Явор Боянов е роден е през 1985 г. в Сливен. Завършва специалност „Рекламна графика“ в Националната художествена гимназия „Димитър Добрович“ в родния си град, специалност „Плакат“ във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет и магистърска програма по „Филмово и телевизионно изкуство“ в Нов български университет. Има 12 самостоятелни изложби, сред които „Еонът на постартиста“ (галерия „Ракурси“, 2018), Cut-Ups (Gifted, София, 2020), „Търсач на неща“ (Градска художествена галерия, Благоевград, 2021).

Участник е и в множество групови изложби в страната и в чужбина. През май 2022 г. основава в София Cryptid – арт пространство, съсредоточено предимно върху представянето на автори, останали скрити за широката публика, или както още ги нарича „криптидите“ на българската художествена сцена. „Плътта или абсурдното съществуване на неосъзнатите парчета месо“ е най-новата му изложба, която може да се види до 2 март в галерия Depoo в София (ул. „Врабча“ 12).

В новата ви изложба „Плътта или абсурдното съществуване на неосъзнатите парчета месо“ виждаме ключов елемент – образ, който според мен прилича на риба или просто е парче месо с очи и уста. Срещали ме го и в предишната ви изложба Cut-ups. Какво изразява той?

Нарисувах този персонаж за първи път през 2019 г., докато работех по изложбата Cut-ups. В началото беше просто автоматична рисунка, която набързо нахвърлих в скицника си. Хареса ми и реших, че ще присъства в някоя от картините за Cut-ups, но беше нужно да формирам и текст от изрязани думи, който да съчетая с този образ. Известно време не се получаваше нищо подходящо, докато един ден нарязаните листчета с думи не изписаха изречението „плътта ще постигне 33 изпарения“. Вече знаех, че създанието ще се нарича Плътта. Малко по-късно през същата година написах кратък абсурдистки разказ за Плътта, базиран на cut-up текста от картината и именно тогава започна да се заражда идеята ми за изложба, в която главен герой ще бъде този отрязък месо. Нямах представа за какво ще става дума, но интуицията ми шепнеше, че трябва да се насоча към боди хоръра и абсурдизма (като художествено течение, а не като направление във философията). Едва когато уговорих изложбата и започнах да работя по произведенията, всичко започна да изкристализира. Осъзнах, че персонажът Плътта е метафора на съвременния човек, който се е отдалечил от духовната си същност и е заживял в илюзията на материалната си значимост.
Впоследствие създадох и други герои с характеристики, близки до тези на първообраза – безформени парчета месо, някои апатични, а други агресивни. Всички те са Плътта. Лутат се в един абсурден телесен кошмар, изграден от самите тях, и дори не си дават сметка за това.

Явор Боянов от Сливен

Доколко днес плътта е наш диктатор? Възможно ли е духът да е независим от условностите на плътта?

Днес много хора се отъждествяват единствено с органичната си обвивка и това изцяло ръководи действията им. Всичкото зло, на което ставаме свидетели ежеминутно, е функция на това, че човек е загърбил истински важните неща и е придал значение на преходното. Стремленията на духа са пренебрегнати за сметка на нуждите, зависимостите и страховете на плътта. Духът би могъл да преодолее условностите на плътта единствено ако човек излезе от своя унес и осъзнае истинската си същност.

Защо в обществото днес плътта се издигна на такъв висок пиедестал? Освен това материалното е превърнато в единствен символ на успеха на човека. Защо се случва това и как може да се промени?

Причината за настоящото състояние на обществото се корени в начина ни на живот днес. Често се говори за подмяна на ценности, но не знам дали „подмяна“ е точната дума, или ценностите по-скоро са се трансформирали, за да може човек да се адаптира към съвременния свят. Хората са подложени на постоянен стрес и несигурност. Материалното е превърнато в основна ценност, защото ни дава усещане за сигурност. Заблуждава ни, че можем да имаме власт и контрол над това, което ни се случва. Хората искат още и още, и още. Смятат, че ако имат повече пари, имоти, коли и вещи, ще бъдат по-щастливи, по-успешни. Но това е само илюзия, която прави човека зависим от материалното. Няма нищо лошо в това да искаме да изглеждаме добре или да притежаваме нещата, за които мечтаем. Проблемът е, че когато сме съсредоточени само и единствено върху материалното, нашето съществуване загубва смисъла си. Ние сме много повече от просто плът, която трябва да удовлетворява нуждите си.
Вярвам, че изкуството съдържа в себе си мистична сила, тъй като изисква преодоляване на рационалното и обективно познание, и навлизане в сферата на ирационалното, символичното и субективно изживяване. Точно поради това то може да ни помогне да превъзмогнем заблудите и ограниченията си и да се окаже мощно средство за духовното ни пробуждане и откриването на истинския ни Аз. Тези мои възгледи стояха и в основата на изложбата ми „Еонът на постартиста“, която представих през 2018 г. в галерия „Ракурси“.

