Идва ли краят на времената? Ако съдим по Часовника на страшния съд – на косъм сме, само на минута и половина. Не са малко и тези, които смятат Часовника за точен. Затова предупреждават непрекъснато: да внимаваме, да се стараем, да се съсредоточим, да сме бдителни и съобразителни, защото инак събитията ще ни връхлетят (Дерида). Юлиус-Фучиковци на ХХІ век…
Слушайки тези сипещи се отвсякъде апокалиптични крясъци и вопли, човек се залутва – да се крие ли, или да се открие? Да се свре някъде на завет или да се изправи с голи гърди срещу заплахата? Василий Розанов в „Апокалипсисът на нашето време“ твърди: „Апокалипсисът изисква, зове и повелява нова религия. В това е неговата същност. Но какво е той, какво се случи?“. Ние, за разлика от Розанов, добре знаем какво се случи. И знаем кой ни го случи. Ала сме объркани в реакциите. И тази обърканост личи по предсказанията, пророчествата, прокобите; както и по проповедниците на тази нова религия, както я определя Василий Василиевич, апокалиптиците. Защото – колкото и да ни се струват еднакви, те се различават. Същностно. И категорично.
Колко са апокалиптиците? Как колко – четири, колкото конниците на Апокалипсиса…
Най-напред препускат армагедонците. Според тях там, на полето на Армагедон, ще стане последната битка, когато ще видим кой кого. Армагедонците са сигурни, че те ще са победителите – никой не може да им се опре, никой не може да им скочи насреща. Размахват юмруци, заканват се, съскат и хвърлят слюнки – омразата им избива като акне, не може да я скрият. Те обаче и не крият, напротив – смятат, че колкото повече изкарват омразата си нависоко, толкова по-героични биват. Пенят се, плашат, перчат се – същи бойни петли.
Албрехт Дюрер, „Четиримата конници на Апокалипсиса“, 1496 г.
Но тия бойни петли, както добре се знае от всекиго, си имат стопани, хазяи, господари и тъкмо в тяхна угода те размахват шпорите. Шпорите и сопите. Волята им и смелостта им идват отвън, не са тяхна производство. Те и нищо не произвеждат освен глупави и прокиснали думи, на които дори те не вярват. Ала заварката не е да си вярват, заварката е да подгряват всички онези, които са ги зяпнали като Господ и ловят всеки звук от устата им. За да се превърнат в зомбита. Пак ще цитирам Розанов: „Те (в нашия случай армагедонците) наричат себе си „Апостоли“ а в действителност са изчадия на Сатаната. И изричат „Църква“, а в действителност това са бесовски сборища…“ Армагедонците са Антихристите, ни повече, ни по-малко…
Антихристът обаче не само прелъстява, той и плаши. И най са уплашени от него миленаристите – тези, които бленуват Златния век. Или, ако щете, Златния стандарт. Не, не го бленуват, те са убедени, че живеят в него или в нещо подобно на него и затова хич не щат да си скършват хатъра и спокойствието. Тази е причината дето седнат и дето станат, все едно повтарят – мира трябва да завърнем, мира трябва да възстановим. Но няма за тях значение какво ще коства този мир, това не ги интересува особено, важното е на тях да им добре. Златностандартно да им е добре. Затова се ослушват и се офлянкват – ха дано някой друг им свърши работата по осигуряване на рахатлъка им. Мислейки, че като преклонят главичка – никой няма да я отсече. Само че взривилият се Апокалипсис не подбира, армагедонците са чингизиди: и кротки, и бунтовни, и смирени, и гневни, и добри, и лоши – всички ще отнесат барабар с благите и горчивите, сладките и солените, вкусните и безвкусните. И ако тези, които се възпротивяват, поне ще са удовлетворени, че не са стоели мирни и тихи, ами нещо са негодували и са действали – не ги е сварил Армагедонът със свалени гащи, то тия ще са най-неприятно изненаданите. Извънредно неприятно, извън пътя неприятно…
Трети са пришествениците. Те потриват ръце, чакайки Второто пришествие, убедени, че единствено те ще са онези праведници, които ще го дочакат. Нещо повече, вярата им е, че знаят кой е този, който пришества – кланят му се доземи, и правят всичко по силите си да го улеснят да дойде по-бързо. Кълнат се в него, боготворят го и го оневиняват, правят му мили очи, та дано ги погали по пригладената косичка. Е, не всякога са пригладени, когото им посочи господарят, хвърлят се връз него и го ръфат като бесни кучета. За тях две мнения няма: от едната страна са те със своя батюшка, от другата – всички останали, които ще си патят люто заради глупостта си, че не са се обърнали към тях навреме (дори им обещават да патят, не си мълчат, а гороломят срещу всеки различен). Това са все хора, на които им трябва някой по-висш, който да им казва, да ги насочва, да ги напътства. Тогава са най-добре, когато са подчинени…
Накрая, но не по значение, както се казва, са тръбачите, херолдите. Те са взели върху себе си длъжността да предупреждават, да освестяват, да отварят очите на измамените и заблудените, да сочат с пръст продажните и подкупените. Убеждението им, че ония, които проповядват пришествието на Армагедона, пришествениците, не могат да не го правят за пари, защото ако е иначе, смятат, това ще се много глупави и ограничени хора. Всъщност за глупави и ограничени те смятат цялото народонаселение, не му се доверяват и грам, във всеки момент очакват то да се подлъже и да хукне подир пастирите на Антихриста. Поради това непрестанно тръбят, вдигат шум, повтарят все едно и също – те не вярват в другите, вярват единствено на себе си. Само че това тяхно неверие прави така, че много-много не ги слушат, пуска народонаселението думите им покрай ушите си. Защото, ако искаш да бъдеш чут, едничко е условието – и ти да чуваш. Настроенията да чуеш, да ги усетиш и да не си скептичен. Тъй като – ако си скептичен и подозрителен към всекиго, тогава ще получиш същото, че и повече, обърнато срещу теб със страшна сила. А ти, херолдът, хич няма и да имаш идея защо е толкова страшна тази сила. И откъде ти е дошла такава невъздържана и присмехулна…
Да, и според четирите типа апокалиптици краят на времената идва. А с него и нашият край. Както и техният, разбира се. Те са убедени в това, ние обаче не. Не сме убедени, защото имаме вяра. Вяра, която отмества планини. Планини и апокалипсиси…
