Бог ни показа присъствието и силата Си чрез един-единствен човек, обикнат от всички. Чудо ли е, или приемам желаното за действителност? Знак ли е, или е надежда, че можем да бъдем по-смирени и по-добри?
Миналата седмица изпратихме в последния му земен път българския патриарх Неофит. Камбаните на катедралния храм биеха траурно в продължение на два дни, звън, който минута след минута потъваше все по-надълбоко в душите ни, изпълваше очите ни с беззвучни сълзи, обръщаше взора ни навътре, за да видим и осъзнаем картината на нашето сирачество. „Няма да ви оставя сираци“, ни е казал Христос, но в дните на раздяла и загуба, потънали в мъката си, не можем да не се чувстваме осиротели. Постепенно осъзнавахме какво сме изгубили. Както са много нещата, които оценяваме едва след като ги изгубим. Докато Патриархът беше между нас, като че ли все очаквахме повече от него, да бъде по-активен, по-деен, да ръководи с по-твърда ръка Църквата, да се изказва по-категорично по наболелите теми на живота ни. Докато той беше сред нас, като че ли не си давахме сметка за неговата сила. Закърнелите ни духовни сетива не умеят да разпознават, когато някой е силен в милостта и благ в силата. Духовната му сила се разкри някак внезапно, неочаквано и закъсняло, не бяхме подготвени.
И Вселенският патриарх Вартоломей, единственият първойерарх, който оказа честта да се поклони пред нашия първойерарх, в трогателното си слово изрази същите чувства: „По човешки е време на траур… жестоко е сиротството, тъгувайте, осиротели православни български братя… вашата печал и мъка споделяме всички православни“.
И в един момент се оказа, че всички са усещали благостта на Патриарха, докосвани са от сърдечното му човешко отношение, получавали са утеха от негова топла дума, намирали са път в житейска безпътица, превъзмогвали са трудност след негово насърчение. Стотици хора, анкетирани пред храмовете от журналисти, си спомняха своя среща с него, която са запомнили и са запазили този спомен в сърцето си. Невинаги намираха точни думи да изразят любовта и почитта си към него, утехата и подкрепата, които са получили, радостта, която са изживели и запомнили. Тези многобройни анкети с по няколко изречения бяха трогателни със своята полудетска наивност и неподправена искреност.
Като слушах тези хора, които трудно намираха думи да изразят съкровените си чувства, си казвах, че, ето, такива са нашите християни, не ходят редовно на църква, не могат да издържат на цяла Литургия, не са богословски подготвени, но знаят, че Бог е благ и милосърден, доверяват Му сърцата си, разтварят му душите си. Разпознават добрия пастир и „вървят подире му, понеже познават гласа му“.
Всеки бързаше да напише за своята лична среща с Патриарха, да разкаже за съкровен свой спомен, четях и слушах в медиите и социалните мрежи – сякаш нямаше човек, нямаше българин, който да е останал безразличен към него, независимо дали живее във вярата, или само се е докоснал до нея. Оставаш с усещането, че Патриархът е имал лична, съкровена връзка с всеки от нас. Как е възможно това? Само през молитвата, само през молитвеното застъпничество и подкрепа изведнъж осъзнахме, че той се е молил за всеки от нас, познавал е болките, грижите и нуждите на всеки от нас. Като истински духовен баща.
Патриарх Неофит зовеше всеки един от нас по име, зовеше ни като добрия пастир,
който влиза в кошарата през вратата, а не прескача през оградата като разбойниците.
Винаги съм се пазила като от огън от болната мистика, по необясним начин тя ме отблъсква във всички свои проявления. Но това, което наблюдавах и усетих с всички хора, с които разговарях през тези скръбни и напрегнати дни, беше реалност, а не мистика. Патриарх Неофит зовеше всеки един от нас по име, зовеше ни като добрия пастир, който влиза в кошарата през вратата, а не прескача през оградата като разбойниците. А словесните овце познават гласа му и вървят след него. „Подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават.“
Добрият пастир знае имената ни и ни зове по име. Да знаеш името на някого и да го наричаш с него, да го зовеш с него, е връзка, общуване, молитва за него. Личната молитвена подкрепа за всеки от нас от негова страна е като нещо физически осезаемо, което той ни е давал през цялото време. Бавно и постепенно осъзнавахме тази истина с всеки следващ камбанен звън в дните на траур и скръб. И колко странно и неусетно – траурът и скръбта започваха бавно да просветляват като през мрачно и влажно зазоряване. Отново получавахме помощ ли, просветление ли, скръбта ни, положена в нозете на Христос, се претворяваше в нещо не така тежко, не така смазващо.
Мир ви оставям, моят мир ви давам, аз ви давам не тъй както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши. Понякога си повтарям до безкрай тези думи от първосвещеническата молитва на Христос и неведнъж съм се убеждавала в тяхната сила и действеност. Освен подкрепата си дядо Неофит ни даваше и мир, който не е от този свят. Даваше ни го като баща на децата си. Излъчваше го не само през думите си, но и през погледа си, през лицето си, този мир, който имаше силата да смирява, да примирява раздорите, агресиите, омразите – често без думи, без действия, като че ли отгоре. Винаги е привличал вниманието ми изящният начин, по който държеше кръста, когато благославяше. Този специфичен жест показваше, че ни благословя с лично отношение и любов.
Но той беше и мироносец в конкретния смисъл на думата. В последното си изявление по повод на Богоявление той изрази ясна позиция: „Господ Бог и Светата Църква благославят само онази армия, която не проявява агресия, а единствената ѝ цел е да пази и отбранява своя народ и държава в международно признатите ѝ териториални граници“. Нарече Украйна „братска страна“, а войната, водена срещу нея „унищожителна“. Тези думи особено засилват тежестта си, когато са изречени в предсмъртна немощ, от одър, който се оказва смъртен. Бих искала да ги помним и пазим в сърцето си и да не проявяваме паника, задето украинският митрополит е дошъл, за да отдаде своята почит към патриарх Неофит. Оттук насетне от висините миротворната молитва на Патриарха ще бъде още по-действена.
Като че ли Бог се намеси през тези дни. Тъй като дрязгите и раздорите и в обществото, и в държавата ни, и в църквата ни през последните дни добиха катаклизмен мащаб, Бог ни показа присъствието и силата Си чрез един-единствен човек, обикнат от всички. Чудо ли е, или си въобразявам, или приемам желаното за действителност? Знак ли е, или е надежда, че можем да бъдем по-смирени и по-добри?
Патриарх Неофит зовеше всеки един от нас по име, зовеше ни като добрия пастир, който влиза в кошарата през вратата, а не прескача през оградата като разбойниците.