След като никой не предпочита живот под режим, защо и как днешните българи предпочитат режимите пред свободите, защо копнеят да се завърнат обратно в едно минало, в което цялото ни битие бе завардено отвсякъде от режими?
За Бердяев няма съмнение: „В свободата е скрита тайната на света. Бог иска свобода – и оттам е произлязла трагедията на света”. Една трагедия, неразгадана докрай както от гения на Бердяев, така и от безчет други древни и съвременни гениални философи и мислители, литератори и теолози. И тази извечна неразгадаемост е част от екзистенциалната драма на човека – драма, която вълнува и великия православен руски философ цял един живот.
Въпреки горчивината на вълнението, Бердяев не му обърна гръб – в свободен съзнателен избор той предпочете осмислящата болка пред обезболяващите наслади на бита. Като философ той знаеше безпогрешно, че болката е цената на познанието. Знаеше също, че си струва тази цена да бъде заплатена в брой – колкото и висока да е тя. Ето защо Бердяев отказа да постави перото си в услуга както на болшевиките, така и на нацистите, ето защо бе прогонен от родината си и заплати творческата си независимост с едно доживотно изгнание. В неговата лична ценностна скала свободата имаше върховенство, свободата бе висше благо, което няма алтернатива – нейното отсъствие формализира и обезценява всички останали блага – колкото и налични да са те. Защото няма смисъл, постигнат на цената на спестената болка. Онзи, който търси зад тези ми думи движещата сила на един славянски, на един руски мазохизъм, търси под вола теле. Всяка мазохистична душевност ми е природно чужда – макар и не с недостижимия талант на Бердяев, и аз търся с бердяевска тревожност отговор на онези проклети въпроси, които великият философ формулира най-отчетливо в блестящото си изследване „За робството и свободата на човека”. На човека Николай Бердяев, но и на човека Димитър Бочев – в контекста на казаното всички човеци са равнопоставени.
За всичко това си мисля и премислям, като чета и препрочитам, като слушам и гледам ден след ден по медии и мрежи безконечните жалби на милиони наши съвременници по добрите стари времена, по, видите ли, потъпканите от обездухотворената ни демокрация блага и добродетели на комунизма. Ако бях Ботев, щях да нарека тези вопли смешен плач, но аз не съм Ботев и не го правя. А основание да го направя имам – плачът е наистина смешен. Но не само смешен е, а е и жалък, и позорен дори. Че и зловещ – доколкото вещае злочестини.
Плачът на нашите герои често е онагледен с цветни фотографии на тънещи в разкош и лукс магазини, в които рафтовете се гънат от луксозни стоки, а стегнати в искрящо бели работни престилки, щастливи продавачки обслужват с ведра усмивка на лице още по-щастливо и ведро усмихнати клиенти. В онези сурови и зли тоталитарни времена подобни магазини и подобни клиенти наистина имаше, но всички те бяха разположени не на родна земя и не във великия братски Съветски съюз, не дори по блесналите витрини на „Кореком”, а само на територията на класовия враг, из държавите на проклетия Запад. Сиреч от другата, от отвъдната, от недостъпната за нас слънчева страна на Желязната завеса. В отечеството любезно, за сметка на това, имаше само оскъдица. А ако имаше и изобилие, то бе изобилие на мракобесието и терора. Както и изобилие от ежедневни многолюдни опашки пред кварталните бакалии, на които и ние, децата, чакахме часове наред. Чакахме не за живописни лакомства и отбрани деликатеси – за самун хляб и за кофичка кисело мляко чакахме. А често-често така и не ги дочаквахме и се връщахме по празните си домове с празни ръце. Както бе празен и животът ни. Изобилие от духовни и материални блага имаше само в уводните статии и в конгресните директиви на партийните ни ръководители за светло комунистическо бъдеще. Едно бъдеще, което така и не настъпи – пътят от конгресната трибуна до кварталната бакалия се оказа дълъг и непроходим.
На фона на всички тези скръбни дадености резултатите от едно неотдавнашно социологическо проучване на „Галъп интернешънъл болкан” стъписват. Допитването сочи, че най-многобройни са онези наши сънародници, които считат, че най-щастливото за нацията ни десетилетие е разположено цяло-целеничко в дебрите на комунизма. Казано по-откровено, казаното ще рече, че днес съвременниците ни копнеят по социалната мизерия, по мракобесието, в което тънехме почти половин век като в тресавище. Да копнееш отново да си закрепостен, прикован непоклатимо към родното си място чрез крепостническия закон за жителство, е налудно. Не по-малко налудно е и да бъдеш разстрелян на граничната полоса от „Гранични войски” само защото си решил да потърсиш личното си щастие извън пределите на месторождението си. Налудно, патологично е и да бъдеш арестуван за един прошепнат политически виц, защото си слушал чужди радиостанции, защото не упражняваш общественополезен труд, защото си дръзнал да се черкуваш или дори само за неприличен външен вид. А всичко това не само и просто се случваше в НР България – то бе ежедневие. Докато нашите западни връстници обикаляха безгрижно света и живееха от наслада в наслада, в онези аскетични времена ние, гордите творци на благата и строители на прогреса, ден след ден живеехме от режим в режим: режим на тока, режим на топлата вода, режим на парното, паспортен режим. Всъщност режимите нямаха край: режим на словото, режим на мисълта, режим на вероизповеданието, режим на облеклото, режим на средношколското и на студентското бригадирско движение, режим на партийно-политическите учебни години.
След като никой не предпочита живот под режим, неминуемо възниква въпросът защо и как днешните българи предпочитат режимите пред свободите, защо копнеят да се завърнат обратно в едно минало, в което цялото ни битие бе завардено отвсякъде от режими, които като зорки часовои дебнеха ден и нощ да не прекрачим границите на един толкова противопоставен на човешката природа, така несъвместим с елементарните жизнени потребности конюнктурен регламент?
Този въпрос е печален – печален е и неговият отговор. Явно човек не е по рождение само свободен – явно и роб не е по рождение. Явно в неговата природа са вложени изначално, генетично поравно и робството, и свободата. Ще надделее онова, което всеки от нас подхрани биографично, със собствените, с персоналните си усилия. А споменатата анкета сочи, че със същата явност множеството мои сънародници предпочитат да подхранват не свободата, а робството. Те и робство ще получат – така и трябва, това е справедливо: робът си иска обратно отнетото му робство. Лошото и несправедливото е обаче, че робите ще повлекат и нас, феновете на свободата, в него. Какво да се прави – да се въдворява по ведомствен, по командно-административен път може само диктатурата – не и демокрацията. И тъй като отказваме да го осъзнаем на теория, предстои ни да го научим на практика. След като днешните робски копнежи станат утрешна робска действителност, какви ли ще се окажат резултатите от бъдещите социологически проучвания на „Галъп интернешънъл болкан”? Не знаем и никога няма да узнаем. Защото подобни проучвания тогава няма да има – демокрацията позволява да се проучва робството, но робството демокрацията – никога. Така че ще се наложи да гадаем – бъдещето ще превърне всички ни в авгури. Дори тогава да закопнеем по демокрацията с неутолимия копнеж, с който копнеем днес по робството, авгурството ни ще бъде тъжничко. Боя се, че от тази предстояща тъга изход няма да има…
