Нашата 1984-а: комунизъм, контрол, корупция…

Б. р. – Евгений Тодоров е известен телевизионен журналист, драматург и режисьор. И един от най-четените блогъри у нас. Автор е на много книги, сред които превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайните писма до Бойко Борисов“ и романите „Рекет“ и „Рекет 2. Бардакът срещу държавата“. Тодоров е автор и на уникалната серия от пет документални книги „Запомнете Пловдив“ – стари истории, разказани от очевидци. През 2023 г. излезе „Книга за Нери“, посветена на неговата съпруга Нери Терзиева. Сега „Хермес“ представя „Дефицит“.

„Дефицит“ беше сценарий, после филм – истински, от тези, които ги прожектират на голям екран, казва Евгений Тодоров. Филмът се снима в киностудия „Бояна“ през лятото на 1989 година и много хора смятаха, че няма да види бял свят. Бил много смел. Досега такъв филм, занимаващ се с корупцията в „развитото социалистическо общество“, не беше правен в България. „Дефицит“ излезе на екран в края на годината – броени дни след 10 ноември. Сега мненията бяха, че бил много „мек“…
…Филмът се опитваше да разкаже за реалния и морален дефицит в България – някъде в средата на 80-те години. Случващото се тогава обаче заслужава внимание и днес – когато сме се отдалечили от онзи период и много хора са забравили или идеализират тогавашния живот. Изкуших се да разкажа не само онова, което бе в основата на филма, но и за още много събития и хора, които си спомням прекрасно.
Следва откъс.