Картините ви често са в много ярки и весели цветове. Самите образи приличат на герои от комикс или приказка, но като се вгледа човек внимателно, ще види, че те не са весели, по-скоро са страшни, а някои и тъжни. Как се допълват позитивното и мрачното в една картина? 

Вселената е изтъкана от парадокси, всичко в нея е двойствено. Дуалността заложена в нещата винаги ме е интригувала и затова един от основните похвати в работата ми е съчетаването на противоположности. От една страна, харесвам мрачната и зловеща естетика, а от друга – ярките цветове и комичното. Ефектът от комбинирането на противоположности в изкуството е очарователен. Когато рисувам героите си, не мисля дали те са добри, или зли. За мен са нещо като актьори, които биха могли да влязат в положителна или отрицателна роля, но от ключово значение е субективната интерпретация на зрителя.

Изграждате собствена митологична система, която разширявате с всяко следващо произведение. Образите свързани ли са помежду си като герои от роман, или са сами за себе си? При създаването им повлиян ли сте от книги, които сте чели – фантастика или фентъзи? 

Всичко, което създавам, е свързано помежду си. Изложбите ми са като истории с продължение. Дейностите по един проект ме вдъхновяват и ми дават идеи, които да използвам в бъдеще. Както вече споменах, Плътта се роди напълно случайно в процеса на работа по Cut-Ups и стана главен компонент в следващ проект. Но по-интересното е, че когато започнах да подготвям картините за настоящата изложба, си дадох сметка, че в личната ми митология Плътта е антипод на друг мой герой, създаден години по-рано – Свещеното постартистично дете от „Еонът на постартиста“. Това е само един пример за начина по който отделните ми изложби преливат една в друга и се допълват. Така митологичната система се разширява и обогатява. Най-забавното е, че всичко се получава от само себе си, без да се налага да го обмислям предварително. Просто следвам интуицията си и наблюдавам как нещата се подреждат. Взаимовръзките между персонажите ми обаче са много повече, отколкото публиката може да види в картините, тъй като скицниците и компютърът ми са пълни с нахвърляни идеи – текстове, сценарии за филми и комикси – които поне засега не са видели бял свят.
Подсъзнанието ми има ръководеща роля за изграждането на личната ми митология, но спомагат и различни мои впечатления от литературата, киното, комиксите, музиката и езотериката. Ако трябва да посоча писател, който ми е повлиял, това е Клайв Баркър. Всъщност в изложбата „Плътта или абсурдното съществуване на неосъзнатите парчета месо“ има няколко доста очевидни препратки към филма на ужасите Hellraiser, на който Баркър е сценарист и режисьор. Мисля, че моят стил е най-близък до работите на представителите на течението lowbrow. От тях любим ми е Гари Бейсман.

Кои са световните и българските художници, които са ваши учители и вдъхновители?

Оказали са ми влияние не само художници, а творци от всички сфери на изкуството. Безспорно най-силно са ми повлияли Дейвид Линч, Дейвид Боуи, Салвадор Дали, Алехандро Ходоровски, Тим Бъртън и Анди Уорхол. Идолът през тийн годините ми беше Мерилин Менсън, именно той ме запали истински по изкуството. Уолт Дисни смятам за най-великия креативен ум в историята. Всяка една от тези невероятни личности е оставила своя отпечатък върху светоусещането и естетиката ми. Други визуални артисти, които са ме вдъхновявали, са Жан-Мишел Баския, Хуан Миро́, Макс Ернст, Фрида Кало, Х. Р. Гигер и много не чак толкова популярни имена от различни ъндърграунд течения. От българските художници харесвам Любен Зидаров.

Как бихте коментирали използването на изкуствен интелект в изобразителното изкуство? Самият вие си служите с изкуствен интелект в някои от произведенията за настоящата изложба. 

Използването на изкуствен интелект в изкуството е предмет на дебати и спорове в артсредите. Моето мнение по въпроса е по-скоро положително. Трябва не да се плашим от технологичния прогрес, а да се възползваме от него. Изкуството винаги e било свързано с търсене на нови форми за изразяване. Изкуственият интелект може да бъде иновативен помощен инструмент, предоставяйки безброй нови възможности. Не мисля, че е заплаха за изкуството, а по-скоро едно ново поле за експериментиране.
Що се отнася до авторството, на този етап е несериозно да представяме генерирани образи в суровия им вид като свое собствено изкуство, тъй като не сме имали достатъчно контрол над процеса. В близко бъдеще това вероятно ще се промени.

В моята изложба за част от произведенията съм използвал интериори, създадени с помощта на изкуствен интелект, в които разполагам персонажите си, като ги рисувам на ръка. Намирам приложение на генерираните образи и в колажната техника. Така или иначе колажът се прави с готови изображения. Тогава защо да не генерираме сами тези изображения, вместо да ги изрязваме от вестници и списания?

Какви са впечатленията ви от съвременната художествена сцена днес в България?

