Интервю на Владислав Христов с Анна Лазарова
Българската литература има нужда от своите острови, на които писатели и читатели да се срещат. Такъв един остров цели шест години беше „Хралупата“. Вие бяхте част от екипа, направил популярно това място, какви са причините то да спре да съществува?
Наистина за шест години (три от които пандемия) в „Хралупата“ се случиха над сто събития, литературни четения, изложби, прожекции, музикални и други творчески пърформанси. Тя посрещна автори, музиканти, художници, творци и много тиражи на книги. „Хралупата” оцеля след наводнение, след хулиганство, присъства във влогове и в клипове на песни. С малката си площ ни събираше винаги всички дори когато празнувахме по цялата улица около нея. Незабравими остават моментите там. Но всяко малко нещо рано или късно пораства. Издателство „Scribens“ се разрасна, а „Хралупата“ в голяма степен започна да служи единствено като склад или офис пространство. Пандемичната обстановка съвсем възпря провеждането на каквито и да било събития на мястото и още тогава започнахме да обмисляме варианта за по-функционално пространство, което да приютява новите ни книги и идеи, да събира хората и изкуството.
По време на пандемията литературните събития бяха в застой, има ли я още инерцията на това капсулиране, или вече книжният живот се е върнал на темповете от времената преди коронавируса?
Според мен по време на пандемията много неща се промениха и едно от тях несъмнено беше затварянето на хората по домовете им не толкова от забраните, а от личното им усещане за безопасност и спокойствие. След отпадането на мерките сякаш хората още не бяха готови да се върнат в живота, който бяха паузирали, и доста бизнеси пострадаха. За нас също това беше трудно време. Опитахме да направим максималното, предавахме литературни събития на живо онлайн, правихме записи и трейлъри, увеличихме броя на издаваните от нас книги и т.н. Използвахме времето, за да изградим по-силни социални канали, сайт, медийни участия. Няколко години по-късно като че ли животът започва да тече с предишните си темпове, заведенията, културните места и местата за забавление отново се пълнят. Мисля, че определено нямаше как да стане изведнъж, но съм обнадеждена, че завръщането дава нови възможности.
Съществува ли все още недостиг на литературни пространства в София? Доколко важно е местоположението на дадено място за неговия успех?
Мисля си, че много места са започвали да функционират в полза на културата и литературата в частност. Не мисля, че във времето такива места са липсвали, но по мои наблюдения съдбата им в повечето случаи е лоша. Смятам, че това най-вече се дължи, от една страна, на еднородната публика, а от друга, на разделението и силното профилиране на асортимента от книги или събития, които се предлагат на посетителите. Всъщност двете са свързани. Представям го така – ако в София има бар, в който се предлага само тъмна бира, то той няма да бъде посещаван от почитателите на светлата. И ако що се отнася до храна и напитки, клиенти винаги ще има, то за литературата (и най-вече за поезията) от години се говори, че читателите намаляват, а аудиториите на авторите са техните близки или приятели по перо. Затова не мисля, че недостигът на литературни места е проблем, смятам, че проблемът е във функционалността на подобни места, в атрактивността и активността им, в насочеността им като цяло. И да, локацията определено има значение. Една хубава литературна разходка из София лесно ще покаже, че още от край време писателите са се събирали в централните кафенета – удобно е, достъпно е и е оживено.
Как се роди идеята за „Светофар”? Кои хора заставате зад нея?
Както казах, отдавна обмисляхме да се преместим от „Хралупата“ и търсехме подходяща възможност. Със сигурност искахме да е нещо също толкова централно, да е по-голямо, да е разчупено. Не търсехме зала, нито книжарница. Искахме и мечтаехме за място, което да бъде много в едно – да могат в него да се продават книги, но и автор да прочете свои творби, да можем да превърнем помещението в киносалонче, но и в следващия момент да е учебна зала. Да е ярко, разпознаваемо, да е свежо и функционално по множество различни начини. Да можеш да седнеш там да почетеш книга, но и да си вземеш едно кафе, да се срещнеш с приятели, да чуеш мини концерт, театрален пърформанс и каквото ти се прииска. Да си в общност и да ти е готино.
