Макар че все още не пиша романите и есетата си така, както Юлиус Фучек е писал репортажите си от следствените килии на Гестапо – с примка на шията, времето ми явно изтича – тези дни режисьорът със съмнителни творчески постижения, но с несъмнен патриотарски ентусиазъм Максим Генчев призова, при това в публичното пространство, за саморазправа с мен, а покрай мен – и с всички литературни колеги от Портал Култура.
Всички ние – подкани режисьорът със съмнителната кинорежисура и с несъмнено патриотарство – трябва да бъдем час по-скоро изправени на съд и „да увиснем на простора като парцали”. Дали след нас или дори редом с нас не трябва да увиснат (също като парцали) и читателите, и редакторите, и издателите, и критиците ни, проклинащият не уточнява.
Апелиращият изрично отбелязва, че трябва да бъдем обесени не урбулешката, в средновековните традиции на плаща и кинжала, а институционално, след като бъдем съдени и осъдени. Благодарим за великодушието още приживе, но какъв ли ще да е този съд, който беси за възгледи? Народен, само народен ще да е. За възгледи разлигавените буржоазни съдилища не съдят – съдят само социализмът и неговият побратим националсоциализмът. Ето значи към какво води пламналият патриотичен ентусиазъм – към запор на мисълта. Подобни екзалтирани патриоти явно считат, че мисленето (или поне публичното мислене) трябва да бъде достъпно само за тях, докато нас, интернационалистите, ни чака въжето. Или, по-дискретно казано, въженият простор.
Български футболни фенове, снимка picture-alliance/Pressefoto UL
През целия си разнолик и немалък вече живот аз още не съм висял на простор ни веднъж – не са висели и моите приятели и съавтори от настоящия форум. Но явно моментът вече настъпи – читателското търпение се изчерпа и толерантността приключи, заканата на г-н Генчев е недвусмислена, не ще и съмнение, че той едва ли е сам в комисарската си непримиримост, която съвсем недвусмислено понамирисва на бесило – как иначе жив човек да висне на простор като парцал.
Навремето дори патриотарстващата почти пет десетилетия наред Народна власт не се осмели да ме беси – прикачи ми само едни нищо и никакви десет години лишаване от свобода като (цитирам задочната си присъда) „враг на народа и предател на родината, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили”. За такъв враг и предател ме счита вероятно и невероятният режисьор, за такива счита той и онези братя по перо и по гражданско кредо, които рамо до рамо с мен споделят публицистичното пространство на Портал Култура. Но докато, вярна на класово-партийния си хуманизъм, Партията-ръководителка се оказа щадяща в правораздаването си и мъстта ѝ се побра само в десет години зад решетките, евентуалният режисьор се оказа безпощаден. Е, какво пък толкова – ще си понесем кръста. Сам съм си виновен, че мисля не като него, а като себе си, докато всяко авторство изисква жертви и жертвоприношения. Пък и да би мирно седяло, не би чудо видяло. Националният ни манталитет е пренаселен с подобни жертвеници и с подобни домошарски мъдрости – гражданското овчедушие в него преобладава недвусмислено над доблестта. Преклонената главица сабя не сече – казваме ние. Докато англичаните казват друго: високо вдигнатата глава е недостижима за меча. Всеки с главата си, значи, но докато англичаните са великобританци по силата на националната си историческа биографичност, ние сме великобългари само в мокрите си сънища. Сиреч в лъжеисторическите географски карти, по които със замах чертаем и рисуваме България на три, че и на пет морета, и в нескопосните ленти на евентуални режисьори.
Повод за пламналия режисьорски (доколкото е режисьорски) гняв е публикуваното неотдавна в настоящия форум мое есе „Робството като национална съдба”. В есето си аз заставам срещу онези портретирани от сарказма на Ботев и от иронията на Алеко родни патриотари, чийто комплексарски патриотизъм триумфира с парвенюшка показност и с „Булгар, булгар!” на уста я във виенската баня, я по хайдушките и псевдохайдушки механи. В споменатото есе аз се опитвам да разгранича истинското родолюбие от демонстративния ни балкански мачизъм, от малообразования патриотизъм, който набива стъпка по стъпка ледено хоро в зимните речни води, патриотизъм, който показно се гордее, че е син на юнашко племе и чиято върховна легитимация са татуираните с образите на Ботев и Левски мускулести гърди и гърбове на хороводците. Целият този салтанат ми е природно чужд – в личната си ценностна скала аз поставям непоклатимо цивилизоваността над патриотичността. Пък и аз не мисля, че съм син на юнашко племе – едно племе, един народ, наречен от Петко Славейков мърша – ни по-малко, ни повече. Моят дългогодишен сътрудник пък в РСЕ, блестящият писател Атанас Славов, писа, че българският еквивалент на величественото Цезарово „Дойдох, видях, победих!” е „Влезе, пи кафе и излезе”. (Става дума за латинското Veni, vidi, vici, с което според Плутарх Цезар известява в писмо приятеля си Гай Матий за победата си над цар Фарнак ІІ при Зела. Именно защото е достоверна и биографична, изкована в собственоръчно водената битка, тази знаменита фраза отдавна е престанала да бъде само латинска сентенция, отдавна е напуснала Римската империя и се е превърнала в международна, в световна, в емблематична за победоносни императори и пълководци, докато в родния, в Атанас-Славовия ѝ вариант дори кафето не е българско – турско е.)
