Каква беше причината за това абдикиране на Свободния свят от каузата на свободата ли? Пари. Парите се оказаха по-ценни, по-скъпоценни от идеите.
Някогашната емиграция и днешната ни емиграция са две коренно различни явления – като диктатурата и демокрацията несъвместими. Някога ние бягахме през вода и огън, бягахме, гонени от тежки затворнически присъди и с риск дори за живота си от робството към свободата. Тази емиграция е, слава Богу, вече история, непозната на по-младите ни съотечественици. И ако пълзящата реставрация на комунизма не победи свободолюбието ни, ще си остане непозната. Днес емигрантите ни емигрират цивилизовано, спокойно, безопасно, с международен паспорт в джоба и без капка страх, че чакащите с пръст на спусъка в засада „Гранични войски” ще ги прострелят на граничната полоса. Днешният емигрант – от специалиста до просяка – е не политически, а икономически, той е институционализиран, него никой не го провъзгласява за предател на родината и враг на народа, той може свободно да поддържа връзка с близките си, останали на родна земя, може на воля да ги посещава и на воля да бъде посещаван от тях. Емигрантът ни на новото време е по-скоро преселник (временен или постоянен) от потомствената ни балканска бедност към западното благополучие, отколкото изгнаник. И дано си остане такъв, дано бушуващата от години мътна почвеническа вълна от русоизъм, неокомунизъм и патриотарство не залее окончателно страната ни и не удави крехката ни демокрация.
Най-горчивата, най-болезнената истина, с която
Свободният свят ни посрещна, бе срива
на илюзията ни за антикомунистическия му дух.
С казаното аз съвсем не оспорвам правото на сънародниците си да напуснат страната и да се преселят в Западна Европа, в Северна Америка и навред по света – демокрацията е всеобхватна категория, тя включва и свободата да се печелят пари. Вярно е, че лично мен тази свобода никога не ме е вълнувала особено, съзнавам обаче, че всеки трябва да има достъп до нея. През последните няколко десетилетия подобен достъп получиха милиони наши съграждани и милиони наши съграждани се възползваха от него. Не те обаче са във фокуса на моето авторово внимание, а другите, политическите емигранти, бегълците от робството на комунистическия деспотизъм към човешките права и гражданските свободи на Запада. На тях тоталитарният режим гледаше като на врагове, врагове за Партията-ръководителка бяха и техните останали в страната приятели и близки. Всички вкупом бяха на прицел: разстреляните на граничната полоса биваха тайно погребвани, заловените – хвърляни зад решетките, техните близки – дискриминирани професионално и граждански.
Давид Тенирс Млади, „Алегория на алчността“, 1660 г.
Потребността на едноличната партия от мъст бе неистова и с цялата си неумолимост тази мъст се стовари върху най-беззащитните – бежанците. Докато онези като мен, които успяха да се доберат през девет земи в десетата до Свободния свят, обогатиха и обремениха биографията си с нови, неподозирани вълнения. От една страна, ние бяхме догонили мечтите си – свободата, в която заживяхме, бе действителна и автентична, реална като диктатурата в НР България. Тази свобода беше наша екзистенциална цел – цел, трудно осъществима, но все пак осъществена. Другите ни съществени граждански и морални представи обаче се оказаха въздух под налягане – утопични като о. Утопия, като Града на слънцето желани, но недействителни.
Най-горчивата, най-болезнената истина, с която Свободният свят ни посрещна, бе срива на илюзията ни за антикомунистическия му дух. Оказа се, че любимият ни Запад не е нито антикомунистически, нито антинацистки, а само капиталистически. Порази, срази ни обстоятелството, че Свободният свят е свят не на социални романтици, загрижени и за собствените си права и свободи, и за правата и свободите на всички обезправени и поробени, а свят на самодоволни, материално обезпечени еснафи, на квартални бакали, на до болка познати още от страниците на Флобер, Балзак и Мопасан, на Чехов и Гогол филистери, еднакво безразлични и към собствения си граждански статут, и към статута на нашего брата. Нещо повече: тези вездесъщи герои на нашето време не знаеха какво да правят със собствените си права и свободи, така великодушно обезпечени от демократичните системи. За да се насладиш на свинското печено с кнедли и бирата в кварталния локал граждански статут не ти е необходим – стигат ти вкусовите рецептори. А извън ресторантската трапеза техният котловинен кръгозор не стигаше. Ние пък копнеехме той да надхвърли трапези и трапезарии, да прехвърли земи и планини и да стигне чак до полите на Витоша и Пирина. Така, несъвместими с родния комунизъм, ние, политическите емигранти, изневиделица се оказахме несъвместими и с международната демокрация. А натрупани една върху друга, двете несъвместимости правеха едно пълно отчаяние. Отчаяние, което се превърна в наше дългосрочно местожителство.
Ако бяхме по-бдителни и политически по-грамотни, трябваше да разпознаем безнадеждността на ситуацията още на родна земя. Докато от началото на 50-те докъм средата на 60-те на български предаваха десетина западни радиостанции, чиито емисии бяха за нас, белите негри, прозорци към широкия и пъстър свят, с годините една по една тези радиостанции тихомълком прекратиха предаванията си – Радио Стокхолм, Радио Лисабон, Радио Париж, Радио Мадрид, че и Радио Ватикана едно по едно млъкнаха и българоезичният радиоефир постепенно опустя и осиротя – с всяка закрита чужда радиорубрика в изтерзаните ни свободолюбиви души гаснеше по една надежда. Не ще и съмнение, че същата безнадеждност споходи и останалите на родна земя българи. Към края на 60-те на български излъчваха вече само „Дойче Веле”, Би Би Си, „Гласът на Америка” и разбира се, Радио „Свободна Европа”. С емисиите на тези радиостанции се изчерпваше цялата лицемерна грижа на Запада за правото ни на информация.
За разлика от нас, пришълците,
Свободният свят искаше
не гибелта на комунизма –
Свободният свят искаше мирно
съвместно съществуване с комунизма.
Каква беше причината за това абдикиране на Свободния свят от каузата на свободата ли? Пари. Парите се оказаха по-ценни, по-скъпоценни от идеите. При това става дума не за милиарди, а често не дори и за милиони – става дума за пренебрежително дребни суми, за стотни и дори хилядни от националните бюджети на богатите западни държави. Повечето от тези радиостанции работеха с персонал от по десетина човека, а понякога броят на личния им състав се побираше на пръстите на едната ръка. Имаше, разбира се, и политически, и идеологически съображения за капитулацията на Свободния свят. За разлика от нас, пришълците, Свободният свят искаше не гибелта на комунизма – Свободният свят искаше мирно съвместно съществуване с комунизма. Дали едно мирно съвместно съществуване не значеше и морално съучастие в лъжата и злото на Изтока, дали сътрудничейки си дружелюбно със Съветската империя, Западът не поема върху себе си част от политическия ѝ разврат, кварталният бакалин не иска и да знае. Това разпределение на силите правеше нашата антикомунистическа кауза обречена. На фона на възраждащия се в ново време ден след ден неокомунизъм аз се страхувам да не се възроди с нова сила и тази стара обреченост.
А доколко (и дали изобщо) намирахме утеха в болнавата емпатия на западната хуманитарна интелигенция, ще ви разкажа в следващото есе.