Аз, Георги Гаврилов и Божидар Димитров сме хората, стоящи зад „Светофар“. Нинко Кирилов, поет, писател и наш приятел, знаеше, че обмисляме преместване. Един ден напълно случайно видял обява, че бившият Книжен център Славейков се освобождава. Веднага се свързахме с предходния му наемател Ейдриън Уейн, участвахме в нещо като малък конкурс и наехме мястото, което се намира в първия безистен на пл. „Славейков“ (пл. „Славейков“ №7). Беше по средата на зимата на 2023 г., а нас ни чакаше доста работа. Трите етажа на пространството ни наведоха на идеята за светофара. Така го структурирахме, обособявайки отделните етажи – всеки за нещо различно, за нещо светло. Благодарна съм и на Ива Кулева, интериорен дизайнер, която ни помогна да преобразим максимално функционално пространството. Предстоят ни и още промени и силно вярвам, че има смисъл в това, което правим. „Светофар“ определено си струва да се посети от всеки, който малко или много се интересува от култура и литература, а програмата му се обогатява непрекъснато.
Към каква аудитория ще бъдат насочени събитията, които ще провеждате? Предвиждате ли образователни инициативи, които да привлачат най-малките читатели?
„Светофар“ отвори официално врати през януари 2024 г., макар че няколко събития проведохме още през декември на миналата година. Предварително, не се стърпяхме. От тогава до сега публиката на мястото е разнообразна – идват както млади хора, така и по-възрастни, получават се страхотни дискусии, разговори за книги, но и за живота, който ни заобикаля изобщо. Създават се много приятелства. Шегуваме се, че „Хралупата“ зададе този тон, тъй като там се запознаха и събраха двама души, наши приятели, там се сгодиха, а вече имат и свое дете. На хубавите места се случват хубави неща. Така че ние не ограничаваме по никакъв начин аудиторията си, напротив – стремим се да имаме достатъчно богат инструментариум от събития, на които да присъстват различни гости. Мястото често е посещавано от студенти и това много ни радва. Надяваме се да ни утеснее. А що се отнася до най-малките – за тях също има и ще има място в „Светофар“. С усилия и старание мястото се развива, очакват ни чудесни срещи и инициативи и занапред.
По какви критерии подбирате гостите на „Светофар”? Кое е водещо при избора?
Пространството е отворен за всякакъв тип културни събития, като към момента нашият екип изготвя програмата и отправя покани към бъдещите гости. Получаваме и запитвания за провеждане на нови мероприятия, които се стараем да поместим в програмата. Желанието ни е събитията да са свързани с култура, да правят връзките между отделните изкуства, да дават възможност за обмяна на аудитории, а ако събитието не е организирано от нас като домакини, да се подходи с уважение както към съдържателната част на мероприятието, така и с утвърдените ценности на мястото. Някои от нашите гости до момента са: Хайри Хамдан, Николай Терзийски, Явор Попов с неговия моноспектакъл „Надежда“, Стефан Касев като водещ на литературни куиз вечери, Илко Димитров, Виолета Христова, Диана Саватева, Силвия Чолева, Константин Кучев, автори на издателство „Scribens“. Събитията ни са от различни естество – от работилници по творческо писане на български и английски език, през срещи разговори, до малки концерти и т.н. „Светофар” е добре технически оборудван и обезпечен. Макар да е седалище на „Scribens“, работим отлично с автори на различни издателства, а книгите им могат да бъдат намерени вече и на място.
Кои добри практики от „Хралупата” ще запазите и в „Светофар”?
„Хралупата“ беше разпознаваемо пространство, в което всеки гост получаваше нужното внимание и уважение, а срещите се провеждаха в изключително приятелска среда. Смятам, че и в Светофар нещата се случват по сходен начин в по-комфортно пространство с повече възможности.
Вие сте част от издателство „Скрибенс”, по какви нови проекти работи издателството?
От създаването си издателство „Scribens“ е силно насочено към издаването на дебютни книги. Така продължаваме и до днес. Няколко години поред наши автори са носители на наградите „Южна пролет“, както и „Перото“ в категория „Дебют“. Смятаме, че младите хора (а и не само) с първи книги имат нужда от подкрепа и упора и следва да могат да разчитат на адекватна работа по редакция, корекция, дизайн, предпечат и т.н. Именно с тази идея издателството се утвърди и работата ни е насочена основно в тази посока. Съвсем наскоро от печат излязоха дебютните книги на Анастасия Стоева „Неизвършени престъпления“, на Станимир Семерджиев „Всички същества на рамото ми“, „Сол“ на Антонина Георгиева, втората книга на Нели Станева „Билет за никъде другаде“. В следващите месеци ни предстоят още дебюти в поезията и прозата. Планираме разширяване и на музикалната серия Scribens Acoustic с още книги за любими групи, певци и музиканти.
