През лятото на 1876 г. британският политик Уилям Гладстон публикува два памфлета, които разтърсват общественото мнение и се превръщат в политически бестселъри.
Откъс от книгата на Иван Илчев „Розата на Балканите“, т. 1, С., Колибри
В тях той атакува свирепо политиката на Дизраели и призовава турците да бъдат изгонени от Европа. Единият – „Кланетата в България“, достига тираж 40 000 екземпляра за три седмици – число, нечувано за времето. Стотици и хиляди митинги, организирани от либерали, от привърженици на англиканската и нонконформистката църква, от работнически организации, от интелектуалци, от амбициозни общественици, разтърсват страната.
Масло в огъня налива докладът на английския дипломат в Цариград Уолтър Беринг. Макар да следва официалната линия на подкрепа на Империята, той не може да не признае ексцесите, вършени от редовни и нередовни турски военни части.
Като гръм отекват емоционалните репортажи на американския журналист Макгахан. Той е първият западняк, посетил Батак и видял с очите си разрухата на селището. Описанията на влудените от мъка майки, търсещи останките на децата си, на кучетата, влачещи по улиците костите на убитите, не могат да оставят никого равнодушен. Охрабрени, мисионерите заливат пресата с дописки. Американският генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър, току-що поел поста, присъединява гласа си към обвинителите на султанския режим.
Във в. „Таймс“, в „Дейли нюс“, във „Фигаро“, във „Вестник Европы“ английски, френски и руски журналисти, политици, общественици настояват за европейска намеса.
Априлското въстание е първото събитие в ново време с българско участие, което действително привлича вниманието на европейското обществено мнение, и то не за ден, за два. Месеци наред темата не слиза от страниците на европейската преса, която тогава е едва ли не единственият инструмент за формиране на обществено мнение…
След напразни опити да се постигне дипломатическо разрешение на българския въпрос през пролетта на 1877 г. Санкт Петербург обявява война на Османската империя. Още през лятото на 1876 г., когато избухва Сръбско-турската война, в замъка Райхщат, Австрия, е постигнато споразумение за очакваните резултати при евентуална славянска победа. Официален протокол за разговорите на двамата външни министри не е воден, така че версиите, що се отнася до бъдещето на България, се различават. Основното в тях е, че Русия предлага създаването на две независими княжества – България и Румелия, докато австрийците настояват те да са автономни в рамките на Османската империя…
На 3 март 1878 г. в градчето Сан Стефано, близо до Цариград, е подписан прелиминарен мирен договор. Наред с другите си клаузи той предвижда създаването на автономно Княжество България, което трябва да обхване повечето от населените с българи земи на полуострова. В по-голямата си част границите му следват отредените от конференцията в Константинопол. Руските войски трябва да останат две години на територията му и да помогнат на българите да изградят своята държава…
Характерните особености на Освобождението допринасят и за присъщия български биполярен модел на света, който си изгражда нашият политически елит. С малки изменения господства до наши дни.
Освобождението действително е постигнато с руска помощ, това е напълно естествено и няма за какво да ни е неудобно, когато и други изтъкват този факт. Та нали свободата и на другите балкански народи е подпечатана от победите на руското оръжие. В известен смисъл българите хващат последния влак. Руско-турската война от 1877–1878 г. е последното от многобройните сблъсквания между двете империи, завършило с изграждане на нова държава и утвърждаване попълната самостоятелност на друга, вече съществуваща.
И макар сред подписите под договорите в Сан Стефано, а после и в Берлин да няма българско име, то от българите и най-вече от българите ще зависи най-много какво ще бъде тяхното независимо бъдеще в Европа.
Откъс от книгата на Иван Илчев „Розата на Балканите“, т. 1, С., Колибри
