„Сънят“ е мащабен изложбен проект на Художествената галерия в Казанлък и филиали – къща музей „Ненко Балкански“, къща музей „Дечко Узунов“ и музей „Ахинора“, продължава до края на март 2024 г.
Изложбеният проект, открит през октомври 2023 г., обхваща 16 събития с локации из целия град и представя произведения от 69 художници. Придружен е от специално издание навигатор с отчетлив дизайн. Маршрутът е начертан, целите са номерирани и визуално обозначени, а трасето е по избор. „Сънят“ започва от централната сграда, там са две от събитията – „В мрака на града“ (уредник Пламен Петров) и „Спим ли“ (СБХ-Стара Загора, куратор Милен Алагенски). Началото и краят на „Сънят“ е в институция на изкуството, помежду им обаче е линия от наративи през различни градски топоси – поликлиника, хотел, библиотека, кафене, музей, читалище, информационен център и такива, които нямат собствени имена и затова наричаме само пространства (разрушена къща, витрина до ресторант). По този начин сънят преминава през населени и ненаселени пространства или през такива с отречени функции, като рани по градската плът. „Навсякъде с изкуството“ е сред главните слогани на „Сънят“.
Представени са няколко групови изложби с предимно кавалетни форми, но и немалко самостоятелни изяви на артисти. Ще срещнем както произведения на майстори на традиционните жанрове, така и пластики на младия скулптор Кирил Георгиев (род. 1992 г.), сайт-специфик инсталации на живописеца Любен Малчев (род. 1992 г.), но също и видео от трилогията пърформанси на Мариела Гемишева – и тримата родом от Казанлък.
Идеята за „Сънят“ е на Пламен Петров, той е куратор на пет от локациите. С кураторски решения участват още Милен Алагенски, Росен Дончев, Петър Тепсизов, Илиян Урумов (председатели на СБХ в Стара Загора, Казанлък, Ямбол, Сливен), Катя Христова (главен уредник и координатор на самия проект), Мария Василева.
Преди да се разходим из „Сънят“, нека застанем на прага му. Не се настоява сънят да е непременно в изобразеното, да се открива на повърхността на платното или в пластиката. Може да е в заглавието – но не непременно. Дали пък не е отвъд произведението? Дали не витае около, без да има пряка референция с него, но да е условие за случването му. „Сънят“ от тази гледна точка е проект с много фина настройка. Той се случва в перифериите на намерението „да гледам изкуство“. „Сънят“ за мен беше там – в множествените периферии, в широката плът на градската топография. В него субектът е обект и обратното. „Сънят“ е някъде отвъд изобразеното, той няма фиксиран образ, а само едва доловима метастаза на проявление, в която резонират Азът и светът.
Траекториите на „Сънят“, фотография авторката
Намесите са много деликатни, в голямата си част се състоят от едно или две произведения. Позиционирането им е много добре обмислено за конкретното място. Неизменно произведението е експлицитно подчертано, но в структурата на „Сънят“ то не насочва непременно вниманието към съ-битието, а го подчертава като рецептивно-имлицитен контекст. Ще дам пример с локации № 6, 7, 8 – хотел Parisi, музей „Ахинора“, кафене Berry – и трите в центъра на града. Намерението е ясно, следвам навигацията, вървя натам. Студ, хотел, плакат, рецепция, влизам, питам. Не е вътре, насочват ме навън. Хм, подминала съм. Излизам. Останал някак в периферията на намерението е „Созополски интериор“ – живопис на Елза Гоева (род. 1928 г.). Платното е от 70-те години и е поставено в дъното на една от витрините на хотела, обърнато навън. Зад двойното стъкло личат легло, прозорец, женска фигура. Върху тях се отразява екстериорът на сградата и моята загледана фигура. Гледам отраженията. Това, което търсех вътре, се оказа отвъд интимността на хотелския интериор. „В тишината на стъмването“ – хотел Parisi, уредник Катя Христова. Може би всеки някога е бил подминат.