На финала няма как да не поговорим за поезия – миналата година излезе „Детска стая под наем”, въпреки че нямаше официална премиера, книгата стигна до своите читатели. Каква обратна връзка получавате от тях?
Книгата ми излезе точно преди Пролетния панаир на книгата и това беше част от аргументите ми в полза на това да не правя публична премиера. Още тогава имах възможност да се срещна с много хора, да поговорим за над седемте години, които отделиха „Детска стая под наем“ от първата ми книга „Вкъщи всички вечерят отделно“. Мисля си, че това време ми изигра лоша шега, тъй като бях събрала изключително много текстове и ми беше трудно да ги подредя в една книга. Благодарна съм изключително много на редакторката си Йорданка Белева за подкрепата по пътя, за ценните съвети и за това, че при работата с мен демонстрира, че ме възприема като добър автор, а не като едно от хлапетата от онази група млади автори. Това за мен беше изключително важно. Първата ми книга се радваше на голям успех, с нея и покрай нея спечелих доста литературни награди и отличия, но това никога не ме е карало да се усещам като смислен писател, а и бях доста малка. В „Детска стая под наем“ исках да застъпя идеята за непрекъснатата промяна, която настъпва едновременно в стила, в начина ни на разсъждение, в начина, по който функционираме, обичаме, порастваме и т.н. Чувам и позитивни, и негативни отзиви – това все пак е литература. Доста хора ме свързват много с първата ми книга и им беше изключително трудно да ме видят променена, на някои не им се понрави. Имам си обаче и много нови читатели. Книгата се допечатва вече два пъти, това за мен значи много. Благодарна съм на всеки, който изразява мнението си – независимо дали е положително, или отрицателно, защото за книгите трябва да се говори. Това е най-хубавото, което можем да направим за тях.
Има ли моменти в които губите вяра в писането на поезия, как излизате от тях?
Когато бях в началото на двайсетте си, смятах, че мога да пиша навсякъде и по всяко време. Аз съм добър версификатор, мога да пресъздавам, да пренаписвам и когато прочитах нещо ново, което ми харесва, бързах да му дам отговор. Тогава живеех с ентусиазма, че когато реша, просто сядам и пиша. Сега не е съвсем така. Пиша много по-рядко в определени настроения, нужди и т.н. Въпреки това не съм губила вяра в писането на поезия никога. Случвало се е да има дълги периоди, в които не пиша, но в крайна сметка аз живея, чета, обичам, любопитна съм и това са достатъчно предпоставки да не се отказвам от поезията. За мен е някак естествено. Всяка вечер си чета по малко поезия. Вчера вечерта, преди да отговарям на тези въпроси, препрочитах Ян Твардовски. Страшно го харесвам. Та сега се сещам за края на едно негово стихотворение, в което се казва: „Вярвам, че ще обясниш, / когато ми затвориш очите“. Много често не разбираме какво ни се случва и защо. Губим вярва в различни неща, да. Но аз мисля, че не е задължително да си обясняваме всичко сега. Важното е да не спираме да действаме. Мисля го всеки ден, когато ставам от леглото и започвам да работя с книги и с хора. Вземам съзнателното решение да продължавам да го правя.
Анна Лазарова е родена във Велинград пред 1993 г. Завършва специалност „Българска филология” и магистратура „Литературознание“ в СУ „Свети Климент Охридски”. Носителка е на над 15 награди в областта на литературата и културата, сред които Голямата награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” (2015), Втора награда от XXXII Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2015), Национална литературна награда „Георги Черняков“ (2016), наградата на Фондация „Блага Димитрова“ за принос в развитието на българската литература и култура (2016), награда от Националния литературен конкурс „Георги Давидов“ и др. Занимава се активно с литература. През 2016 г. излиза първата книга с поезия на Анна Лазарова – „Вкъщи всички вечерят отделно”, която е отличена в раздел „Поезия“ на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, както и с Годишната награда на Академия Liber „За концептуален поетичен дебют в книга“. Втората ѝ книга „Детска стая под наем“ излиза през 2023 г. Нейни текстове са поместени на страниците на редица медии, вестници, списания и антологии и са превеждани на арабски, турски, английски, немски, испански и други езици.
