Режисьорските намерения в два биографични филма – „Маестро“ на Брадли Купър и „Ферари“ на Майкъл Ман
Биографичният филм не е „лъжица за всяка уста“, както и преди е ставало дума. От друга страна, „актьорският“ филм, т.е. попадението, при което изпълнителят на главната роля изнася на гърба си цялата тежест на кинопроекта, често е в състояние да компенсира голяма част от останалите недостатъци на крайния продукт. Често, но не винаги. Решаваща роля изиграва амбициозността на режисьорските намерения, както можете да забележите в една бегла съпоставка между „Маестро“ и „Ферари“.
Диригентът
Четири години след „Роди се звезда“ Брадли Купър продължава проучването си върху трудността да бъдат помирени изкуството, славата и интимният свят в личността на гения. В центъра на втория му режисьорски филм са взаимоотношенията между диригента Ленард Бърнстeйн и актрисата Фелисия Монтеалегре, майка на трите му деца – привличане на противоположностите, една разкрепостена и изстрадана любов, докато Лени не съвсем дискретно изживява хомосексуалните си забежки. „Маестро“ е пропит от атмосферата на 50-те години на миналия век, решен в стила на Джордж Кюкор; с патината, характерна за епохата, която сякаш ни задържа на разстояние от емоциите; с психологизираща, дори театрално разработена история и с предоставяне на детайлите в ръцете на изпълнителите – невероятната Кери Мълиган и самия Купър, впечатляващ със способността си да се превъплъти в различните възрасти на темпераментния музикант, с неговата поразяваща артистична енергия.
Въпреки че изхожда от образа на Бърнстейн, филмът бързо се насочва към жената в сянката на твореца, онази единствена, без която той не би могъл да се справи с многопосочната взискателност на собствения си живот. И докато фабулата е решена в черно-бяло, самоизмамата все още е възможна, но когато се налага цветът, с него идва безпощадният реализъм… Разчупените и на моменти дори оригинални формални решения се опитват да балансират многословието на диалозите, на ръба между поетичност и стремеж да се компенсира сюжетната хаотичност. В сътрудничество с Джош Сингър Брадли Купър е създал сценарий, който затваря историята в досадна и някак непохватна хронологична структура, която системно спъва емоцията на визуалната еуфория.
„Маестро“
„Маестро“ е странен феномен. Можеш да се възхитиш на многозначителните погледи и умело подбраните недомлъвки – от красноречиво сведените глави до дистанцията, метафорична и буквална (като изнасянето на възглавница и пижама пред вратата на спалнята), които маркират частния живот на семейство Бърнстейн, и едновременно с това да го определиш като скучен филм (освен ако не си специално изкушен от диригентското изкуство и композиторския талант на Ленард Бърнстейн). Можеш да оцениш майсторския евфемизъм на танцовата интерлюдия от On the Town, която обобщава бъдещето на връзката между Фелисия и Лени, и в същото време да осъзнаеш постоянното лутане на „Маестро“ между романтичната трагедия и егоизма на творческата всеотдайност. Защото като режисьор Брадли Купър така и не успява да удържи единството на своя персонаж – искрено привързан към семейството си мъж и еманципиран гей.
… и „диригентът“
След близо десетгодишна пауза Майкъл Ман се завръща зад камерата с дългогодишния си проект за пътя на Il Commendatore. За разлика от „Маестро“, „Ферари“ се съсредоточава върху една конкретна година от живота на вече 59-годишния бивш пилот и настоящ предприемач пред фалит Енцо Ферари. Между скръбта по починалия син, сложните взаимоотношения с депресираната съпруга Лаура, колебанията относно положението на другата важна жена в обкръжението му, Лина – майка на все още незаконния му син Пиеро, усещането за безизходица относно финансовото бъдеще на компанията, необходимостта да усъвършенства автомобилите и да дирижира отбора си пилоти, сякаш единствено тръпката от риска на високите скорости го задържа на повърхността…
„Ферари“
Макар и да го срещаме прехвърлил „на попрището жизнено средата“, Енцо Ферари (в превъзходното изпълнение на Адам Драйвър) създава у зрителя усещането, че живее на пълни обороти. С пистолет, насочен в тялото му на неверен съпруг, но и с неизменната подкрепа за деловите му решения, Лаура на Пенелопе Крус е истинска фурия, с темперамента на кипнал чайник. Взаимоотношенията им носят носталгията по отминалата страст, болката от съвместната загуба и нещо от характерния дух на италианската семейна традиция, позната от филмовата класика. Към тях умелият монтаж добавя адреналина на състезанията, като превръща рева на двигателите и свистенето на гумите в своеобразна метафора за личната драма и обществената ситуация на Ферари – човека и компанията.
Ритъмът на филма поощрява динамиката на фабулата и нагнетява емоцията. В даден момент се вливаме във всекидневието на Енцо от 1957 г., живеем с неговия пулс, споделяме тревогите около пилотите, напрежението и съмненията му, чак до трагичната катастрофа в Гуидицоло, която слага край на легендарното автомобилно състезание Mille Miglia и хвърля сянка върху престижа на „рипналото“ черно конче… „Ферари“ не е пощаден от някои мелодраматични клишета и от клопките на англоезичен филм, който „италианичи“, и в същото време демонстрира способността на Майкъл Ман да предложи не много изящен, но дяволски ефикасен начин за справяне с биографичността.