„Психодрама и травма. Да отиграеш болката“, съставители Петер Келерман, Кейт Хъджинс, превод от английски Антоанета Матеева, Ваня Недялкова, Детелина Христова, изд. Институт по психология на групите, 2023 г.
В края на миналата 2023 г. излезе от печат една изключително ценна книга. Темата е архиактуална – как психодраматичното преживелищно може да излекува травмата. В днешно време като травма можем да назовем широк диапазон от преживявания – от спомените на наследници на преживелите Холокоста и войните през XX век, както и на участвалите във войната във Виетнам и на потърпевши от терористични актове, през сексуалните травми на различни възрасти, преживяването на траур, различни зависимости, транспортни инциденти, бежанските потоци, до почти ежедневно случващите се разводи или раздяла с партньор, което по същество си е своеобразна малка смърт на чувствата.
В българската нова история също има немалко травмиращи обстоятелства от историко-социален характер. Народовластието от 1944 г. се установява с насилие. А където има насилие, има и травма. Множество хора са обявени за „врагове на народа“ и прекарват години в концентрационни лагери и затвори, хиляди са пречупените съдби на представители на българската интелигенция, които не желаят да прегърнат идеята за революционния скок в развитието на цивилизацията. В днешно време това са терористичните актове, насилието, агресията дори в училищата.
Колко много хора в тази минута са в траур, потиснати, депресирани, обхванати от меланхолия… Фройд ни напомня: „При траура опустява светът, при меланхолията опустява Азът“. Колко много хора в този момент имат чувство за безнадеждност или екзистенциална катастрофа.
Но както се казва – има една лоша и една добра новина. Става дума за следното. Да, има травма, но тя е лечима. И в тази книга някои от световните корифеи на психодрамата си дават среща чрез текстовете си, посветени на благородното дело да отиграеш болката.
Българският поет Александър Геров навремето написа: „Болко, болко-о, болчице! Приласкаваше ли, опитомяваше ли, обезсилваше ли поетът болката… Никому не се полага да преживява дните си, потъвайки в лепкавото блато на болката и травмата. Травмата променя из основи живота на хората, променя идентичността, възгледите, социалните отношения.
И голямото достойнство на тази книга е, че връща надеждата за пълноценно изживени дни, без болка и травма. За възстановяване на зрелостта на Аза и защитния му потенциал срещу страданието, срещу „огромния разпад на доверието в себе си, в света, а понякога и в Божия ред“.
Искам още в началото да изтъкна значимата роля на Института по психология на групите, на преводачите Детелина Христова, Ваня Недялкова, Антоанета Матеева и редакторката Геновева Теохарова за всеотдайния труд. Както и приносния послеслов на Златко Теохаров, създателя на Института по психология на групите. Всички те заедно са сътворили една много необходима и навременна книга за българските читатели, като се има предвид, че в оригинал (на английски) сборникът е издаден преди двадесет и три години. Тук ще открием съвместени теорията и практиката на деветнайсет водещи психодраматисти от цял свят и от различни поколения. Например Грете Лойтц и Ан Шютценбергер са ученици на Якоб Леви Морено – създателя на психодрамата. Тук са и приносните текстове на известния и преведен и в България Адам Блатнер, както и на Марша Карп, наричана „кралицата на психодрамата“. Но нека читателите сами да открият останалите автори в сборника.
Съставителите на сборника – Кейт и Петер (известно е, че в психодрамата всички си говорят на малко име) ни въвеждат в характера на книгата така: „Практикуващите все повече се впечатляват от страстта и непосредствеността на преживяването в психодрамата, която придава по-голямо значение на чувството и действието, отколкото на мисленето и говоренето“. Колко важни неща съдържа това изказване: защото наистина трябва да си обладан от страст, да си непосредствен в чувствата и действията си, това е психодрамата. А когато тази страст те обсеби, ти си спечелен за каузата на психодрамата за цял живот.
И другото важно нещо, което ни дава този предговор, написан специално за българското издание, е, че психодрамата е надеждна алтернатива за облекчаване на симптомите на много хора, преживели травма.
Особено ценен е и краят на предговора към английското издание на Зерка Морено, съпруга и сподвижница на Якоб Л. Морено, която парафразира неговите думи в унисон с изданието, като приветства авторите в книгата за тяхната сърдечност, умения и ангажираност, определяйки ги като психодраматисти, „посветени на интернационализма на науката – не само на думи, но и на дело“.
