Какъв парадокс – желаем да сме праведници, въпреки че Иисус Христос е казал: „Не съм дошъл да призова праведници“. Казал е, че е дошъл да призове грешници към покаяние, но това е твърде трудно, затова предпочитаме направо да сме праведници. Дали грешникът се кае, никой не знае, а към праведниците се отнасят с почит.
Христос може да предпочита каещи се грешници, но ние предпочитаме да сме праведници. А знаем колко незабележима е понякога границата между желано и действително, колко лесно приемаме желаното за действително и как после пренастройваме цялата си личност към измамното действително. Някои хора променят образа си външно, с помощта на ботокс, но съществува и „ботокс“, който ние сами инжектираме в собственото си съзнание, след което ставаме такива, каквито сме в собствените си представи. Крайният резултат е долу-горе един и същ.
Този комичен паралел ми хрумна, когато попаднах на един случай с дядо Назарий. Прилича на анекдот, но ми се струва, че е действителен случай. Една млада жена попитала дядо Назарий как да се кае, като нямала грехове. Старецът ѝ отговорил: „Ето така – „Боже, помилуй ме, праведната“.
Николас Мас, „Безкрайна молитва“, 1656 г.
Защо ми се струва, че случаят е истински? Знаем, че дядо Назарий обичал да се шегува, а също така към всеки човек, който идвал за съвет или за изповед, постъпвал индивидуално, а не по шаблон. Освен това самата аз съм срещала доста хора, които смятат, че нямат грехове, това не е някаква рядкост в наше време. Вероятно те преценяват себе си не с християнските критерии, а с наказателния кодекс и след като не са извършили престъпления, смятат, че нямат грехове. Понеже е дело на лукавия, грехът е лукаво нещо и умее да се прикрива, да се преструва, това е любимото му занимание. Така и тази жена – може да е всяка от нас – има желание да се кае, но не намира за какво.
Какво ли щеше да я посъветва някой неопитен младостарец, как ли щеше да дообърка обърканата ѝ душа – не ми се мисли. Опитният духовен старец излязъл от трудното положение, като се пошегувал. Преценките му са били точни и има голяма вероятност младата жена да го е разбрала.
По подобен начин постъпва и Иисус. Когато първосвещениците, книжниците и стареите Го питали от кого е властта Му, Той им отговорил с въпрос: „Кръщението Йоаново от небето ли беше, или от човеците?“ (Лука 20:4). Те се направили на разсеяни и не Му отговорили, но и Той не им отговорил, като разчитал сами да разберат лукавството си. Има и други подобни случаи като този с образа върху данъчната монета (Мат. 22:20).
За да се покаем, трябва да осъзнаем греха си. Това се оказва трудно по много причини. Грехът е сходен с вината, а вина трудно се признава. Грехът е навред около нас и ние не се отличаваме от заобикалящата ни среда. И една важна подробност – чуждият грях се забелязва по-лесно от собствения. Причина за това е себелюбието, а то е част от вродения инстинкт за самосъхранение. Ние неусетно се научаваме да прикриваме греха си още от детска възраст, когато детето се научава да скрива сторената пакост. Ако не вярваме в Бога, няма друга причина, поради която да осъзнаем греха си.
Но има и нещо по-лошо. Изрази го преди време мой познат, който каза, че не търси прошка за греховете си, защото си ги обича. Всъщност всички ние обичаме греховете си – в противен случай не бихме ги вършили. Едва ли бихме могли да си представим по-абсурдна ситуация от това да вършим грехове, които не обичаме – насила, с нежелание, принудително, с отвращение. Грехът е нещо, което ни доставя удоволствие, от което изпитваме наслада и удовлетворение. Приятно ни е, когато го вършим. Намираме оправдание да го вършим. Дори да съзнаваме, че не е добре да го вършим, за момент приспиваме съвестта си. Но когато съвестта ни не е приспана или както я нарича св. апостол Павел „жигосана“, тя ни подсказва, че сме постъпили лошо. Лошото може да ни е доставило удоволствие, но това не го прави добро. Релативизирането на нравствените категории, изгубването на способността за различаване на добро и зло съществува само при напълно деградирали индивиди. То се случва само при пълен срив на човешката личност. При всеки нормален човек тези категории съществуват, макар понякога различаването им да е притъпено. Именно на това е разчитал дядо Назарий – след като тази жена е изкачила стръмната пътека до манастира, значи търси Бога и Неговата правда.
На нея може да се даде съвет, защото го търси. Сложно е при другия, който не желае да му се прощават греховете. Не само ги обича, а се е слял с тях. Знаем, че наркотичната зависимост може да бъде излекувана само при собствено желание, а когато такова няма – и най добрият терапевт е безсилен. А как Бог да ни прощава против нашата воля, след като Той я е създал свободна. Атеистите са такива тъкмо защото не желаят Бог да се меси в живота им. Има и някакво неопределено състояние – като тази жена. Не е лесен нейният проблем – да искаш да се покаеш, а да не знаеш за какво.
Някой може и да упрекне стареца, задето се е пошегувал така с горката жена. Има хора, които не понасят шеги. Те са измислили теорията, че Христос никога не се е смял – най-безсмислената теория, която съм чувала. Аз се сещам за един шеговит подход с много добър финал, разказан от друг мъдър старец, който остави много светлина след себе си – митрополит Антоний Сурожки. Той разказва за перипетиите на своя молитвен опит от собственото си детство.
Когато бях момче, както при повечето деца на моята възраст, имах „смъртен враг“, едно момче, което никак не можех да понасям, което ми се струваше истински враг; а тогава аз вече знаех тази молитва. Обърнах се към духовника си и му разказах за това. Той беше човек умен и прям, но и рязък; каза ми: „Много просто, когато дойдеш до това място, кажи: „Господи, не ми прощавай греховете, тъй като аз също отказвам да простя на Кирил“. Аз казах: „Отец Атанасий, не мога това!…“ – „Няма как иначе, няма да е честно“.
Вечерта, когато стигнах до това място, езикът ми не се обърна да каже това. Да си навлека гнева Божи, да кажа, че искам да ме отхвърли от Своето сърце, както и аз отхвърлям Кирил – не, не мога… Отново отидох при отец Атанасий. „Не можеш ли? Е, тогава прескочи тези думи“. Аз опитах, но също нищо не се получи. Беше нечестно: не може да казвам цялата молитва, а да оставям тези думи настрана; това би било недобросъвестно, ще бъде лъжа пред Бога, измама. Отново отидох при отец Атанасий и той ми даде друг съвет. „Опитай да кажеш на Бога: Господи, не мога да простя, но много ми се иска да мога да прощавам; така че, ако можеш, прости ми заради моето желание да простя“.
Това беше по-добре; опитах така. Не ми се искаше особено много да простя на Кирил, но заедно с това не ме оставяше чувството, че, изглежда, ще трябва… Няколко вечери повтарях средата на молитвата по този начин; почувствах, че сърцето ми вече не е така хладно, че в мен не кипи такава ярост и ненавист, че започвам да се успокоявам. И в един момент аз можах да кажа: „Прости ми! – ето сега, в този момент, и аз му прощавам…“
Аз се надявам, че онази жена е съзряла поне един грях в себе си и молитвата ѝ е придобила смисъл.