Изложба „Време след времето“ на Красимир Русев, галерия „Райко Алексиев“, 2–20 април 2024 г.
Изложбата на Красимир Русев „Време след времето“ в галерия „Райко Алексиев“ в София се случва точно осем години след неговата изложба „Това не е Америка“, състояла се пак през месец април в пространството на същата изложбена зала. Тогава художникът ни предложи зрелищна панорамна критика на американската поп-културна хегемония, съдържаща процеси, заплашващи развитието на изкуство и неговото бъдеще с действия на систематично естетическо оскверняване, които бяха интерпретирани като метафора на „завладяването“ и пародия на един институционален модел от вярвания и културни ресурси, неусетно преминал в режим на нерегулирано плячкосване. Днес Красимир Русев предлага рискована вътрешна критика на глобалната неолиберална художествена система, показвайки катастрофичната власт на нео-попарт механизмите на съвременното изкуство не толкова като всеядна стилова зараза, колкото като технология за присвояване и заличаване на културни ценности.
Интересно е, че критическият патос на изложбата „Време след времето“ не избира познатия инструментариум на лявата реторика, нито пътя на консервативните ценности, а залага своята съпротива вътре в иновативната структура на самия попарт, в безспорните достижения на сполучливо наречената от Хал Фостър „първа епоха на попарта“, съумяла да открие „историческата промяна“ и да репрезентира ефектите и последствията от смущаващото и безконтролно смесване на изкуството и реалността.
Изложбата съдържа послания, които поне за мен са свързани с предупрежденията на късния Бодрияр, разглеждащ изкуството като форма на престъпление в свят, в който господството на симулацията и на всесилната власт от смесването на реалността с представянето на реалността отнема автономната сила на изкуството. Според Бодрияр в спектакъла на безсмислието изкуството няма никакви привилегии и няма крайна цел, а е само променлива динамика от комуникации, мрежи и взаимодействия. В тази ситуация залозите не са естетически, а са по-скоро резултат от политически пропадания, предизвикващи дезориентация и замъглен поглед към фрагменти от свят, който не позволява на никакъв друг свят да излезе и да прояви своя различен контекст.
Изложбата на Красимир Русев алармира за това, че нео-попарт стратегиите отдавна са загубили своята възможна роля на имплицитна негативна теория на консуматорския капитализъм. Лишен от своите антидот свойства днес нео-попартът функционира като странен неутрализатор с утвърждаваща ироничност, при който почти всичко – от климатичните промени до ужасите на войната, може да бъде преформатирано като приемливо изображение върху безкрайния банален екран на всекидневието и сърфиращата потребителска безчувственост и скандална инертност на съвременния субект.
Изложбата на Красимир Русев пледира за изкуство с морални последици. В това отношение мой фаворит в изложбата е работата „Моите кредитни карти“, която наистина дърпа дявола за опашката. Тук изненадата не е в образа, обекта или събитието, а в тайното напрежение между собствеността, авторството и творческата свобода на художника. Знаем, че такива крале на нео-попарта като Ричард Принс и Джеф Кунс през последните години водят десетки дела за кражби и присвоявания на образи, заведени от малко известни фотографи и художници, но самите те като културни герои никога не се закачат с правата на големите мултинационални компании.
Културното поле е все по-податливо на ограждане, което е стимулирано от асиметриите в използването на закона за интелектуална собственост, съществуващи между корпорации, политици, творци и публика, доколкото самото понятие за обществено достояние е все по-трудно да бъде дефинирано. Смелостта на Красимир Русев, заявена в неговия радикален проект, отразява онтологичното състояние на съвременното изкуство като собственост и като знание, което все още позволява неопределеността на една творба или изложба да бъде поддържана като епистемологичен дискурс и като безразсъдно изказан въпрос.
Петер Цанев
