На 12 април излиза от печат „Смъртта на Бялата лисица“ – достоверен разказ за убийството на Андрей Луканов и погребаните с него комунистически тайни. Премиерата на книгата ще се състои на 17 април от 19:00 ч. в „Червената къща“ на ул. „Любен Каравелов“ 15.

 

 

 

 

 

 

 

Всички герои в тази книга са истински личности, чиито имена, дела и думи са записани от мен и други журналисти. С изключение на един – неговата история е измислена, но в резултат на дълбоко проучване на реални събития.

 

 

 

 

На 2 октомври 1996 г. пред дома му е застрелян Андрей Луканов – знаков политик на българския преход, министър-председател в две правителства, депутат. От кого и защо? И до днес нито една от версиите не е отречена или потвърдена. Делото „Луканов” е прекратено.

 

 

 

 

В новата си книга, „Смъртта на Бялата лисица“ (24 лв., 448 стр., художник на корицата: Стефан Касъров), Анна Заркова осветява истината, като предоставя на читателя събраната от нея обширна информация по този мистериозен случай: записаното в свои и на други журналисти интервюта; чутото в съдебните зали, споделеното на „четири очи” с партийни деятели и магистрати, с полицаи и бивши затворници, с обеднели новобогаташи и шефове на фалирали банки. Преминавайки през развръзките на криминални и политически интриги, с журналистическа отдаденост тя търси ключа към голямата загадка: кому е изгодна смъртта на този противоречив политик – силно обичан и мразен, наричан почтително Архитекта на мирния преход и презрително Бялата лисица. Един интригуващ документален разказ, убедително доказващ, че „много от въпросите, които си задаваме днес, имат отговори в близкото ни минало”.

 

 

 

 

Анна Заркова е дългогодишен разследващ журналист, отговорен редактор и коментатор във в. „Труд”, колумнист във в. „Галерия”, главен секретар и член на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти (2020–2024). Автор е на трилогията „Големите убийства” и на книгите „Изгаряне”, „От Вапцаров до Живков и останалите”, „Българската мафия, както я видях”, „Главните прокурори” и „Свободни в словото”. Носителка е на „Орел” – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон), и на „Златно перо” (СБЖ, София).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Из Глава I, Изстрелите на улица „Латинка” (Откъс)

 

 

 

 

 

 

В онази сутрин на закъснялото циганско лято, която е последната в живота на Андрей Луканов, обикновените шумовена улица „Латинка“–отдвигателитенапотеглящитеподелничнитемаршрутиколи, отпървиячаспофизкултуравдворана училището, от пърхащите гълъби под стрехите и далечнитеклаксони на такситата – се смесват с няколко необичайни звука.От изстрелите.

– Тъкмо закусвах, бях се върнал от нощна смяна, бяхмев кухнята с жена ми, балконската врата беше отворена, и чухотвън два-три пукота като от спукани балони. Боксерът ни серазлая, скочи… – разказва Виктор Иванов, пенсионер от милицията, който си доработва тогава в охранителна фирма. Живеев блока срещу Луканови, балконът му е над улицата срещу двависоки бора, на крачки от които е техният вход.

Кучето му – иначе спокоен, предан и жизнерадостен боксер, продължава да лае ядосано, докато Иванов, последвал гона терасата, чува мъжки викове, а после някой да казва: „УбихаЛуканов“. Боровете пречат на видимостта му към отсрещнатакооперация. Изтичва бос на улицата и тогава вижда прочутияси комшия паднал по очи, с лице, обърнато наляво, и с кракакъм вратата. По челото му се стича кръв. До него са мобилниятму телефон и очилата му – със строшени стъкла.

Най-яркият спомен на Виктор Иванов оттогава: как съседката Лилия Герасимова, Лили, съпругата на Луканов, излиза тичешком, пада на колене до мъртвото тяло на мъжа си и вдига отземята счупените му очила. Обръща се към Иванов, разрошенаи пребледняла – очите ѝ саплувналивъввлага, носълзите ѝоще не са капнали, – и ядно изплаква:– Виждаш ли, Викторе, какво направи демокрацията?!

Причината за тези думи е, че бившият милиционер, сега охранител, е безусловен страстен антикомунист и бъбрив поддръжник на демократичните промени, на които според него „Лукановбеше пръв деятел до известно време“. Думите на Лили го обиждат, бузите му пламват, той понечва да възрази, но „първиятдеятеллеживкракатамуинедиша…“икато „пръвсвидетелнанейния шок и нейната скръб“ Виктор решава да си премълчи.

Един от пристигналите униформени полицаи му нарежда дасе дръпне встрани.– Не го пипайте! – заповядва друг полицай на Лилия Герасимова, но тя не се подчинява и той, за да я отстрани от трупана съпруга ѝ, делово ѝ заръчвададонесечаршаф, скойтодабъде покрит.

