На войнстващия атеизъм на Жан-Пол Сартр ние, поколението на връстниците на свободата, дължим много – самия Сартр дължим. Дължим достъпа си до него.
Като всички западни автори, в онези сурови и зли тоталитарни времена и Сартр бе подвластен на партийната цензура. Ние, едноезичните студенти от Философско-историческия (така се казваше навремето) факултет, нямаше как да се запознаем с неговите сюжети и идеи – партийността в изкуството и литературата не позволяваше. Наложената цензура бе бдителна и повсеместна – тя се разпростираше невидимо, но неумолимо, не само над националната духовна сфера, а и над целия останал, над целия Свободен свят – и той бе стриктно селектиран и цензуриран. Един свят, горещо желан и копнян с най-романтичните ни младежки копнежи, но невидим и недостижим като Небивалата земя на Питър Пан.
Тъй като беше и граждански активен, цяла Европа знаеше името на Сартр, а аз, студентът по философия, не го знаех. Не го знаеха и накичените с мастити академични титли мои преподаватели, но за разлика от мен, те и не искаха да го знаят – на тях Плеханов и Ленин, Мичурин и Лисенко им стигаха. Не го знаеше никой във факултета с едно-единствено изключение: Асен Игнатов. Когато се записах в СУ, Асен бе старши асистент и мой преподавател по логика. После по стечение на обстоятелствата стана и мой курсов ръководител. След което, вече по стечение не на обстоятелствата, а на взаимните ни идейни симпатии – и мой пръв приятел.
Състудентите ми завиждаха за това ни приятелство, подозрително започнаха да ме гледат и преподавателите ми, почти всички от които бяха куки. Завистта на колегите и колежките ми бе обяснима – Асен бе най-живописната, най-артистичната личност не само във факултета, а и в целия университет, всички мечтаеха да имат приятел като него и да бъдат като мен с него на ти. Куките пък го обвиняваха в дребнобуржоазен манталитет и в демократски уклони, но еретизмът, с който тези тежки обвинения го дамгосаха, му отиваше, придаваше му допълнително обаяние, правеше и без това атрактивната му личност още по-атрактивна. Заедно с това обаче – и по-неблагонадеждна политически. Чак класов враг, предател на родината и враг на народа в догматичния поглед на догматиците, които владееха факултета, тогава Асен още не беше станал, но идейно нездрав елемент и ревизионист с опасни либерални забежки вече беше. А както се оказа впоследствие, за едно уволнение от работа и за едно прогонване от страната и това стига.
За всичко това съм писал и пак ще пиша, но в друг текст. Сега на дневен ред е Сартр. В Народната библиотека, която тогава се казваше „Васил Коларов“, имаше една специална читалня с ограничен, със силно стеснен достъп – читалнята за чуждестранна литература. До нея ние, студентите, не можехме и да припарим – в нея можеха да влизат само високопоставени партийни функционери и университетски преподаватели. Те обаче не хукнаха към читалнята – в нея томовете и периодичните издания бяха само на големите европейски езици, а функционерите и преподавателите владееха само български – при което много от тях само диалектно. Сред малцината, които се възползваха от услугите на екзотичната читалня, бе полиглотът старши асистент Асен Игнатов. Който по цял ден не излизаше от нея. А излезеше ли вечерта, аз го чаках предано пред библиотеката. Асен ме грабваше под ръка и ме понасяше към ресторант „Грозд”. Впрочем ресторант е силно казано, ресторант „Грозд” стана чак днес, под животворното слънце на демокрацията – луксозен и скъп, пищен, но стерилен и безинтересен ресторант. В онова време „Грозд” беше една мръсна и евтина, но необикновено колоритна и жива квартална кръчма, достъпна дори за скромната преподавателска заплата на Асен. През онези години екзистенциализмът бе на мода в целия свят – за екзистенциализма разказваше и Асен. Разказваше чак до третото шише, чак докато нейде към полунощ лимонените лампи на кръчмата изцеждаха върху ни последните си отблясъци, запримигваха подканващо над нас, а сънливият барман се провикваше по нашенски откъм тезгяха: „Хайде, че ще метем!…”
Измитаха ни – препили, но недопили си, излизахме ненаприказвали се, но живеехме в съседни квартири, изпращахме се многократно взаимно насам-натам, а и по пътя към дома Асен все разказваше и разказваше с вълнението, с което аз го слушах. Разказваше всичко, което беше прочел през деня – дневните му прочити придобиваха нощна драматургичност. Сладкодумието му правеше разказа му наситен и жив – разказваше за Ясперс, разказваше за Хайдегер, разказваше за Реймон Арон, разказваше за Камю, разказваше за Сартр – особено за Сартр разказваше. В моите искрящи от любознателност очи тези философи бяха като приказни юнаци, напуснали чрез елегантните думи на християнина Асен за по някой и друг час инкогнито читалнята за чуждестранна литература и приседнали до нас пред мръсната кръчмарска покривка. Или закрачили редом с нас от Орлов мост, където живеех, до Военната академия, където живееше Асен – и обратно.
А моят събеседник разказваше най-много за Сартр, защото Сартр присъстваше най-богато, представен бе с най-много заглавия във фонда на недостъпната за мое студентско нищожество чуждоезична читалня. „Защо? – запитах учудено аз. – Нали и той е буржоазен философ?” „Да, ама е атеист – един от малкото атеисти в бранша. При това отявлен, войнстващ атеист. Неговата основоположна теза „адът – това са другите!” е онтологично несъвместима с християнския, с Христовия принцип, според който всеки човек – дори врагът – е ближен. А всичко това прави Сартр, ако не социално близък, то поне социално поносим за Партията-ръководителка – като наследството Христово, и атеизмът сближава.”
Благодарение на този му атеизъм впоследствие и у нас излязоха, въпреки господството на партийната цензура, някои негови творби като „Вещите”, като „Думите” и като „Затворниците от Алтона”. Тогава обаче аз бях щастлив, че мое студентско нищожество изпревари, макар и само с броени месеци, благоговението на партийното книгоиздаване – благодарение на нощните разкази на Асен аз знаех за Арон, за Ясперс и за Хайдегер цели десетилетия преди сънародниците ми да научат имената им. Най-много обаче научих за Сартр – макар и само миг преди нейде през средата на 60-те да бъде издаден официално. Научих не само благодарение на полиглота и убеден православен християнин Асен Игнатов – научих благодарение и на атеизма на великия френски философ и литератор. Един атеизъм, който му връчи пропуск и за читалнята за чуждестранна литература, а оттам – и за верандата на „Грозд”.
В предсмъртния си миг Сартр преосмисли целия си светоглед, загърби атеизма си и се обърна към Първосъздателя, но тогава аз замечтах не за този му обрат – замечтах и всички останали западни философи и литератори да са атеисти – всички до един! Не от зла воля и не от класово-партийна ненавист, а за да могат и те като колегата си Сартр да надмогнат чрез атеизма си партийността в литературата и изкуството, да прекрачат в Народната библиотека „Васил Коларов”, а оттам и до мен да се доберат.
