Софийски истории (65)
Бродирана под капките дъжд, улица „Сан Стефано“ е сякаш удължена в самотата си. Няма нищо, което да сгрее зимната сивота. И не щеш ли, докато вървя по утъпкани от другите пътища, ненадейно някой потропва по стъклото на „Вкусното кебапче“. Сетне вратата се отваря, виждам Жоро Ангелов, Александра Гюзелева-Шани, накратко цяла телевизионна компания, която след малко признава как е наблюдавала отвътре моите маневри из „Сан Стефано“, докато аз надзъртам из съседните дворове.
„Някоя нова история ли – пита Жоро? – Знаеш ли, че тук е била паднала бомба?…“
Как да не знам? Въпросът лумва в съзнанието ми като светкавица, връщайки ме доста назад, към едно почти скарване с писателя Георги Данаилов от края на 90-те години. Жожо, както го наричаха най-близките, беше невероятен разказвач и смайващо млад дух, макар и потомък на стар интелигентски род. Продължавам да смятам това наше късно приятелство, ограничило се през последните му години в Ковачевица до дълги телефонни разговори, за истински дар от съдбата. И така, при една наша среща на улица „Шипка“ през 90-те се заприказвахме за политиката и за миналото, че и за политическото ни минало. Спирахме често, по-дълго край клуба на „Архитектите“ на ул. „Кракра“, някогашната клиника на д-р Карамихайлов, където лекували пукнатата му от лудории глава. После неусетно по улица „Шейново“ стигнахме до ъгъла със „Сан Стефано“ и му предложих да влезем във „Вкусното кебапче“. Признавам, с днешна дата, че постъпих несъобразително. Знаех, че родният му дом е бил някъде „там“, но не бяхме разговаряли за това конкретно.
Няма да забравя елмазния отблясък на погледа му, с който произнесе думите: „Няма да престъпя детството си“. Обърна се и си тръгна.
Няколко седмици по-късно се видяхме наново. Стана дума, разбира се, за 10 януари 1944 г. и бомбите, белязали края на една епоха, когато столичният град е ударен в гърдите. Това са неща, които децата добре разбират и помнят как са напускали орисания град. Водихме този разговор още преди появата на мемоарната му поредица „Доколкото си спомням“, разказ за разтърсващите промени, настъпили с живота на хората през ХХ век, които ги преобръщат напълно, запокитват ги другаде, изменят поведението, мисленето, вярата и нравите им. Лично аз в тази софийска история мога да свидетелствам само за онова, което Георги Данаилов е споделил пред мен, доколкото си го спомням след всичките тези години.
На излизане от „Вкусното кебапче“ студът отрезвява нахлулите в мен спомени и още повече ги разминава във времето. Заведението е буквално слепено с кооперация от 50-те, която лъха на соц – с поизмазана фасада, но напълно занемарен вътрешен двор, откъдето, както научавам в заведението, днешна фолкпевица изкарвала лъскавата си кола.
А онова, за което си бяхме говорили с Георги Данаилов, бе „друго“, бе някакво „чудо“, помещавало се на същия този адрес, улица „Сан Стефано“ 20 – приказен и неописуем свят на детството. Накратко – къщата на неговия дядо, на когото той е бил кръстен – проф. Г. Т. Данаилов, както се е изписвал с инициали още в първите си публикации в сп. „Мисъл“. Дом приказка на „Сан Стефано“ 20, за който малцина днес са чували, а и нито една снимка комай не е оцеляла от онова време. Само веднъж (при това с много лошо качество) някъде ми се мерна тази фамилна къща, наподобяваща не дом за живеене, а… античен храм! Но къде ли беше това?! Ако някой разполага с подобна снимка и я оповести, ще съм му истински благодарен. За да се знае и помни.
Отсъствието на „наглед“ ще се опитам да запълня с чутото и споделеното от „чичко Данаилов“, един от най-сладкодумните разказвачи, които съм срещал някога.
Сигурно съм му досаждал безмерно с въпросите си за този „приказен дом“, щом веднъж с характерния си изговор ми рече троснато: „Нали си чувал за книгата на Марсел Дюнан „Българското лято на 1915 г.“? Вътре къщата на дядо е описана най-добре“.