След малко, когато екипът на „Труд“пристиганамястото,от бързащия преди минути политик и държавник – от всичкитему планове за живота и за деня – e останало едно-единственонещо, покрито с чаршаф. „Нещозловещоинеподвижно, изтегнатонапаважа“, кактогоописва, следкатогофотографира,Емо Байданов – нещо, в което трудно се разпознава снагата ибелокосата глава. „Нещоненужно…–допълвапо-късноАниМаркова, докато разглежда готовата снимка в редакцията, –нещо нелепо и необяснимо като смъртта.“

АНДРЕЙ КАРЛОВ ЛУКАНОВ – потомственият социалист икомунист, който по думите на историци „сезаедавъзстановикапитализма“–бешенапетдесетиосемгодини, когатогозастигнаха куршумите. Поредицата медицински прегледи, направени във връзка с неотдавнашното му задържане под стража, показваха, че се намира в сравнително добро здравословносъстояние. Хроничните му заболявания (левкемия, стенокардияи високо кръвно налягане) не бяха „обострени“икактолекаритесеизразяваха, се „повлиявахаблагоприятноотнискидозилекарства“. Макар и с очила със старомодни рамки, с фигура,понатежала с годините, със сключени вежди и загатната двойнабрадичка, господин Луканов правеше впечатление на хубав, интелигентен и елегантен мъж. Стегнатата му осанка в тъмносивкостюм и светлосиня риза се разпознаваше отдалеч във всякакво множество – по митинги, сред делегации, на приеми, в Народното събрание. Съглеждаха го тутакси, където и да е, главнозаради снежнобялата му коса – гъста, с дебел косъм, идеалноподстригана и вчесана надясно на алаброс, тя беше „впечатляваща“ивпо-раннатамувъзраст, когатобешепреждевременнопрошарена. От нея произлизаше и прякорът му Бялата лисица,спряган както свойски и добродушно, така и подигравателно –както бе чут за първи път да се споменава публично (в подпийнала компания на коледен коктейл на вестник „Труд“ ) отфилософаЖельоЖелев, тогавашефнаСъюзанадемократичнитесили (СДС), комуто предстоеше да стане (с решаващото съдействие на Луканов) първият демократично избран президент наБългария.

Самият Луканов не бе забелязван да си пийва на подобнисветски събития, където се появяваше рядко, но затова пък открояващо се. Характерните му жестове и пози можеше да се видят и на други места: на парламентарната трибуна – как я държис две ръце от двете ѝ страни, сякашщеяповдигне; вкулоарите–какразговаряснякого, подпрянсвисоковдигнатлакътнастената; на деловия президиум на партиен конгрес – с изправенгръб, изпънати в триъгълник пръсти на ръцете и самоуверенизраз на лицето, и разбира се, на депутатската банка – облегнат назад, с преплетени глезени, „коитонаезиканатялотоказват, чечовекъткриетайни“…Фоторепортеритего „хващаха“най-често да крачи нанякъде, придружен от делегация – в сивили тъмносин костюм и светла риза, синя или бяла, с вратовръзка в тон и с небрежно пъхната в джоба на панталона ръка…

И говорът на Луканов беше с особени белези и се познаваше, когато звучеше по радиото – поредица от дълги изречения,витиевати, насечени от кратки, ядни и заповедни, и едно гърлено „р“, коетосмекчавашеостротатанаказаното.

– Хубаво ли е да си Андрей Луканов? – беше го запитала веднъж Снежана Кънева, светската репортерка на вестник„Земя“, щастлива, чееуговориланай-одумванияполитикна1990-те да ѝ дадеинтервюзаизповеднатарубрика „Срещивпонеделник“.– Хубаво е – беше отговорил той. – Но дори и да не е хубаво, е интересно.

– А защо толкова много хора ви мразят, включително и отвашите?

– Много от „моите“мемразят–бешепотвърдилзапитаниятбезобидавгласа, –защотомесмятатзапредателнаинтереситенакастата. Азобаченесечувствамчленнакаста, въпрекиче произхождам от традиционно социалистическо семейство…„Чуждите“пъкмемразяткатополитическиопонент, въпрекиче аз съм привърженик на диалога и толерантността между различните партии… Отначало се бунтувах срещу несправедливото отношение към мен, но вече разбирам, че омразата е цената, която човек плаща, ако иска да остане верен на себе си привсички ситуации...

След смъртта му писаха: „Бешевисокомерен, надут, самовлюбен, грандоман, властолюбец, безродник, кариерист, предател“. Иобратното: „Лукановбешеисиоставанай-способният,умен, смел и волеви човек в българската политика. Полиглот, роден аристократ, с маниери, на които мнозина се мъчеха да подражават.Великодушен, щедър, широко скроен, желаещ не да взема,а да дава, безсребърник, умеещ да прощава“.

Това, разбира се, бяха все описания на „грешниядявол“ина „безгрешнияангел“–наотношениетокъмнего, аненаличносттаму, атяопределенобешеинтригуваща, противоречива,енергетично въздействаща и влиятелна. Имаше един-единственнегов отличителен белег, който беше приет като безспорен отвсичките му приятели и врагове: неговият интелект – „способносттамударазсъждава, давъзприемамногоинформация, даяанализира и да я синтезира в теория, приложима на практика“.Някои смятаха, че „аконебешепристрастиетонаЛукановкъмполитиката и властта, България щеше да се гордее с още единучен от световна величина“.

Общо взето, погледнато отстрани, изглеждаше, че господинЛуканов „знаеотличнокаквоискаотживотакатополитикиуспява да си го получи“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

 

 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)