Трябва да има ясна комуникационна стратегия на институциите как да работят с гражданите. Разговор с Десислава Панчева и Стефан Прохоров от Бюро „Творческа Европа“ за културните политики, устойчивостта на програмите и организациите, както и за тежката работа с административната машина
От колко време сте в Бюро „Творческа Европа“?
Десислава Панчева: От 2018 г., което ме прави ветеран, защото за този период се смениха пред очите ми четирима министри, трима или дори четирима директори на Национален фонд „Култура“ (НФК) и няколко правителства. Това ме кара да се чувствам устойчива.
Имате ли наблюдения дали са устойчиви и културните организации, които търсят финансиране?
Д.П.: Бих казала да, устойчиви са. Но тази неустойчивост в държавните структури ни сближи и ни сплоти, като направи нашата мисия малко по-лична, отвъд административната работа, защото виждаме, че това, което правим, е изключително важно за тях, поради липсата на други алтернативи. Връзката между Бюро „Творческа Европа“ и културните организации беше водеща за мен през годините, за да се задържа на тази позиция и да продължа да работя в държавната администрация. Нека да си го кажем откровено – това не е идеална среда за развитие на един млад човек днес. Тук се сблъсквах с много далечни от моите разбирания за това как трябва да изглежда една институция, какво трябва да прави тя за общността и обществото. В началото нашата организация се намираше в Министерството на културата (МК). Това е принцип, защото отделните бюра са структури към програма „Творческа Европа“ и са задължителни за всички държави, които участват в нея, същевременно бюрата винаги са прикачени към някаква по-голяма национална институция, която би трябвало да им даде административна подкрепа и увереност, че могат да се справят. Разчита се също на човешките ресурси и въобще на опита на тази институция. В случая с нас мисля, че беше по-скоро обратното, тъй като програмата буквално беше скрита някъде по етажите на МК. Ние просто заварихме шкафове с много папки, без ясна стратегия какво точно да правим. В съвременния свят това е доста шокиращо, като имаме предвид откога програмата съществува в България.
Защо се е случило това?
Д.П.: Това не е дефицит само на тази програма. Европейските средства по програма „Творческа Европа“ не се разпределят чрез нашите институции, но програмата има необходимост да бъде популяризирана от тях, т.е. те носят отговорност програмата да бъде видима.
Затова и основните дефицити са липсата на видимост, липсата
на коректност при представянето на информация, липсата
на обратна връзка, липсата на хора, които да са постоянно
на разположение, за да се изгради някаква устойчивост в сектора.
Това не са мимолетни процеси, говорим за програми и средства, които не са еднократни – от днес за утре, или едногодишни дори. Затова тук се изисква всеки, който влиза в тази битка с проектното писане и управлението на проекти, да знае, че от другата страна има партньор в наше лице. След това дойде пандемията и успях да освободя програмата, защото много бързо стана ясно, че с тромавата администрация, която представлява МК, е много трудно да работим по начина, по който аз да искам да общувам със сектора.
Какво означава да освободите програмата?
Д.П.: Означава опит да бъдем адекватни и да се движим с темповете, с които се развиват европейските програми. Защото, за разлика от нашите национални програми, европейските са изключително гъвкави спрямо обстоятелствата, които ни заобикалят. Ето, при пандемията веднага имаше отговор на тези нужди. Войната в Украйна също рефлектира сериозно върху програмите и конкурсите. Това е постоянен процес на промяна, който изисква хората от другата страна да бъдем в час, да се информираме, да пътуваме, да се срещаме, да сме наравно с колегите от другите страни. А това е изключително трудно, когато администрацията изисква от теб минимум 3 месеца преди това да заявиш желание чрез докладна записка за нещо, което евентуално ще се осъществи след 3 месеца. Това е изключително тромава процедура и има неразбиране от страна на институциите за какво е тази програма. Ние като експерти трябва добре да познаваме нуждите на културния сектор, така както всеки родител трябва много добре да познава детето си. В случая имаме изключително голям проблем, с който се сблъсквах многократно, защото при смяната на всеки министър, правителство, директор, от когото зависим, за да получим подпис, се налага целият процес да спре. И трябва да убеждаваме институции, министри, администрация защо се прави това, каква е тази програма и защо е необходима. Аз съм човекът Х, без политически гръб, и се налага да обяснявам непрекъснато колко е важна тази програма, как трябва да се обръща внимание на културния сектор, как нашата работа не трябва да бъде спирана от политическите турбуленции и защо трябва да имаме централен офис, за да могат всички да имат достъп. Това са все неща, много добре описани в регламента на програма „Творческа Европа“, но уви непрочетени от хората на ръководни позиции. Това понякога е изморителен процес. Има страни, дори по-малки от нас, които постигат много по-добри резултати, защото там някой е успял да убеди институциите, че този механизъм е важен за икономическата независимост на културния сектор, а държавата отделя необходимите ресурси, за да може да се случи това.