Сдобих се специално от един антиквар с първото издание на книгата на Дюнан, за да не би да има някакви съкращения. И за мое огромно удовлетворение попаднах на следните редове:
[Г. Т. Данаилов] е професор по политическа икономия и депутат. Цяла София говори за последната му фантазия: той си е построил, наблизо до Никола Генадиев в квартала при Борисовата градина, една къща в… етруски стил, на която сам той дал пропорциите според археологическите си изследвания (?), която украсил с атически колони и малки четвъртити прозорчета; и аз, както всички, ходих да се чудя на абсурдността ѝ.
Последното съждение определено не се нравеше на неговия внук. Обясняваше, че дядо му просто обичал красивото и хармоничното, затова си вдигнал подобен каменен дом. Доколкото си спомням – от врачански камък и берковски мрамор. Оттам и дорийските колони, жест на преклонение пред античния строителен гений. Може би, признаваше накрая сам той, това да е било помпозно и дори префърцунено за град като София, но нали столицата ни все пак се издига над римската Сердика.
„А откъде идва етруският храм?“ – недоумявах аз.
„От Витрувий“ – с ирония отвръщаше „чичко Данаилов“. Така научих, че в „атриума“ на първия етаж на този невероятен дом имало май фреска с витрувианския човек на Леонардо да Винчи, а в марокенена подвързия било изложено доста старо издание на трактата на Витрувий за архитектурата. Къщата смайвала с изнесен фронтон с дорийски колони (характерни за етруските храмове), в стаите имало фрески, а по пода мозайки. Десетгодишен труд, вложен в изграждането на този приказен дом на „Сан Стефано“ 20. И когато на 30 март 1944 г. всичко това станало на пепелище, оцеляла само една от колоните, която взривната вълна запратила някъде около „Орлов мост“. А на гърба на фамилията Данаилови легнали в добавка неизплатените ипотеки.
„Поне те не се ли заличиха с национализирането на банките и смяната на парите? – разпитвах го аз.
„Не напълно, макар заемът да се облекчи значително“ – разказваше той с горчивина в гласа. „Тогава бяхме изселени и пак трябваше да довнасяме някакви удръжки с години в банката в Свищов.“
А аз продължавах да недоумявам: защо ли на един професор по политическа икономия му е трябвало да гради дом като „етруски храм“?
Оказа се, че този баща на българската статистика и демография бил завършил образованието си в Русия, по-точно Московския университет в края на XIX в., когато символизмът на античността шества на лекокрилите коне на фантазията и въображението. Времена на приказен естетизъм, открояващи се на рисунките на Беноа и Билибин, на декаданса и ар нуво, в съчетание със специализацията във Виена, където Г. Т. Данаилов попада и под влиянието на сецесиона.
Античността и Ренесансът го привличат неимоверно, затова този професор по икономика дълги години събира невероятно богата библиотека, която започва още от лавиците в атриума, за да привърши в кабинета на втория етаж и читалнята към него, където са се водили дълги дискусии.
Всичко в „домът Данаилов“ било правено по поръчка и измисляно специално – включително масите, столовете и леглата. Много исках да разбера имало ли е специални балдахини, включително в детската стая, но така и не посмях да задам този въпрос.
Георги Данаилов с тъга разказваше за невероятните концерти в този дом – не само при гостуванията на братята Андрей и Веселин Стоянови или на Букурещлиеви. На първия етаж имало два рояла, на които често баба му и неговата леля свирели до захлас.
Навярно това го караше да се връща толкова често в разговорите за този дом към „Балада за Сан Микеле“, прочутата някога, а днес напълно забравена автобиографична творба на шведския лекар Аксел Мунте, в която се разказва за сходен жизнен проект – издигането със собствени ръце на една вила на остров Капри. За целта Мунте не вдига обаче от нищо своя „храм“, а просто купува дома на месир Винченцо, съединявайки го с параклиса в лозовия масив и с кипарисовите алеи с бели колонади от лоджии.
