В дните на Великия пост – тоест в дните, в които сме призовани да се каем, с това самото, мисля, сме призовани и да усилим своята чувствителност спрямо злото.
Първо, разбира се, в нас самите, но и изобщо към злото. В интериорен план ние изглежда имаме тази чувствителност. В обществен и в политически план обаче цивилизованото човечество много често е в плен на две – колкото и да е парадоксално – напълно противоположни една на друга заблуди. За тях ми се ще днес да кажа няколко думи.
Първата заблуда е в подценяването на злото в обществената и политическата сфера. Защото не можем да не си дадем сметка, че тъкмо там злото много, много често бива свеждано до неправилно (погрешно) или дори заслепено, страстно преценено като оправдано, като имащо основание действие. По този начин обаче злото бива превръщано в… грешка. То вече се гледа не като зло в собствения смисъл на думата, а като действие, което – поне за себе си – смята, че има основание, тоест, че по същността си е справедливо. Всъщност тук се изхожда от предубеждението, че човекът изобщо, но и държавите, обществата, не биха могли въобще да предприемат нещо, което поне те не утвърждават като основателно, че не могат да действат без или независимо от каквато и да било оправданост. Тя може да е дори безумна, но не може да не присъства в съзнанието им. Човекът, обществото, обществените групи не могат да вършат съзнателно нещо против справедливото, доброто и благото. Те може дори безумно да го преживяват като справедливо и добро, но не биха го вършили, ако имат съзнание, че е несправедливо, че е зло. Не е мислимо, твърде много е – би казал Кант – да допуснем, че можеш да си срещу доброто като добро, срещу истинното като истинно. Можеш да воюваш с доброто само ако погрешно, непросветено, острастено го смяташ за зло. Можеш да противоречиш на истинното, само ако непросветено го смяташ за не-истинно.
Гелий Коржев, Мутанти, 1987 г.
Лесно се вижда, че по този начин злото буквално бива „изпарено“ от действителността. То става изцяло безсъзнателно за самото себе си и е зло единствено навън – в обекта на деянието. В субекта си то не е зло. Няма субекти на зло – има непросветени, не-умни, груби, страстни субекти, основанията и оправданията на чиито действия са… погрешни.
Оттук, от това подценяване на злото произлиза наивният възглед за „антидота“ спрямо така определеното зло. Той, най-общо казано, е в просвещението, в култивирането, в „изтънчването“ на нравите. Злото на обществата се лекува с просвета и култура. Да воюваш със злото, което е определено като погрешно или заслепено преценено добро, е безсмислено. Защото и да го победиш на арената на сблъсъка, ти всъщност няма да си го победил, а само ще си го, тъй да се каже, временно повалил на земята. Не воювайте със злото – просвещавайте, култивирайте! Това гласи тази типична за обществената и политическата сфера рецепта за ликвидирането на злото. Тя е наивна. Злото съвсем не е задължително безсъзнателно за себе си. Особено в обществено-политическата сфера основанията, които то изтъква за себе си, най-често не са „погрешни“, и „непросветени“. Те са лъжа, опитваща се да прикрие (когато въобще прикрива) желанието да се унизи, да се унищожи, да се поругае.
Другото типично подценяване на злото в обществената и политическата сфера е свеждането му до ре-акция, предизвиквана от предхождаща (и непропорционална в силата си) акция. В обществената и политическата сфера злото – казва се тук – е реакция и то се побеждава, ликвидира с… коригиране, минимизиране на породилата го „акция“. Ние, както ни казват например разни престарели „Кисинджъровци“, твърде много унизихме Русия, предизвиквайки разпадането на Съветския съюз (тази, както крещи Путин, „най-голяма трагедия на ХХ в.“), отнехме ѝ всички бивши сателити, обградихме я с членове на НАТО и т.н. Ето защо се роди злото на путинизма. То е зло, да – но същността му е ре-акцията на нашата „акция“. Ето защо тук пък редовно препоръчваният „антидот“ срещу злото е… крачката (или крачките) назад. Със злото – това гласи тази типична за обществено-политическата сфера рецепта за ликвидирането му – не бива да се воюва, то трябва да се лекува с изпълването на ущърбеността, с възстановяването на щетата, с потушаването на ре-активността. А това става със „сядане на масата на преговорите“, а след туй – с изцеляващото „реактивността“ увеличаване на масата на благото, с подпомагането на общественото благоденствие. Богатият, благоденстващият, неощетеният не е реактивен, т.е. – не е зъл. Пак абсолютна наивност. Богатият, доволният, неощетеният с това самото не е и добър. Злото му въобще не е задължително (и ако е зло въобще не е) от уязвеност, а от омраза. Злата сила не иска възмездие от „ощетилия“, а… той да престане да съществува, да умре. Злият не престава да е зъл, ако престане да е „жертва“ на предизвикалия неговата реакция. Напротив – онзи, който се опитва по този подценяващ злото му начин да го „изцели“, най-вероятно ще стане жертва на… своята наивност спрямо него.
Какъв е изводът от казаното дотук? Злото – именно злото, а не грубостта, не-умността, защото злото не е тъждествено с тях – не се побеждава с просвещение. Злото може да е (и обикновено е) просветено за себе си. Не се побеждава то и с „обезщетявания“, защото злото не е въобще ощетено, а пълно със себе си. То се побеждава със… съкрушаване на злото. А за да не бъде то подценявано по описаните по-горе начини, то чисто и просто трябва да може да се вижда. Защото една от съществените черти на злото е и тази, че то е лукаво. Лукавството му именно води до описаните подценявания. Не, клети Путин, ти не неправилно (непросветено, имперски-страстно) ни сочиш основанието си да воюваш в Украйна. Ти си там на основание на това, че си зло. Не, клети Путин, ти не заплашваш света, защото твърде е прекалил с ощетяването на Русия след края на СССР. Ти заплашваш света, защото го мразиш, защото си зъл.
Но точно противоположната заблуда по отношение на злото в обществената и политическата сфера е и… надценяването му. Ужасеното му зрене като твърде фатално, непоколебимо. Като „умно“ и даже – о, ужас – по-пресметливо и по-умно от доброто. Всъщност при всичката си съзнателност и коварство – нека го знаем като християни – злото е стихия на у-нищо-жението, на нищо-то, то не е негативен логос (или манихейско вечно тъмно начало), а анти-логос, не-логос, лъжа и поради това не може да постигне умността, пресметливостта, вътрешното единство, което някои с ужас – падайки в заблудата на надценяването му – са склонни да му припишат. Най-дълбокото име на злото не е „ум“, а „бяс“. А собственото име на беса е „легион“ (вж. Марк. 5:9) – тоест не единство, а множество и дори разпаднатост. Но ето защо е винаги неправдоподобна всяка ужасена (или параноична) визия за „световен заговор“ (сговор) на злото, за подмолно „световно правителство“ на злите сили. Пуст, никога докрай основателен – направо глуповат е страхът от едно „гениално“ зло. И напротив: наивно, благодушно-инфантилно е свеждането на злото до недопросветена за себе си груба стихия, до неудовлетворена лишеност, до битийно не-съвършенство.
Нека знаем: злото не се „просвещава“, с него не се „преговаря“ – с него се воюва. Но нека знаем и това: „легионът“ на злото е в себе си разделен, бесновато-без-умен, и значи винаги е готов с писъци да влезе в „стадото свини“ и да се „сурне низ стръмнината в морето“ (срв. Марк. 5:13), ако открито произнесем името му.