Още в първото изречение казахте, че за тези години сте се сближили с културните организации. Това сближаване означава ли, че не сте от другата страна като администратор, а сте партньори и работите заедно?
Д.П.: Да, определено. Бюрата по програма „Творческа Европа“ са много интересен хибрид, защото в повечето случаи експертите са хора, които идват от културния и творческия сектор. Както Стефан, както и аз. Аз съм куратор, дълги години се занимавах с визуални изкуства, организирала съм фестивали. Ние познаваме средата отвътре.
Стефан, вече една година сте в бюро „Творческа Европа“, вероятно проблемите, за които споменава Десислава, не са нови за вас, защото ги познавате и отвътре, като член на Асоциацията за свободен театър. Така ли е?
С.П.: Да, аз в институциите не съм ветеран, по-скоро съм кадет, но тази еволюция е съвсем естествена, защото моят път е бил най-вече в неправителствения и в частния културен сектор – в рамките на Асоциацията за свободен театър, София Филм фест, Дома на киното и др. И за мен е съвсем естествено хората, които работят в сектора, да работят не само за себе си, но и за подобряване на цялостната среда. Най-естественото нещо е в един момент да минават през институциите, като продължат да работят активно за подобряването на тази среда. Това беше моята голяма мотивация да се включа и първото ми учудване беше, че в бюрото имаме възможността относително свободно да обсъждаме ключовите европейски приоритети и ценности, които са формулирани със цел здравословно развитие на културния сектор и изобщо на културните и творческите индустрии. Можем да видим логиката в тези приоритети, въпросът обаче е в темпа на адаптиране на нашите национални и регионални програми. Но това е и политическа воля.
Д.П.: Не съм убедена, че става дума само за темповете на наваксване, по-скоро е и въпрос на интерпретация. За мен всеки европейски приоритет дава голямо поле за интерпретация, но основната рамка е зададена и тук опираме до нежеланието на институциите да го приложат. Да вземем историята на нашето бюро, защото тя добре илюстрира всеки аспект на това разминаване като метафора за българската ситуация спрямо европейската. Аз преместих бюрото от МК към НФК, като аргументите ми бяха няколко. Първо, администрацията в МК е наистина много тромава. Трудно беше да наемам хора да работят към екипа ми, както и да наемаме подизпълнители, а идеята на бюрата е да са отворени и да бъдат гъвкави. Следващата причина беше, че се надявах, работейки в близък контакт с НФК, да приобщим екипа и експертите, като им демонстрираме добрите практики, които да рефлектират и върху тяхната работа. Надявах се, че ще се получи доста добра синергия, защото и двамата със Стефан идваме от независимия културно-творчески сектор, където без колаборации и партньорски отношения нищо не се случва. И се надявахме, че ще се получи симбиоза между нас и колегите. Мислех, че това, което ние правим, много добре би се отразило на дейността на НФК и на техните комуникационни стратегии, на начина, по който те комуникират и консултират бенефициентите си.
Защо през цялото време говорите в минало несвършено време?
Д.П.: Защото вече не смятам, че това е възможно. Казах „смятах“ и това беше моята мотивация. Вече не вярвам, че това ще се случи.
Какво обаче се случи от 2018 г. до днес въпреки системата?
Успях между 2019 и 2020 г. да направя нещо важно, а именно да убедя институциите да създадем т.нар. съфинансиращ механизъм към програма „Творческа Европа“, който е ключов и се оказа един от важните фактори, за да нарасне успеваемостта на проектите, но и интересът на българските организации към програмата.