Когато преживяваме травма, ние крием от другите и от себе си части от нас самите, от нашия self. Искаме да избягаме от срам, ужас, омраза, гняв, болка и много други нюанси на тези чувства. А чрез разиграването ние най-после ги споделяме. Старите рани внимателно биват отворени и започва лечението. Това изисква много внимание, деликатност и емпатия. Наред с това се изисква и от потърпевшите много кураж, честност, искреност и доверие, за да се сподели това в една защитена среда, пространство, каквито предлага и гарантира психодраматичната техника. Всъщност, както се разбира, доверие се изисква и от двете страни – клиенти и терапевт.
Съставителите ще ни кажат още, че психодрамата е целебно изкуство, че е кратка преживелищна терапия и то адаптирана към всеки отделен човек и ситуация. Не е чудно, че Келерман и Хъджинс издигат психодраматичното действие и техники до изкуство, като се знае, че на паметната надгробна плоча на Морено пише: „Това е човекът, който върна смеха в психиатрията“. Тук има и едно напомняне, съдържащо и негласен апел за промяна – психодрамата със своята ефективност е слабо изследвана и документирана в сравнение с други формати на лечение.
Приносът на Златко Теохаров с послеписа му е в няколко посоки. Авторът, като опитен психодраматист и обучител в работата с групи, ще ни припомни, че индивидуалната работа на терапевт и клиент в кабинета с травмата невинаги е максимално ефективна. В обговарянето на травмата има редица проблеми. Езикът като че ли не е достатъчен да се справи с драстичността на преживяното страдание и безпомощност. „Сякаш самият език се проваля в опита да обхване и репрезентира в пълна степен тези преживявания“. Травмата, бих казала аз, е като двуглав змей. Тя нарушава човека психосоматично – и духа, и тялото. И още нещо много съществено – нарушава се връзката между лявото полукълбо, отговарящо за вербално-рационалното, и дясното – отговарящо за афективно-образното в мозъка.
В послеслова се прави и едно напомняне на най-важните текстове на автори, писали през последните 70 г. за травмата. Като се започне с австрийския писател и журналист Жан Амери и с Примо Леви (през 1947 г. той първи разказва за премеждията на хората, преживели Аушвиц, и за съжаление, сами прекъснали по-късно живота си).
В този текст се обръща внимание и на един много важен аспект. Преживелите насилие, колкото и да е парадоксално, се „идентифицират с насилника“ и развиват чувство за вина, че те сами са предизвикали насилието. Друг важен момент е как, по подобие на случващото се в животинския свят, „жертвата“ изпада в специфичен ступор и като че ли ставащото не се случва с нея, а тя се наблюдава отстрани. Достига се до размиване на границите между вътрешно и външно, реално и фантазия, минало и настояще, между извършител и жертва.
Много са аспектите и нюансите, които поражда темата за травмата. Но откъде идва надеждата, че точно психодрамата е по-резултативният начин за лекуване на травмата.
За всички, които не знаят какво представлява психодрамата, е редно синтезирано да кажем, че това е разиграване на проблемната ситуация на индивида в едно защитено, конфиденциално пространство, където има протагонист, помощни Азове и техники като загряване, огледало, закриване и други, като целта е да се достигне до катарзис, който отмахва, репарира дисфункцията, която е създадена от реалното преживяване. През ролите индивидът отново се свързва с отделни части на своя Аз. Психодрамата е мост между „говоренето за“ и „спонтанното възникване на образите“. Още Морено обяснява, че „отпечатъкът на действието в несъзнаваното топографски предхожда отпечатъка на думите“. А това е предпоставка за преработване на травмата и нейното интегриране в психичното.
Бих искала да обърна внимание на какви важни теми пишат участващите в сборника автори. Ан Банистър: „Затворници на семейството. Психодрама с деца, жертва на злоупотреба“, Мерлин Робсън: „Психодрама с юноши, извършители на сексуални престъпления“, Йоре Бурмайстер: „Психодрама с пострадали при пътнотранспортни произшествия“, Тиан Дейтън: „Използване на психодрама в лечението на травма и зависимост“ и др.
Иска ми се да добавя и един много важен момент, който дава и практическа насока –дори при индивидуална работа с клиент винаги може да се използват елементи от психодраматичната техника. Знае се, че винаги може да се добави един празен стол, където клиентът може въображаемо да постави партньор, роднина, животно, предмет, та дори и дух (било то и духа на Хамлетовия баща). Може да се разиграе психодраматична винетка (една сцена) от разглеждания случай.
И това, което ни дава надежда, че човек въпреки преживяното отново може да интегрира частите от своята личност в изгубената цялост, както и в социума, са думите на психотерапевта Левин: „Травмата не е доживотна присъда“.