Строен като фамилен дом, „етруският храм“ на Данаилови бил замислен да играе важна обществена функция – там да се водят дебати, да се чертае бъдещето. За зла участ, проф. Г. Т. Данаилов бил сред лидерите на Демократическата партия и имал неблагоразумието да стане за кратко министър на търговията, промишлеността и труда в третото правителство на Александър Малинов (1918). Само за четири месеца, което не попречило на Стамболийски да го вкара в Шуменския затвор заедно с останалите лидери на „буржоазната опозиция“. Освободили го чак след 9 юни 1923 г. Бил е и ректор на Софийския университет и основател на Висшето търговско училище „Д. А. Ценов“ (днешната Стопанска академия) в Свищов. Отива си от този свят през 1939 г. и така се разминава със срещата на две бомби над неговия лелеян дом.
Обиколих внимателно двата подстъпа към задния двор на „Вкусното кебапче“ с надеждата да видя не е ли останал поне камък върху камък от някогашния градеж на „Данаиловия храм“. Уви, всичко наоколо биеше на соц от 50-те години, по-пробивен и от съюзническите бомбардировки. Само в дъното на полуразрушената дясна стена на каменната ограда ми се стори, че може би е вградено нещо по-солидно и скъпо. А може и да се лъжа.
„Не можеш да престъпваш детството си!“
И все пак, Георги Данаилов непрекъснато се тюхкаше за една книга. Тя май идвала от библиотеката на другия му дядо – юриста проф. Тодор Кулев, също ректор на Софийския университет. В скоби казано, това е единственият познат на мен човек, чиито и двама дядовци са били начело на Алма Матер. Но да не се отплесвам.
Накратко, става дума за съчинение на Владимир Улянов (Ленин) – надписано на неговия дядо (не помня на кой от двамата). Ако е било на „талантливаго Г. Данаилову“ – шегуваше се той – в комунистическия режим щял да го носи непрекъснато със себе си като индулгенция.
Защото след разрушаването на „етруския храм“ и поразения от бомба друг апартамент на ъгъла на „Раковски“ и „Патриарх Евтимий“ семейство Данаилови бива изселено. Като „неугодно“ на новата власт. В срок от 24 часа. По политически причини. Затова препатилият писател пазеше като реликва копие от Заповед №10/13.01.1950 г., с която се „отнема софийското жителство на Христо Георгиев Данаилов, живущ на ул. „Раковски“ 142 със съпруга и дете“. И с въздишка приключваше цялата тази история с думите: „Толкоз!“.
А „останалото“ в нея са дългите години на принудително изселване в Свищов. Без право на софийско жителство и съответно – без право на следване. С униженията, с натиска от страна на властите и на службите, с неизбежните компромиси, за да може един млад човек все пак да впише живота си в „статуквото“.
Затова и „Сан Стефано“ 20 бе за него „място на болката“.
Новият режим бързо обаче овладява правилото, че в природата не остава празно място, затова и там, където е бил „най-патрицианският дом“ в София, набързо цъфва народен тип заведение, сиреч кебапчийница. А над нея – дом за „нови столичани“.
Някъде в суматохата около изселването/преселване фамилията Данаилови затрива и книжката с дарствен надпис от Владимир Улянов (Ленин). Оцелялото от огромните библиотеки на дядовците професори е натоварено на камион и набързо продадено на столични антиквари. Останалото отива за вторични суровини.
Така новата власт се лишава от възможността да има автограф от Владимир Илич Ленин, който би могла да използва за някакви пропагандни цели.
Ала това е било времето, когато се наливат основите. Сиреч не е било време за четене, а за нагледна пропаганда и агитация, когато набученото на вилица кебапче е било новият „коз“ в живота.
В едни от „Задочните репортажи“ на Георги Марков се разказва как крупен партиен идеолог събрал нездравата интелигенция и за да ѝ „проветри“ по-добре главата, нагледно ѝ обяснил как стоят нещата в страната с думите: „В нас е ножът и в нас е хлябът!“. Като за пределна убедителност грабнал ножа от трапезата и го забил в самун хляб.
Почти като тази наша история, в която мирисът на кебапчето окадява един вече несъществуващ „етруски храм“.