„Оскар и розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит, превод Снежина Русинова-Здравкова, постановка Стефан Спасов, сценография Нина Пашова, музика Милен Кукошаров, мултимедия Момчил Алексиев, в ролите Мария Стефанова и Радина Боршош. Театър 199, премиера на 22 декември 2023 г.
Ерик-Еманюел Шмит (род. 1960 г.) е сред най-четените и поставяни съвременни автори, включително в България. Роден в Елзас, Шмит завършва образованието си с философска дисертация – „Дидро и метафизиката“. След това е за няколко години гимназиален и университетски преподавател. Дебютът му като драматург е през 1991 г. „Оскар и розовата дама“ е първоначално роман, публикуван през 2002 г. като трета част от цикъла „Невидимото“. Самият Шмит поставя сценичната му адаптация (негова десета пиеса) през 2003 г. в Париж, а през 2009 г. създава филмовата му версия.
Съществено за вникването в мисловния му свят е преживеният от него през 1988 г. „мистичен екстаз“, неговата „среща с Бога“, описана чак през 2015 г. в „Нощта на огъня“ (в „Предизвикателството на Йерусалим“ от 2023 г. той говори за втора своя визия от края на 2022 г.). Шмит се стреми към вникване в мистерията, откриваща смисъла. „Оскар и розовата дама“ е един от текстовете, вписващи се непосредствено в тази линия.
В центъра на вниманието е Оскар, десетгодишно момче, нелечимо болно от левкемия. В болничната си стая той е посещаван от „Мама Роза“, една от Розовите дами, наели се да обгрижват безнадеждно болни. Под нейно внушение той започва да пише писма до Господа, за когото преди това не знаел всъщност нищо. Неволно изплъзналата се от устата ѝ прогноза, че му остават дванадесет дни живот, предизвиква играта всеки от тях да „включва“ десет години. Така Оскар „доживява“ до сто и десет, преминавайки през всички жизнени етапи, за да установи в тринадесетото писмо „мисля, че започвам да умирам“. Четиринадесетото е писано от „Мама Роза“. Тя казва на Бог, че Оскар е умрял, изчаквайки тя и родителите му да притичат до кафенето, за да им спести мига на върховна мъка. През последните три дни, пише тя, Оскар оставяше бележка: „Само Бог има право да ме буди“.
„Оскар и розовата дама“ е деликатен, сложен и дълбок текст. „Мама Роза“ никак не скрива от Оскар, че краят му е близък, обръщайки му обаче внимание, че смъртта неизбежно очаква всекиго – родителите му, нея и всеки от човеците. От тук тръгва разговор за болестта, страданието, срещата с другия и с тайната, с Бога. Действено се тематизират емпатията, любовта, изневярата, раздялата, доверието, страха, срама, страстта. На „80 години“ Оскар се среща с „неуморимия и постоянно работещ Бог“, отблъскващ нощта преди разсъмване, когато му изказва тайната си: „Гледай на света всеки ден като за първи път“. Накъсо: става дума за всичко съществено в човешкото съществуване, и то с благост и хумор, но и с дързост – парадоксално и предизвикателно за тривиалното мислене и живеене.
„Оскар и розовата дама“ има късмет на българска сцена. Първи във всяко отношение е взривът на Илка Зафирова през 2005 г. в „Театър зад канала“. През 2006 г. идва „дублирането“ на Йорданка Стефанова в театъра на Враца. Дали водещият образ е Розовата дама или Оскар, и в двата случая става дума за моноспектакъл. Стефан Спасов взима друго решение: на сцената са и двамата. То само по себе си не е особено оригинално. Постановките на пиесата с две и даже три действащи лица не са изключение. Ключът е в композицията. Трябва да се признае, че Спасов се справя прецизно, избягва статичността и декларативността, не неизбежни при такова тълкуване.
Нека веднага се спомене, че той е подпомогнат във висока степен от небъбривата, аскетична сценография на Нина Пашова, съобразена с актьорите и техните задачи. Затова пък, поне от моя гледна точка, мултимедийните илюстрации са по-скоро излишни. Даже добре построената музикална картина ми звучи леко агресивно в началните сцени. Актрисите успяват да концентрират върху себе си цялото действие.
Мария Стефанова се завърна на сцената след 25-годишно отсъствие, тъкмо благодарение на Стефан Спасов. Най-напред с „Три високи жени“, последвана от „Облог“ и „Кралицата майка“. Успоредно Стефанова влезе и в други постановки, но „новото ѝ амплоа“ се вижда най-добре тъкмо в тези трите. Там тя е властна, арогантна, „политически некоректна“ възрастна дама, чиято безцеремонност се съчетава с житейска мъдрост и усет за уникалността на екзистенциалните ситуации. В „Оскар и розовата дама“ всичко това присъства, все пак „Мама Роза“ е „бивша кечистка“, но по-скоро във фона. На преден план излизат дълбинното разбиране за същината на човешкото, състраданието, вкусът за същинския живот, усетът за смисъла от присъствието в света, неговото практикуване и даряването му на другия и другите. Мария Стефанова успява да съчетае изграждането на Оскар със собственото си израстване в същия този процес – фигура от сферата на виртуозното.
Признавам, ролите, в която бях виждал досега Радина Боршош, не ми даваха достатъчно основания да съдя за актьорския ѝ потенциал. Нейният Оскар е от такова качество, че – допускам – дълго време ще ѝ бъде ярък артистичен знак. Боршош е равностоен партньор на Стефанова. Задачата пред нея е даже по-сложна. Докато Розовата дама е от възрастовата група на актрисата, Боршош трябва да бъде десетгодишно момче. Капаните тук край нямат. Тя успява да заобиколи и преодолее всички канари, подводни камъни и плитчини. Избягва инфантилизирането, външното представяне, очакваните от публиката щампи и какво ли не още, за да изгради един убедителен, неилюстративен, автентичен образ на умиращото и рефлектиращо предстоящата си смърт силно дете. Във висша степен решаващо е, че тандемът Стефанова-Боршош смогва да се дистанцира от сантиментализирането, сълзливостта, патетичността, нравоучителността и неизбежно следващото от тях преиграване, за да внушат смислите, носени от граничната ситуация, в която са поставени и ни поставят.
„Оскар и розовата дама“ е предизвикателство и към емоционалността, и към интелекта, поставяйки ги потресно пред тайната на живота в обхвата и пълнотата на всичките му измерения. Тя влиза в рязко противоречие с изискваното от масовия вкус на сегашния посетител на българските сценични помещения, на който театралните институции послушно угаждат. Искам да кажа, че Анна Монова, директорката на Театър 199, поема с допускането на тази постановка търговски риск. За финал ще спомена обаче ето какво: на представлението, което гледах, присъства голяма група 10–11-годишни ученици. Предварителните ми притесненията не се сбъднаха никак. Децата следяха съсредоточено действието, а на поклона се изредиха на сцената, за да подарят свои рисунки на актрисите. Явно познаваха текста отпреди това. Лъч надежда, нали?