Смея да твърдя, че българското съвременно изкуство по нищо не отстъпва на световното. Художествената сцена у нас е разнообразна, с много талантливи артисти, работещи в различни жанрове и медии. Допадат ми нещата на Росица Гецова, J. Pank, Явора Петрова, Николай Панайотов, Калия Калъчева. Смятам, че Деян Янев борави изключително добре със символите. Антоанета Куик притежава великолепно творческо мислене. Не мога да не спомена и Кокимото, с когото имаме някои сходни естетически виждания, дължащи се може би на факта, че и двамата обичаме играчки и комикси.
За съжаление държавната подкрепа в сферата на изобразителното изкуство е недостатъчна и неефективна. Много от прохождащите автори са затруднени в изявите си поради липса на финансиране и места, където да покажат творбите си.

През 2022 г. в София създадохте галерия Cryptid – артпространство предимно за млади алтернативни творци, останали скрити за широката публика. Как се решихте на това начинание, и то в икономически трудно време?

Истината е, че взех мястото, защото имах нужда от ателие, и то все още изпълнява и тази функция. Идеята да превърна част от пространството в галерия ми хрумна спонтанно, непосредствено след пандемията. Знам, че това е рисково начинание, особено в икономически трудно време, още повече, ако се грижа за всичко сам и с подръчни средства, но винаги съм се чувствал длъжен да се стремя да реализирам идеите си. Разбира се, нямах намерение да правя обикновена галерия. Интересите ми в областта на свръхестественото и окултизма ме подтикнаха мястото да има тематичен профил, свързан с всичко странно и необичайно, точно затова се спрях на думата „криптид“ за име. (Хората, които се интересуват от мистерии и загадки знаят, че криптидите са същества – като Голямата стъпка, чудовището от Лох Нес и др. – за които се предполага, че съществуват, но не е научно доказано. Думата произлиза от гръцки и означава „скривам“.) Също така исках артистите, които предимно представям, да бъдат млади алтернативни автори, но и ъндърграунд творци, останали скрити за широката публика, или казано другояче – „криптидите“ на българската художествена сцена. Така думата „криптид“ се оказа перфектното име за пространството, защото обедини интересите ми към изкуството и към паранормалното. Основното предизвикателство пред мен беше да съчетая ангажиментите си като артист и като галерист. Истинско удоволствие е да организирам случващото се в галерията, но понеже правя всичко сам, това започна да забавя работата по другите ми проекти. Така че, на този етап реших да редуцирам събитията в Cryptid до минимум. Имам доста интересни идеи за бъдещето на мястото, но не съм сигурен, че в скоро време ще успея да ги осъществя. В близките поне две години ще са ми приоритет изложбите, които ми предстоят.

Бихте ли разказали за изложбите и творците, които сте представили досега в Cryptid? Как може един млад автор да направи изложба в галерията?

За година и половина в Cryptid бяха представени 17 изложби, от които 11 самостоятелни, 3 колаборации и 3 групови изложби. Повечето от самостоятелните изложби са дебют за авторите. Радвам се и съм горд, че имах възможността да запозная софийската публика с чудесни млади творци като Маргарита Омар, Надежда Костова, Маргарита Коеджикова, Йоана Иванова, Антония Аврамова, MinaSawopo, Павлета Димитрова, Богомил Братоев и др. Бяха представени също и изложби на нойз музиканта NxMx и на известния татуист Емо Сапаревски. Последната засега експозиция в галерията беше трибют към Тим Бъртън и включваше произведения на 17 автори. Както вече казах, концепцията на Cryptid е свързана със странното и необичайното. Темите, около които предпочитам да гравитират представяните творби, са хорърът, окултните науки, психеделията и абсурдизмът. Младите автори могат да следят Фейсбук страницата на галерията за бъдещи отворени покани или направо да ми напишат имейл. Отворен съм за всякакви предложения за изложби, стига да се вписват в концепцията на Cryptid.

Самият вие как се насочихте към заниманията с изобразително изкуство? Вашите родители и близки подкрепяха ли тези увлечения?

Винаги съм получавал подкрепа и слава богу, защото никога не ме е влечало и не ми се е удавало друго. Още от съвсем малък страшно съм се впечатлявал от багрите. Разноцветни светлинки, малки пластмасови играчки в различни цветове, пастели – всички тези неща ме запленяваха. В предучилищната си възраст предпочитах да си стоя вкъщи и да рисувам по цял ден, отколкото да играя на улицата с другите деца. Обичах да измислям всевъзможни герои и изрисувах белите листове на блокчетата за броени дни. Правех всяко блокче тематично и в него имаше главен герой, който присъстваше в рисунките от първата до последната страница. Вероятно това е било началото на личната ми митология.

В началото, когато се учехте да рисувате, кое беше най-трудното за вас? Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете от това занимание?

Мога да кажа че съм късметлия, тъй като в това отношение не съм изпитвал трудности. Ни най-малко не ми е хрумвало да се откажа, понеже винаги съм знаел, че единственият път пред мен е изкуството.

Автор: Бистра Величкова