми приятел. Знаеш какви са момчетата в онази възраст, все се перчат. А Коко не беше такъв. Той казваше: Аз не съм много смел.
Бащата на Коко беше търговски пътник и от всяка командировка му носеше по една метална количка. Коко беше натрупал двайсет-трийсет колички от най-различни марки. Ходех у тях да си играем с количките, но един ден се разсърдих. Казах, че и аз искам да имам колекция от такива колички. И знаеш ли какво направи Коко? Нареди количките една до друга, раздели ги на две и бутна половината към мен.
– Тези са твои – каза.
– Да не ти се кара баща ти? – попитах го, докато тъпчех количките по джобовете си.
– Няма – каза Коко. – Баща ми не знае колко колички имам.
– Та, с една дума – продължи мъжът – ей тази количка, виждаш ли я, е последната, която ми остана от подаръка на Коко. През главата ми мина какво ли не. Смених десетки коли. Имам цял автопарк. Но сега, когато остарях, изведнъж ми хрумна – ще намеря Коко, ще му покажа количката и ще му кажа, че не съм забравил подаръка му. След това никой през живота ми не е бил толкова щедър към мен. Всичко, каквото спечелих, трябваше да си го вземам сам. И няма да те лъжа, бях много добър в това.
И двамата помълчаха. Мъжът се изправи.
– А, познаваш ли Коко? – попита пак.
Продавачът дръпна шапката над очите си.
– Не – каза. – Не познавам Коко.