Системата „Мечо“

На другия ден пак си нагласи така графика, че да влезе в „двойката“ тогава, когато бате Гено беше на изчакване най-много време.
Обясни му, че планът за втора група се е провалил и са я посъветвали да опита за служебно жилище.
Бате Гено се усмихна мъдро, облегна се на седалката и запали цигара. Изглежда, изпитваше удоволствие да споделя своя опит.
– Служебният апартамент е хубаво нещо. Ама се иска чакане. Леля ти Минка знаеш ли колко чака?
– Десет години – отговори Елка.
– Значи ти е разказала. Десет години не е чак толкова много – колкото за една лада. Само, че ладата си става твоя, а апартаментът – не. Ако е служебен. След това започва другата мъка – да ти разрешат да купиш имота. Защото иначе не е твой. И си като каторжник – вързан за него. То това е целта на държавата – да те вържат да не бягаш. И да слушаш. И на мен ми даваха апартамент, ама не се навих. Ти едва ли цял живот ще караш по автобусите?
Елка поклати неопределено глава.
– Като гледам – не си от хората, които се заседяват на едно място – продължи бате Гено. – Ако някой ти е дал акъл, че можеш да изпревариш другите – все пак си младичка, а онези, които раздават апартаментите, се изкушават… Само че вече този номер не върви. Миналата година уредиха с апартамент само на втората година една счетоводителка, Цецка. По втория начин. Пуснала се на директора ли, на партийния секретар ли. Или май на двамата. Ама не харесала апартамента. И разказала всичко в Партията. В Окръжния комитет. Че станала жертва на сексуално… посегателство.
– Тя Партията и с това ли се занимава? – учуди се Елка.
– Партията се занимава с всичко. Ако я няма Партията, тогава всичко ще е позволено. Тя е като Господа Бога… Когато някой в държавата прави грешки, тогава Партията се намесва и ги коригира. Та започна една дандания, махнаха и двамата. Те пък си развалиха семействата – като се разчу. Не че новите са по-стока, но ги е страх. Поне засега. Така че няма смисъл. Трябва да намериш друг начин.
– Какъв?
– Внасяш повече пари в жилищния влог и чакащ. Ако има откъде да ги вземеш. Колко лихвочисла имаш?
– Знам ли?
– Първо провери, разпитай. Това се прави на третия етаж в ДСК – онази банка с въртящите врати.
– Ама аз съм трета група.
– И това е нещо. Не е важно коя група си, важното е кой придвижва документите.
Елка се замисли. Чудеше се дали може да говори откровено с бате Гено. Реши се – човекът вдъхваше доверие.
– А този, който придвижва документите, познаваш ли го? И дали не може…
Бате Гено се усмихна като краставичар, на когото някой се опитва да продаде краставици:
– Искаш да разбереш дали… Хайде да го кажем по-елегантно: да влезеш в схемата. Ако има такава.
– Има. Чух ги как си говорят.
– Знам, че има. Нали аз я измислих.
– Че ти какво общо имаш? – Елка е направо сащисана.
– Повтарям: аз измислих схемата. Не че я измислих, просто я прекопирах от по-умните.
– Кои са по-умните?
– Циганите. Системата се казва „Мечо“.
– Кой е Мечо?
– Мечо е известна личност. Работник хамалин в мебелния магазин „Ясен“. Отиваш в магазина – вътре няма почти нищо. Въртиш се насам-натам – нищо не ти харесва. И тогава при теб идва Мечо с най-голямата усмивка на света и пита „Какво търсиш, бате?“. Казваш – примерно спалня „Рила“. „Ще намерим една „Рила“, бате – решава проблема Мечо. – Ама ще трябва да почерпиш.“ И се разбирате какво означава „почерпка“. Мечо взема не повече от 15 процента – част за него, част за онези „горе“. Тоест тези „горе“ никога не вземат лично. Трябва един доверен посредник като Мечо. Ако стане нещо, управителят не знае нищо. А Мечо поема вината.
– Искаш да кажеш, че и в схемата с апартаментите има един циганин?
– Не циганин – българин. Тоест аз. Допреди няколко години поне.
Елка гледа учудено. Не може да повярва, че този прост шофьор може да се окаже точно човекът, който ѝ трябва. А дали не я подвежда?
– Искаш да кажеш, че ти уреждаш апартаменти по втория начин?
– Уреждах. Две години. По системата „Мечо“. Хора с проблеми като теб идваха с парите при мен. Защото бях спечелил и тяхното доверие, и доверието на онзи, който разпределя. Записвах си приемен час като обикновен гражданин, парите слагах в една бонбониера, вътре името и входящия номер… И така.
– Колко беше подкупът? И за тебе какво оставаше?
– Е, това е професионална тайна. Веднъж се разприказвах какъв е процентът и се намери друг човек, който даде по-добра оферта. И ме измести.
– Да не е една руса жена? – Елка се сети за русата жена с кутията бонбони, която срещна два пъти в коридора на райсъвета.
Бате Гено се засмя:
– Ами ти много знаеш. Да не би някой да ти я препоръчал вече?
– Не, два пъти я видях с кутия бонбони в райсъвета. И ми направи впечатление.
– Бих могъл да ти кажа как да се свържеш с нея. Но моето име няма да споменаваш. Трябва да се намери нейният Мечо – който ще гарантира за теб. Защото и тя се пази. Трябват ми четири-пет дни да възстановя някои стари връзки. А ти, ако искаш, провери все пак.
Елка си изкара смяната и тръгна бавно към Гарата. Мина през детския щанд на „1001 стоки“, но продавачката ѝ направи отрицателен знак с глава. Още не бяха получавали нещо интересно.
Малко преди да се качи на влака, мина Международния. Този влак пристигаше винаги в различно време, защото все закъсняваше – с малко или повече. Не спираше на тяхната гара и затова закъсненията му не вълнуваха Елка. Някой път обаче си мислеше дали ще ѝ се случи някой ден да седне точно в този влак и да потегли за някъде. Само след няколко часа щеше да бъде в Югославия, където в магазините имало неща, които тук ги няма. И там имало социализъм, ама магазините били като корекоми. Нататък… Даже не знаеше маршрута на влака по-нататък. Но сигурно щеше да бъде интересно. Различно. Беше видяла по филмите толкова различни гари – по-големи от Пловдивската, камо ли от тяхната селска, чиято чакалня всъщност представляваше една стая с печка в средата и две пейки, останали от времето на фашизма.
Във влака хората изглеждаха странно тъжни. Като че ли знаеха нещо, което само Елка още не знаеше.
Същата атмосфера завари и вкъщи. През деня бяха съобщили, че алпинистът Христо Проданов, който току-що беше покорил Еверест, е млъкнал. По всяка вероятност беше замръзнал.
И сутринта във влака цареше гробно мълчание.
През целия ден Елка не откри нито един нарушител. Всички си бяха перфорирали билетчетата.

Автор: Евгений Тодоров