Николай Дюлгеров в непознатите му писма до Туллио ди Албисола
Европеецът Дюлгеров
Николай Дюлгеров е роден на 20 декември 1901 г. в Кюстендил в семейство на печатари. Баща му притежава печатница, където той и двамата му по-големи братя работят от малки. Занимава се от най-ранна възраст с рисуване и участва в общи изложби през 1915 г. и 1918 г. в Кюстендил, който по това време е военната столица на Царство България (по време на Първата световна война). Тези ранни творби на Дюлгеров се считат за загубени и мечтата ми е, ако някога бъдат намерени, да бъдат отново изложени и направени достояние за идните поколения в родния Кюстендил.
С подкрепата на двамата си по-големи братя и със съзнанието, че няма да наследи нищо от печатницата в Кюстендил, той заминава през 1920 г. за Виена и се записва в Училището за приложни изкуства (Kunstgewerbeschulle), където посещава курсове по рисуване до края на 1921 година. Тогава участва и в първата си обща изложба за модерно изкуство зад граница, организирана от приятелите на изкуството във Виена (Kunstfreunde). През 1922 г. продължава образованието си и се премества в Дрезден в Новото училище за изкуства и графика „Път“ (Neue Schule für Kunst und Grafik: der Weg) на Ханс Хафенрихтер, където подрежда и първите си две самостоятелни изложби; същата година участва и в Новото изложение в Берлин. През 1923 година посещава Баухаус (Bauhaus) във Ваймар и по-специално семинарите на швейцарския художник теоретик Йоханнес Иттен, известен със своята цветова скала и приятелството си с друг швейцарски художник: Паул Клее. Предполагам в тази връзка, че двамата се срещат в приятелския кръг на Иттен и най-вероятно там Дюлгеров се запознава с новаторските линеални творби на Клее (особено в картините на Дюлгеров „Без име“ (Senza titolo) от 1924 г., „Светлинна точка“ (Punto luce) от 1927 г. и „Света София“ (Santa Sofia) от 1928 г.).
Баухаус на Валтер Гропиус е известен в тези години с изключителния си новаторски подход към всички области на изкуството, както и с равнопоставеността, уважението в свободното общуване и дискусии между студенти и преподаватели. Така Николай Дюлгеров като млад и надарен художник с новаторски модернистични идеи е силно повлиян от европейския конструктивизъм в началото на 20-те години на миналия век и от демократичния подход към изкуството.
През 1924 година той се завръща в България и организира самостоятелна изложба в Националната художествена галерия на ул. „Аксаков“ 16 в София. И ако приятелите на изкуството във Виена, Дрезден и Берлин се възхищават от новаторския подход в творбите му, в България го посреща не особено радушната критика в лицето на водещия тогава изкуствовед Гео Милев. Само можем да гадаем какви са били чувствата на 23-годишния европейски художник Дюлгеров в балканската столица. Сигурно това е и допринесло за скорошното му отпътуване за Торино, града, представен като европейската столица на модернизма в една туристическа брошура и в писмата, обменени с Филиппо Томмазо Маринетти, идеолога на италианския футуризъм, и жена му – художничката Бенедетта Каппа Маринетти, по препоръка на италианската общност в София. Чакайки да му бъдат признати и легализирани дипломите от Австрия и Германия, той се записва във Висшето училище по архитектура към Академията Албертина (Scuola Superiore di Architettura presso l’Academia Albertina) в Торино. В столицата на Пиемонт и индустриалното сърце на Италия той пристига през 1926 г. и се запознава чрез Маринетти с организатора и идеолога на местните футуристи Луиджи Коломбо (Филлиа). Така започва неговото пълно посвещение на развитието на модернизма в Италия с всестранната му дейност на художник, график, плакатист, архитект, вътрешен дизайнер, теоретик – до края на дните си.
Николай Дюлгеров почива на 9 юни 1982 г. в Торино, неговия втори роден град, на който е почетен гражданин.
Къщата Маццотти с писмата до Туллио ди Албисола
Пролетта идва рано по крайбрежието на Лигурия. Бях току-що прехвърлил Алпите през Пассо ди Туркино и сега се наслаждавах на лазурното синьо море през март. Отдавна събирах информация за Втория италиански футуризъм и всестранната дейност на групата футуристи около Филлиа (Луиджи Коломбо). Активен член на групата е и Николай Дюлгеров, в утвърждаване на новите виждания, свързани с индустриализацията и техниката в италианското общество. Самолетът и машината ги има и в картините на Де Кирико (Giorgio de Chirico, 1888–1978), но при футуристите те са верую в Манифеста за Аеропиттура. Дори нови рецепти срещу традиционната италианска паста са закон в кухнята на футуриста. Дюлгеров е автор на част от футуристичния рецептурник на Сантопалато с легендарното пиле ФИАТ, пълнено с метални топчици… Това са мислите, които ми се въртят в главата, застанал на брега на Средиземно море в Албисола, примижавайки към слънцето, смесвайки светлина и цветове с поглед към къщата Маццотти. Неописуемо е чувството да достигнеш нещо, за което дълго време само си чел и представял. Събирам кураж и влизам в магазина за керамика на приземния етаж. Посреща ме човек на средна възраст, който изглежда не точно като продавач на керамика; не че аз му изглеждах като купувач на керамика, както се установява впоследствие.