Тръгвам пак по предписанието – „Отвори очи“ – музей „Ахинора“, уредник Пламен Петров. Отивам в единствения музей в България, посветен на едно отделно произведение. „Ахинора“ на Иван Милев е постоянната експозиция. В съседното пространство е временната изложба „Писма от степта“ с акварели, проза и поезия на Милев от 1917 г. Годината е и пресечна точка между собствениците на сградата, Иван Милев и първата му самостоятелна изложба в Казанлък. Екскурзоводът Дора Зарчева ме въвежда и съпровожда през лабиринтите на новооткрития музей и детайлите от експозицията. Основният фокус са художникът Иван Милев и произведенията му от колекцията на ХГ-Казанлък в периода 1917–1928 г. По време на безкрайно интересния разказ за характера и творчеството на Милев, преживяванията от войната, професионалните дисонанси в колегията, погледът ми само минава през преклонена гипсова фигура с вързани ръце в гръб като бяло петно насред образа на Милев. Само преминава, докато говорим за всичко друго, но не и за нея. После си мисля как през цялото време сме говорили за нея – „Робиня“ на скулптора Марин Василев (1867–1931), без да я посочваме. В началото бяло петно, а после възел, побрал сякаш образа на Милев в цялата му тягост. Роб на собствената си честност. А посочването ѝ е допълнителен пласт в умелата кураторска съпоставка между „Робиня“, характера на Милев и „Ахинора“.
Изглед откъм „Робиня“ на Марин Василев в Музея „Ахинора“, фотография ХГ-Казанлък
Излизам и срещу мен на площада – кафене. „Истински в съня си“ – кафене Berry, уредник Пламен Петров. Търся вход. Влизам. Кафенетата са места едновременно на отстраненост и социалност; хора разговарят, други наблюдават, а трети са сами със себе си. Аз гледам, не разговарям, не пия кафе и съм друг. Докато гледам картини, които не гледат мен, оглеждам стените. И… сещам се за онзи похват в киното – сън в съня, когато тълпата вкупом приковава поглед в онзи, който не принадлежи. Игра на погледи. Ставам обект на вниманието на множеството. Рязък контраст, дискомфорт след комфорта да гледам и отсъждам (в музей, галерия). Има ли втори изход или пак трябва да се върна? Виждам второто платно на Николай Караджов встрани от същия вход – седнала жена на стол, извърнала глава. Застинала съм в средата на кафенето права и загледана. Те, другите – загледани в мен, аз – в нея, а тя е далече в себе си, което резонира в мен. Има втори изход. Преминавам през кафенето като през тунел на овластения поглед. Ами ако пиех кафе?
„Защото в съня си сме много по-истински. В съня не ни се налага да бъдем други. Можем да бъдем такива, каквито сме – и лоши, и невъзпитани. Такива, каквито сме, без да се тревожим от погледа на Другите.“ Това са думи на живописеца Николай Караджов (род. 1950).
Уверени и честни в съ-битието?
Преди локациите хотел – музей – кафене „Сънят“ ме превежда през Музея на розата, Поликлиниката, рушаща се къща. Преходът е ритмичен: от музей към поликлиника, следва безименно място. От анонимното обиталище – някога дом, днес опожарено микросвърталище, към преходността на хотелската нощувка. От интериора екстериор на рушащата се „Къща за птици“ на Любен Малчев, към екстериора интериор на созополския тоалет в платното на Елза Гоева. И после „Отвори очи“ в музей „Ахинора“, а преди това „Загледана навътре“ в Музея на розата. Топоси, изведени като събития в градската плът – толкова интензивни в чувствителността към съ-битието.
А в съ-битието ни има невидими рани, които зеят отворени и безпризорно събират отпадъци. Такива има във всеки град. Високомерието ни сякаш там е най-показно – в мисленето, че на такива места няма живот, а то тъкмо напротив… Натам насочва вниманието ми инсталацията на Любен Малчев със самия факт, че обитава рушащата се къща – отново в градския център. „Къща за цици“, уредник Пламен Петров.
Любен Малчев, „Къща за птици“, инсталация в Разрушената къща, фотография ХГ-Казанлък
Интригуваща работа. Кураторският текст казва доста за намерението. Къщата се оказва жив организъм със собствена динамика, отразяваща се непланирано и върху артистичните инсталации. Намеса в намесата – инсталираните от артиста свинска кожа и живописно платно изчезват. Личната позиция на Малчев е публикувана впоследствие. Настъпващите с времето промени не резонират ли в артистичната заявка за (авто)терапевтичност? И така да е…
В съ-битието ни има рани, които зеят отворени и се събират като трофеи… Кой би обърнал внимание?
*
Посещението на „Сънят“ започва от централната сграда на ХГ-Казанлък и се разпростира из целия град. Междувременно проектът среща зрителя и с други изложби, събития в паралелни програми. Рефлексията от посещението е контекстът, в който се разгръща и това говорене, а то може да започва винаги наново, без претенция за изчерпателност – неизбежно като самия сън в биологичната нужда от рестарт. Едно посещение те очарова, две посещения ти се струват малко, три – недостатъчно за активната програма на галерията.
„Сънят“ продължава до 31 март.
Яница Фендулова (р. 1992) е визуален артист, доктор по изкуствознание и преподавател във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“.
Автор: Яница Фендулова