Какво представлява той? Съфинансираща програма към вече подкрепени от институциите проекти, които могат да потърсят допълнително средства?
Д.П.: Да, като това не е нищо ново. Този механизъм го има под една или друга форма особено в страните, които са по-развити и имат по-голяма активност. Почти навсякъде съществува, дори в Сърбия, която не е пълноправен член на ЕС, но има подобна програма, разработена още в началото. Това гарантира спокойствие на организациите, че средствата за развитие на проектите им ще бъдат осигурени.
Все пак това се нарича устойчивост, нали така?
Д.П.: Да, това е устойчивост. Има различни термини в икономиката, но в крайна сметка пак се връщаме към метафората за родителите, които познават добре децата си. Това е добра инвестиция в бъдещето на този сектор от страна на институциите. Радвам се, че се случи и у нас и вече дава своите резултати. От 2021 г., която беше първата по-активна след пилотната фаза, досега имаме почти 1 200 000 лв., дадени по тази програма към организации, кандидатстващи по „Творческа Европа“. Това са 30 проекта. В предишния период имаше доста по-малко проекти, не повече от десетина, имахме само един координатор. В момента имаме 9 координатори, 25 партньори – от 2021 до 2023 г.
Организирахте няколко разяснителни кампании и обучения – каква е обратната връзка, която получавате? Някои от тези събития не бяха добре посетени.
За посещаемостта на нашите събития – когато бяхме в по-добра симбиоза с нашата структура НФК, те споделяха събитията ни в социалните си мрежи, изпращаха информация в своите бюлетини, имахме комуникация и секторът беше по-добре информиран за нашите събития и дейности. В последните няколко месеца, за жалост, това се счупи.
Защо? Очевидно е, че има криза в момента в НФК.
Д.П.: Много интересни са тези кризи. Бих искала да обърна внимание, че това дали аз, или Стефан преживяваме някакви лични кризи, не мисля, че рефлектира върху нашата работа и върху професионалната ни отговорност. За мен е проблем, че институциите у нас се носят по вълните на политическата буря, водени от различни личности, и от това кой е капитан на кораба зависи дали той ще потъне, или не. Това не трябва да се позволява.
Липсва генерална политическа позиция към културата в България
и тя трябва да бъде изнесена на много по-високо ниво –
над личности, над приятелски отношения, над всичко останало.
Какъв модел може да се вземе за пример, така че независимо какви са турбуленциите в правителството или колко често се сменя министърът на културата, този процес да върви и програмите да са видими и ефективни?
С.П.: Не става въпрос да запушиш една чешма, която е протекла, с кълчища и тя да спре да тече, защото в канализацията и по стените мухълът няма да изчезне. Няма да стане само с внасянето на пример или слагането на табелка „коректна фирма“. Става въпрос за възприемане на ценности, за съзнание за ползите от културата и тяхното политическо артикулиране като цел. Нашата най-голяма пречка е, че няма политически заявена функция на културата в обществото, която да бъде преследвана и аргументирана, и спрямо която да бъдат адаптирани програмите. Това е ядката на проблема. Важно е да можем да решим този проблем. Разбира се, европейските програми, бидейки неочаквано гъвкави и адаптивни, предлагат и най-различни готови решения в детайли, които биха могли да бъдат бързо приложени. По този начин гоним някакъв баланс. Защото често в България разговорът за културата се води по същия начин, по който се води и разговорът за изкуството. Изкуството е част от културата, но достъпът до култура е обект на демократичната обществена конструкция. Тя е в същата графа като свободата на словото, това е записано в Българската конституция.
Когато говорим за културни политики, не говорим за това как
да създадем шедьовър, а за това как нашето общество
да участва по-активно в културния процес.
Д.П.: В светлината на последните протести, естествено е секторът да негодува и има защо. Но чух изказвания, които ме притесниха много – как трябва да се дават повече пари, за да могат да се създават по-хубави спектакли и хората да се радват повече. Подобни популизми са изключително вредни, защото културата е начин да разбираме другия, начин да се чувстваме добре, начин да общуваме заедно, да можем да сме открити и да решаваме заедно проблемите, да намираме общото дори и в различното. Всъщност цената на културата е на много по-високо ниво и би трябвало да бъде разграничена от консумацията на културни продукти, на спектакли, на книги и т.н. Ако институциите не осъзнават това, ако МК не е носител на тази философия, тогава тя няма как да стигне и до разклоненията надолу в йерархията – до институциите, музеите, театрите, библиотеките. Ремонтът трябва да започне отгоре надолу. Много дълго време в България имаше нагласа, че културата е изкуство на пиара на управляващите партии. И това е изключително притеснително.
Как културните политики могат да бъдат устойчиви?
Д.П.: Когато процесите не зависят от доброто настроение на конкретен човек или партия, тогава има независимост. Трябва да стигнем до разбирането, че в крайна сметка културата, образованието и здравеопазването са основи, които трябва да имат дългогодишни, интегрирани планове и рамките да не се променят. Оттам нататък вече има и други – т.нар. хоризонтални приоритети, те се променят или надграждат спрямо програмата, спрямо периода и всичко останало. Но без тази основа няма посока и културата става обект на популизъм. Някой обяснява как културата и музеите трябва да показват нашето българско минало. Аз съм съгласна, но отдавна музеят по света е нещо много повече от това да показва миналото. Музеите показват бъдещето, музеите са терени за експерименти. Тези неща трябва да бъдат изяснени дори терминологично, защото губим много време в това, дори нямаме думи, с които да дефинираме определените процеси.
Предполагах, че основният проблем е с институциите, че те трябва да познават по-добре културните организации и нуждите им, да познават детето си, както вие казахте. А излиза, че в момента се борите със системата, която трябва първо да поиска да познава детето.
С.П.: Трябва не само да познава своето дете, ами все пак да се интересува и от другите деца. Другата голяма тема, която се появява, когато в публичното пространство се обсъждат културните политики, това е пазарният принцип, самоиздържането. Ако погледнем изследванията за достъпа до култура в различните региони, виждаме, че това, което се създава, не стига до своите целеви аудитории. Няма инфраструктура, липсват последователните стъпки, с които се цели не само създаването на нови културни продукти, а се цели създаването на един продукт да не бъде последната точка в отчета. Всичко това трябва да бъде част от по-големия процес по създаване, разпространение, мониторинг на постигнатите резултати, заключения и пр. Иначе ще продължим да маршируваме на място, понеже започнахме този разговор с военната терминология на ветерани и кадети. По-интересните възможности за българските културни организации – все пак имаме повишена активност в програмата през годините – показват, че ние имаме повече потенциални участници не само на местния, но и на европейския пазар.
Д.П.: И на международния. Те не са просто европейски проекти. Тук говорим за пазар, който може да излиза много извън европейския. Но да не забравяме, че през цялото време говорим за публични средства, а финансирането с публични средства е изключително деликатна материя и отново се връщам на моята теза, че без изясняване на приоритетите на публичната администрация не може да има успешна програма или стратегия за финансиране с публични средства. Защото публичните средства трябва да бъдат насочени и тяхното използване да доведе до общо подобряване на живота, на средата. Това е изключително голяма отговорност, особено във времена като тези, в които живеем. Не можем да си позволим разхищение, не можем да си позволим грешно, неправилно или некоректно разписани програми, не можем да си позволим некадърно написани условия за кандидатстване. При завъртането на колелото с държавното финансиране говорим за едногодишна финансова рамка, нашата държавна администрация няма многогодишна бюджетна рамка, има прогнозна, но не и такава, в която могат да се запазят средства и да бъдат прехвърлени от едната година в другата. Това е голям проблем, защото примерно „Творческа Европа“ и европейските програми са с 2–3–4 годишни рамки. Подписваш договор за 4 години, защото там проекти за една година почти не съществуват, това по никакъв начин не е устойчиво. Но проблемът е, че неусвоените средства на финала се връщат в държавния бюджет. Къде отиват след това, аз не мога да отговоря и вероятно никой от нас не може да отговори. Но със сигурност неусвояването на средства е в интерес на някого.
Можете ли да дадете пример със средства по програма „Творческа Европа“?
Д.П.: Мога да дам пример със съфинансирането. Започнахме със съфинансиращ механизъм с бюджет 500 000 лв. Това беше през първата година, има пилотен период за завъртане на тези средства. Докато хората разберат за програмата, докато научат как да усвояват средствата – за период от поне две години трябва да се задържи този бюджет и след това да бъде анализирано дали да се увеличи, или да се намали. Естествено, по нашия стандартен начин първата година не бяха усвоени всичките 500 000 лв. и започнахме втората с 250 000, което беше пълен абсурд. Това е абсолютно осакатяване. Изумена съм, че хора, които планират държавния бюджет, мислят така – как миналата година е имало определена сума, която не била усвоена, и затова сега се намалява, без да се направи анализ в какво състояние се намира държавата, колко месеца не сме имали правителство, колко дълго са били затворени тези програми. Не можем просто да кажем – това не е усвоено, махаме го и слагаме нещо друго. Няма как да се получи устойчивост по този начин.
За 2023 г. каква част от бюджета е усвоена?
Д.П.: В началото на 2023 г. успях да извоювам 900 000 лв. Правителството не поиска да одобри сумата, реши се, че ще е процентно съфинансиране, и имахме таван от 900 000 лв. Това е важно, защото тези проекти са многогодишни и ако някой вземе тази година съфинансиране, той трябва да може да разчита и през следващата, защото иначе саботираме проекта. В тези проекти няма само един участник и не става дума само за български културни организации. Това са партньорски проекти и някои от тях са с по 20 партньори от цял свят. Това е голяма отговорност и тя трябва да бъде възприета по този начин. А не всяка година да се правят промени. Със Стефан имаме натрупан опит, имаме и страст да се борим, желание да се движим напред. Но няма никаква приемственост в институциите, няма устойчивост. Да знаем, че по тази програма, която е залегнала в регламента на НФК, ще има средства за организациите, независимо дали директорът Х е в добро настроение, или България тотално ще променя стратегията за културна политика. Организациите трябва да могат да разчитат на тези пари.
Как си обяснявате тези парадокси?
С.П.: Това са грешки на растежа, защото все пак проектният принцип в културата е все още нов. Но това не е извинение за неговото бавно развитие.
Какво най-много липсва в момента? Политическа воля, за да работят институциите, както трябва, или нещо друго?
С.П.: Липсата на политическата воля на ниво стратегия и формулиране на принципи е ясна. Административните и законодателните рамки, от друга страна, трябва да гарантират прилагането на политическата воля, независимо от турбуленциите на деня.
Д.П: Нямаме установен стандарт за работа в мрежа. Защото, забележете, ако организациите членуват в международни мрежи, ние даваме възможност за финансиране.
Това слабост на средата тук ли е, или особеност на културните организации?
Д.П: Слабост е, естествено, но не бих искала да бъдат обвинявани организациите в липса на интерес или апатия. Когато някой е принуден да се бори за оцеляване си и да запази тримата служители, които има и на които буквално не знае как да плати, тогава е много труден погледът в бъдещето. Както и участието в допълнителна комуникация, мрежови срещи, пътувания извън страната и т.н.
А как се промени за тези години независимият културен сектор у нас? Културните мениджъри имат ли необходимия капацитет, както и опит за подготовка и осъществяване на културни проекти?
Д.П.: Ние нямаме поглед върху готовите проекти, те не стигат до нас, но помагаме в първоначалния етап. Начинът, по който провеждаме нашите събития, също е с лек елемент на стендъп комедия, за да можем да разчупим представата, че да се работи по европейски проекти е невъзможно и недостъпно. Правим и консултация с тези, които са в процес на разписване на проекти. За жалост, малко са организациите, които са активни, и тези, които разбират какво е да имаш международна дейност, да развиваш проект, който е международно значим. Тук все още доминира представянето на определен продукт, най-често на българския фолклор. Казват ни: „Искаме да направим страхотен концерт със страхотни носии, музика на еди-кого си…“ Но тези неща не се финансират от европейски средства. Европейската култура търси създаване и споделяне на опит заедно с партньори. Програмите на „Творческа Европа“ са много добър начин нашите екипи да се научат от колегите си на по-съвременни подходи на работа. Но според мен тук изначално липсва добър терен за културни мениджъри.
С.П.: Разбира се, болката на всеки млад артист в Европа е, че никой не му казва в училище, че той ще трябва да има и административен капацитет. По същия начин, по който всеки гимназист, когато завърши училище, разбира, че сега трябва да плаща данъци.
Д.П.: Стефане, чакай малко, какво значи артист и административен капацитет? В Европа има училища, които обучават културни мениджъри.
С.П.: Така е, но при нас това липсва. На практика артистите по неволя стават и мениджъри. Често тази роля не отговаря нито на техните заложби, нито на артистичните им таланти. Просто се налага една работа да се свърши и това е борба за оцеляване. Тези неща се преподават, но у нас преподаването е бутиково, стеснено като обхват. Времето, необходимо за един мениджър – от момента, в който чуе думата „проект“, до момента, в който може да го разпише, управлява и отчете, отнема поне една-две години. Ако мине през образователни институции, за да придобие това умение, ще се научи в рамките на 6 месеца, да речем. Затова, от една страна, оцеляват най-упоритите, от друга, шансовете за достоен доход в нашата сфера, ако разчитаме само на местните възможности, са доста притеснителни. А кадрите стават все повече и повече. Имаме свръхпроизводство на кадри в абсолютно всички сфери на културата и оттам се получава този водовъртеж, в който някои успяват да изплуват с много настойчивост, с известна доза късмет дори и с ужасно много труд. Вече имаме такива мениджъри от поколението на 30–40-годишните. Това е възрастта, в която един мениджър добива зрялост и вече работи в голям мащаб.
Д.П.: Стефан казва, че имаме свръхпроизводство на кадри, аз бих добавила, че количествените изменения и качествените натрупвания са различни аспекти на това да произвеждаш кадри. Т.е. биха били ценни малко кадри, но доста по-добре обучени, доста по-добре подготвени за съвременната реалност. Въпросът е какво предоставя образователната система и не се ли заблуждават младите хора, че инвестирайки своето време в даден курс, след това ще получат нещо, което ще ги позиционира на пазара на труда? Това е изключително голям въпрос.
Какъв е опитът на другите бюра на „Творческа Европа“? Колко са и как работят?
Д.П.: Четиридесет са, мисля. Но те са с различни офиси – по програма „Медиа“ и „Култура“. У нас офис „Медиа“ се намира в Националния филмов център, ние сме към НФК. Всички бюра са с различни структури, това е огромен човешки ресурс и капитал на програмата. Има бюра, които са в неправителствени организации, и това е възможно при желание от страна на държавата – да се гласува национално съфинансиране, да има доверие към тези хора и тази структура. Разбира се, през годините е имало турбуленции и дискусии на тема бюджети – програмата също се бори за своя бюджет. Но секторът има голямо лоби, нещо, което ние в България нямаме.
Може ли да дадете примери за подкрепени проекти по „Творческа Европа“?
Д.П.: Много примери имаме. „Линди Хоп“ са пример за това как една танцова школа започва да вирее в екосистемата на европейските проекти. И от партньор в малки проекти в момента тя е лидер на най-големия възможен такъв проект с около 12 организации и с финансиране от 2 млн. евро. Друг пример е фондация „Арт Линк“.
С.П.: А също и „Дерида“, и „Арте Урбана Колектив“, като последните имат проекти и по програма „Медиа“ за своите дейности в екранните изкуства и се справят страхотно.
Д.П.: Всъщност погледът назад ме кара да чувствам, че нещата се развиват и че има промяна. Не толкова бързо, колкото очакваме. Може би е по-трудно, защото като екип сме малко, само двамата със Стефан. Но ако се появяват още съмишленици, мисля, че нещата ще се задвижат много по-бързо напред.
През цялото време говорим, че няма поглед напред. Все пак знаете ли какво ще се случи в следващите години?
Д.П.: Всички тези проекти, които изброихме, започват да работят, одобрени са и им предстоят няколко години за развитие. Тези партньорски проекти са изключително важен стимул да продължават организациите да вървят напред и вярвам, че ни очакват хубави неща. Надявам се да има повече приемственост, повече желание от страната на институциите не само да ни разпознават, но и да се вслушват в нашия опит. Той може да не е стогодишен опит, каквато е традицията на българската култура, но е адекватен опит.
С.П.: Не можем да кажем какво ще се случи след две години, но със сигурност най-голямото преимущество на програма „Творческа Европа“ е, че бидейки многогодишна, тя е по-защитена от политическата несигурност, отколкото нашите национални програми. И тя е отворена и няма да спре да приема български кандидати. Това не е програма само за тежки, опитни културни организации. Тя предлага възможности на всички нива на творчество, на мобилност, възможности за турнета, за развитие на музикални сцени и каквото още се сетите. Процесът е отворен за българските организации.
И накрая, какви са личните ви мотиви да продължавате?
Д.П.: Програмата не е лишена от собствените си проблеми и нажежени дискусии. През тези години на мен ми беше най-интересен процесът да работиш и да сравняваш и с други реалности, да излезеш малко от своята представа, от тази изолирана реалност, в която съществуваме. Да видиш, че и други страни, и други хора имат сходни проблеми. Важно беше да разбера, че съм част от нещо по-голямо, че не съществувам в изолация с моите проблеми, а усещам силата на това да бъда част от нещо по-голямо. Това е идеята за съюз и за мрежа, която може да се пренесе и в национален план.
Хората на културата трябва да се събират, защото така
са по-устойчиви, така ще бъдат чути.
Трябва да се научат да комуникират с администрациите
и с публичните институции, защото те представляват именно тях.
Работата в тази институция ми даде самочувствие, че мога да се изправя пред министър или администратор на друго институционално ниво и да изразя своето мнение, особено ако то е аргументирано и подкрепено с факти.
С.П.: Хората на културата обикновено са устати и казват какво мислят. Но според мен това няма особена стойност, ако не е подкрепено с действия. Никога не съм си мълчал, смятам го за моя отговорност като човек и гражданин. Когато виждам, че нещо трябва да стане не по този, а по друг начин, да се опитам да го докажа и да се включа в процеса. И да поема своята отговорност.
Д.П.: Според мен основният проблем е, че институциите не знаят как да комуникират с обществеността. Има добри практики, има страхотни програми и възможности, но те не знаят как да ги представят. Страх ги е от публични събития, защото постоянно има сблъсъци. Трябва да има публичност, да има отдели в институциите, които да комуникират не само чрез медиите. Те получават стотици покани, но не съм видяла някой от тях да ходи на събития, да се информира за качеството на проектите, финансирани с публични средства. А трябва да се следи за качество в изпълнението, защото разликата между реалността и онова, което е на хартия, е много голяма. А тук живеем в хартиената ера. Нещо може да изглежда страхотно на отчет в цифри и касови бележки, но на практика да не е достъпно за хората. Ние със Стефан ходим на събития, ходим на фестивали и отговаряме постоянно на въпроси. Затова трябва да познаваме материята. Ако няма такива хора, остава чувството за задкулисие. Трябва да има ясна комуникационна стратегия на институциите с гражданите.
Дали този проблем е специфичен за България, или го има и на други места?
Д.П.: Не мога да кажа със сигурност, но вероятно го има и на други места. Има държави в много по-окаяно състояние от нас, някои дори са в състояние на война. Но бих казала, че дори козметични промени в структурите биха довели до голям успех, защото проблемът е в комуникацията, няма обратна връзка. И самите институции имат сериозен проблем, защото са затормозени, ангажирани с изключително много дейности, които към днешна дата могат да бъдат поети в 90% от случаите от ChatGPT. Нужно е разграничение на практически важната работа от тази, която е административна. Живеем в XXI век и трябва да има реформа в администрация. Трябва дигитализация, живият човек да върши работа с живите хора, а не да се печатат хиляди документи, да се носят папки с колички по коридорите. А това все още се случва. Да, всички знаем, че ако администрацията се осъвремени, ще се затворят много работни места. И ще се случат неща, които не са в интерес на някои политически структури. Но нека не се заблуждаваме – светът се променя и ние не можем да живеем в миналото. Не може държавата да създава изкуствен балон от нефункционални работни места.