Дори когато е действителен, проявеният от предците ни героизъм е не наш, а техен и само техен – героизмът не се унаследява като къща, не се връчва чрез завещание от поколение на поколение, не се предава и генетично. Доколкото го има, героичният подвиг на моя предшественик принадлежи не на мен, потомъкът, а на него, автора – той го е сътворил, той го е изстрадал, той е заплатил високата му цена, той е неговият законен собственик. Да обсебя този му подвиг и да го прикача към собствената си личност, към собствената си общност или дори към собствената си генерация, значи да ограбя неговия автор, значи да паразитирам върху чужди заслуги, значи да се промуша някак си инкогнито през вековете назад до времената робски и хайдушки, да обсебя, да грабна героизмите на техните действителни (всъщност те рядко са действителни – по-скоро фолклорни са) герои, да ги пренеса (също крадешком) до днешния ден и да се накича гордо с тях: „Булгар, булгар!”.
Тъкмо затова, тъкмо заради Алековото „Булгар, булгар!”, заради Петко-Славейковото „мърша” и заради Атанас-Славовото „влезе, пи кафе и излезе” аз не обичам да говоря за патриотизъм – не обичам и „измите” като такива. Те са идеологизирани, в тях има нещо комисарско, агресивно и доктринерско, те поставят сляпата вяра над здравия разум. А всичко това изкривява историята, превръща позорищата ѝ в геройства, а геройствата (доколкото ги има) – в безчинства. Не онтологично идеологизираният патриотизъм – съкровеното, тихо, искрено, възрожденско и непретенциозно родолюбие на героите на Каравелов и на ранния Вазов ми е по-скоро присърце. За разлика от патриотизма (и особено патриотизма в нашенския, в балканския му образец), това родолюбие не се себеизмерва с ненавистта към чужди народи, не търси надмощие, не копнее да поробва и владее – не допуска и то самото да бъде поробено и подчинено на чужди цели и интереси. На това родолюбие всяка врагомания му е природно чужда – то не проклина съседни и далечни страни и нации, а ги приобщава и побратимява в смисъла не на националния, не на нашенския, а на всеобщия, на всемирния, на Христовия хуманизъм. Без да го декларира, това родолюбие отчита, че нацията не е последна инстанция, че общочовешкото начало е доминиращият фактор на битието.
Казано откровено обаче, и за това благородно и чисто родолюбие аз не бих увиснал като мокър парцал на въжето – още по-малко бих прострял на него и съавторите и приятелите си от настоящия (пък и от който и да е друг) форум. Напротив – бих позлатил перата им. Пък и, както подсказва и този ми текст, словото е мой елемент и мой единствен арсенал, аз воювам само със слово, без изобщо да посягам към въжето и очаквам със слово да ми се отговори. В радикализма си въпросният режисьор вероятно счита подобен подход за дребнобуржоазно малодушие, но аз наистина зачитам неговото право на собствено виждане. Чийто изказ обаче е индикатор за присъствие (респективно за отсъствие) на морал. Защото да отговаряш на словото с бесило е неподобаващо – чистокръвно варварство си е. Пък и формалната логика не го допуска.
В заключение искам да успокоя читателите си: мракобесието на невероятния режисьор няма да спре словото ми – честна авторова! На подобни примитивни, на подобни почвенически, подли и грозни заплахи Солженицин отговори навремето така: Нас, преминалите през килиите на КГБ (а ДС си беше чиста проба КГБ), нито могат да ни сплашат с тиранията на тираните, нито да ни купят с капиталите на капиталистите. С мен са опитвали и едното, и другото – и от двете страни на Желязната завеса, но все безуспешно. А тази им безуспешност е моята последна, самотна и сиротна, но непоколебима морална надежда. Честна комсомолска!