Имам силното чувство, че ме е чакал! След няколко обменени думи ме кани в бюрото зад изложбените щандове с керамика. Представя се – Джованни Росселло, и разговорът тръгва веднага: за футуристите, архитектът на къщата и чичо му по майчина линия Туллио Маццотти, наричан от другарите си „ди Албисола“ (прякор даден му от Маринетти). Подава ми подарък – четири тома опаковани сборници с писма на футуристите от кръга на Маринетти и Филлиа до чичо му Туллио ди Албисола. Човешки съдби и жива история на един превратен век. Издадени са през 1981 г. от Данило Пресотто в издателство „Лигурия“ в Савона.
Том втори започва с писмата на Дюлгеров. Отпечатени са 21 негови писма в периода от 16 декември 1929 г. до 16 юни 1937 г. Периодът е много важен за Дюлгеров и е свързан с установяването му в Торино, следването от 1927 г. и дипломирането му през 1932 г. в Академия Албертина, както и налагането му като един от водещите футуристи в кръга на Филлиа, който издава и първия обзор на творчеството му въз основа на първата му персонална изложба през 1928 година в Торино (Футуристът Дюлгеров – Fillia, Diulgheroff pittore futurista, Torino, Edizioni d’Arte La Città Futurista, 1929).
Междувременно в бюрото кипи активна работа, повече отколкото в магазина… Докато внучката дигитализира документи, за които впоследствие разбирам, че са от Фонда на Туллио ди Албисола с повече от 10 000 писма, снимки, скици, модели, графики, Джованни ме повежда през задната част на първия етаж на къщата по стълбището, обръщайки ми внимание, че подът в метално сиво и дръжките на вратите заедно с изложбените рафтове са от построяването на къщата Маццотти. Всичко е проектирано и реализирано (заедно с обзавеждането) от младия тогава архитект футурист Николай Дюлгеров. Къщата е построена на свободно място, закупено от семейството на Туллио на брега на Средиземно море и представлява мечтаната строителна площадка за горящия за реализация млад българин. Той я реализира за три години – между 1931 и 1934 година. Като дипломиран архитект от Академия Албертина той има от самото начало самочувствието да отстоява собствените си виждания за структурата и пропорциите на сградата, разпределението на етажите и стълбището помежду им, подовете, прозорците, перилата на балконите и е педантичен до крайност във всеки детайл (писмо от 16 юли 1932 г. и от ноември 1934 г.).
Стигнал съм последния етаж по стълбището, което като фар огрява погледа ми към морската синева и си спомням думите на младия архитект – Архитектурата е прекрасна и висша форма спрямо другите изкуства, защото създава живи организми и хармония във всичко и затова не може да се мисли бездарно, че проектът на един етаж може да се променя, както си иска, без да разруши целостния архитектурен организъм – в отговор на желанието на по-големия брат на Туллио да изнесат фабриката за керамика с пещта от приземието в двора на къщата (писмо от 16 декември 1930 г.). А представеното архитектурно решение на Дюлгеров е модернистично, новаторско и рационално. В едно хармонично цяло са реализирани фабрика за производство на керамични изделия в приземието в задната част на къщата; в предната част с директен достъп до улица „Корсо Маттеотти“ е изложбената зала и магазина за керамика, а на горните два етажа – жилищните помещения за фамилия Маццотти. Интересна е в тази връзка и дискусията за цветовете на фасадата – желанието на фамилията да я боядиса в червено, както са повечето къщи в Албисола, е изрично отказано с уточнението, че не е в хармония със синьото на откритото море пред къщата. Затова той избира три цвята за къщата Маццотти – сламено жълто (почти бяло) за предната част на къщата с изложбената зала и магазина, който цвят подчертава сиво синьото на жилищния тракт на етажите, и землисто жълто за подчертаване на кулата на стълбището, което се позиционира странично между двете етажни части на къщата (писмо от 26 юли 1932 г.). Резултатът е впечатляващ и представлява и до днес единственият запазен образец на футуристична къща за живеене с производствени и търговски функции в Лигурия.
Неусетно беше минало времето и трябваше да затваряме за обедна почивка. Раздялата с Джованни Росселло не беше лесна, обещахме си много неща в името на предците ни. А аз, забравил времето, зачетох писмата на Дюлгеров: за срещата му с Мусолини през 1931 г. във връзка с Изложбата на рационалната архитектура в Рим (писмо от 1 април 1931 г.); постоянната нужда от парични средства (писмо от 25 юни 1932 г.); завършването на портрета на Туллио ди Албисола и вълнението му във връзка с предстоящите изложби в Пиемонт и Лигурия (писмо от март 1930 г.; Fillia, Ritratti futuristi di Diulgheroff, in: Mostra personale del pittore N. Diulgheroff, Galleria Codebo, Torino, 11–28 dicembre 1929); загубата на скъпия приятел Филлиа, на когото остава до смъртното му легло по негово желание и до последния му дъх (писмо от 12 февруари 1936 г.); дълго чаканата среща с художничката Тина Менней в Торино (писмо от 6 октомври 1936 г.); отиването му до България с ФИАТ Балилла през Югославия (писмо от 10 октомври 1936 г. и писмо от 3 ноември 1936 г.):
И ако не ме видиш да се завръщам, знай, че злите югославски вълци са разкъсали един млад български художник. Vivailfuturismo!!
Прегръдки, твой Николай
Д-р Ерик Евтимов е юрист, член на Управителния съвет на Фонд „Константин и Зиновия Кацарови“ към Женевския университет в Швейцария.
Автор: Ерик Евтимов
