С творчеството на Алек Попов се запознах най-напред благодарение на „Зелевият цикъл“ – по абсурдистки неправдоподобните разкази за убогото ни битие, над което като плътна пелена се носи миризмата на кисело зеле, на което – за да стане, били нужни „чистота, дух и себеотдаване“.
Допаднаха ми тогава тези негови насмешливости и подигравчийства, които без свян и притеснение излагаха на показ котловинността българска. Оттам-нататък четях с удоволствие произведенията му, по едно време даже си мислех да поразсъждавам върху неговия сборник „Пътят към Сиракуза“ (1998) и романа на Палми Ранчев „Посока Сакраменто“ (2010) с хипотезата, че ще открия промяна на българското движение за дузината години, отстоящи едното писмо от другото. Не се случи намерението, отшумя, но – така или иначе – Алек си остана един от съвременните български автори, които – поне в моите очи, придаваха на литературата ни блясък и европейско звучене. Което се засили с „Мисия Лондон“ – романът, който го изстреля на върха; разбира се, не без помощта на едноименния филм с режисьор Димитър Митовски (2010).
Алек обичаше киното и с удоволствие работеше за него. В Бургас, където прекарваше кажи-речи от началото на май до края на октомври, често ми е разказвал за филмовите си проекти, за сценариите, които пишеше сам или заедно с Деляна Манева, съпругата му. По едно време ми разправяше за някакъв сериал, който излъчвали по една от македонските телевизии, но ми е смътно и не мога да си спомня какво и що точно. Мисля, че и за „Мисия Туран“ имаше такива планове, аз пък го убеждавах, че би било много добре „Сестри Палавееви“ да бъдат филмирани, ала Алек – знаейки отлично тегобите и перипетиите на българското кинопроизводство, стоеше скептик: има в романа епоха, а тя винаги оскъпява продукцията, локациите също не са от лесните, тоест разходите били сериозни и едва ли щял някой да се наеме. Аз обаче продължавам силно да се надявам, че сред българските кинорежисьори и продуценти все ще се намери един поне, който да посегне към тази прекрасна, остроумна и поучителна история; би станал филм за чудо и приказ, убеден съм. Вярно, ще бъде ощетен, след като вече Алек го няма, за да му помага с ценни съвети и с великолепното си чувство за хумор, но изпитанието си струва заради заряда и таланта, вложени в „Сестрите“.
Няма да крия, „Сестри Палавееви“ са любимите ми Алекови творби, но преди тях с „Мисия Лондон“ той сякаш намери себе си като автор, плътно реализира голямото си можене. Неговите писателски възможности бяха толкова едри, че Алек с успех се проявяваше на всякакви литературни поприща – разкази, есета, сценарии, драми… В Радиотеатъра в БНР има записани няколко Алекови произведения (включително „Мисия Лондон“) – „Буба лази“, „Вселенската банка“, „Месарят от Червената долина“, „Отново заедно“, „Ковачи“, в които проличава не само неговият абсурдистки (в „Ковачи“ например), но и неговият смразяващ смях. В това отношение „Отново заедно“ и „Буба лази“ са образци – слушаш ги и ти настръхват косите, усещайки как постепенно смешното преминава в страшно. Алек притежаваше уникалната способност да извлича парадокси от всякакви ситуации, дори най-тривиалните. Това донякъде ни дава ключ за неговата умствена настройка: той успяваше във всичко да открие онзи момент, който прави всекидневното странно, необичайно, чудновато. Острото му социално чувство съзираше несъстоятелност и дивотии дори в най-пищното съществувание. И този негов неподражаем дар му помагаше извънредно много в писателското поприще, превърна го в един от най-предпочитаните за превод и най-четените съвременни български автори. В някаква степен Алек беше Алеко Константинов на нашето време – популярен, търсен, признат, успешен. И истински обичан.
В литературното му развитие обаче не може да не се забележи една особеност: тръгвайки от фантастиката – литература, която през 80-те харесвахме силно и четяхме с упоение, той постепенно премина към едни по-реалистични, по-свързани с настоящето ни битие романи. Това се отнася включително за „Сестри Палавееви“, но най-плътно сякаш приляга на двете мисии – „Мисия Лондон“ и „Мисия Туран“. В първата открихме себе си като наследници на Алековия Бай Ганю, във втората – на Бай Ганю, вече завърнал се + в известна степен Емилиян-Станевите антихристи, но в пародиен ключ. Защото и в „Мисия Туран“ се търси изконната истина за българското, за вярата, за корените на идентичността и упованието. Всъщност „Мисия Туран“ предугади донякъде „Времеубежище“ на Георги Господинов, но по съвсем друг начин: ако „Времеубежище“ разглеждаше това болестно увлечение по миналото с печална ирония, то „Мисия Туран“ правеше същото, но със сарказъм и ведро чувство за хумор. И затова от първата малко ни побиват тръпки и ни втриса какво би могло да се случи (ненапразно някои разглеждат романа на Георги Господинов като предвестие-предупреждение за лудостта, с която Путинова Русия заразява съвременния свят), докато на втората се смеем от сърце и се чудим на акъла на героите. Но Алек е не по-малко язвителен, а на места е чак сардоничен: с набитото си око да забелязва абсурда и в най-малкото, той го видя и в тези устремени към възстановки и народни носии наши сънародници, които ако не бяха толкова нелепи, щяха да са безкрайно жалки. И тъкмо Алек успя тяхната нелепа пошлост да превърне в комедия на абсурда.
Ето го разковничето за особеността в развитието му на писател: Алек откри, че действителността българска е толкова абсурдна, толкова невероятна, толкова фантастична, ако щете, че поради това изобщо няма нужда да се пишат фантастични разкази; фантастични случки тя, действителността, предоставя в изобилие и без да се свени ни за миг. Тази абсурдна фантастичност Алек изработи и прокара като своя запазена марка и аз съм сигурен, че за бъдещите изследователи тя ще се превърне в любим сюжет, който да разнищват и анализират. Мисиите безспорно могат да се чета и социологически, с инструментите на една, ако мога да я нарека така, смехова социология. Защото абсурдите на българското живеене спокойно могат да се узнаят от абсурдите, които Алек описваше талантливо и с такт. Но той не обиждаше, нито осъждаше, просто разказваше. Но така, че да се разпознаем. Да се разпознаем и да се засрамим. Стига да имаме чувство за срам, разбира се…
Точно заради това писателят Алек Попов на нас, българите, на нас, четящите българи, ще ни липсва. Безкрайно ще ни липсва…
А приятелят Алек не просто ще ми липсва – неговата смърт отвори дълбока рана в сърцето ми. Дълбока и нелечима…
P.S. Прилагам интернет адрес, на който заедно с Алек представяме „Мисия Туран“ на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2021 г.:
