Ужасиите, които всеки ден на талази ни заливат от телевизионните екрани, сякаш притъпяват сетивата. Привикнахме с блудкавия вкус на войната – и тази в Украйна, и тази в Близкия изток, ушите ни заглъхнаха от взривовете, очите ни свикнаха с гледките на бездънната разруха, претръпнахме пред безкрайността на страданието…
А до неотдавна, защото осем десетилетия са нищо дори в летоброенето на човешката цивилизация, подобни ужасии са били „сиво“ всекидневие за нашите родители, баби и дядовци, бомбите са се сипели като пороен дъжд връз главите на българите, тогавашният център на София не се е различавал от днешните опустошени квартали на Газа…
1.IX.1939: Войници на Вермахта премахват бариерата на полско-германската граница – започва Втората световна война
Малко история
На 1 септември 1939 г. войските на Германия нахлуват в Полша – избухва Втората световна война, която постепенно засмуква в смъртоносното си торнадо над 100 милиона сражаващи се от 62 държави! В началото на конфликта Царство България пази неутралитет и наши войски не вземат пряко участие в бойните действия, но на 20 януари 1941 г. българското правителство решава страната ни да се присъедини към Тристранния пакт (военно-политически съюз на Германия, Италия и Япония). В края на годината (на 12 декември) България обявява „символична война“ на Обединеното кралство и САЩ.
1.III.1941: Във виенския дворец „Белведере“ министър-председателят на България проф. Богдан Филов подписва протокол за присъединяването на страната ни към Тристранния пакт
Бомбардировките
Англо-американците очевидно не си падат по „символизма“ (нали е предимно „немски“), доверят се на добрия стар „уестърнов реализъм“ и приемат предизвикателството доста прагматично – военновъздушните им сили предприемат поредица от нападения върху царството и предимно над София. Още през пролетта на 1941 г. започват бомбардировки над България (поразширила се по същото време с възвърнатата по мирен път Южна Добруджа, анексираната Източна Сърбия – Западните покрайнини и Поморавието, „освободената“ Македония и контролираната гръцка част на Беломорска Тракия) и продължават до есента на 1944 г. Ала най-интензивни са те през първите три месеца на 1944 г.
На 10 януари 1944 г. над София хвърлят 180 бомби повече от 40 самолета, комбинирайки дневно-нощни атаки. Столицата ни е нападната отново откъм небето и на 16 март, когато са разрушени 72 сгради (50 самолета пускат над 4000 запалителни бомби); и на 17 март – от около 25 бомбардировача; и на 24 март (40 самолета); и на 29 март… Но най-тежкият удар бива нанесен на 30 март – тогава около 450 бомбардировача Б-17, Б-24 и Б-25, придружени от 150 изтребителя, разстилат над града ни истински „бомбен килим”…
Пораженията
Равносметката от въздушните атаки е печална – над 4000 убити и още толкова „безследно изчезнали“, само в София са разрушени над 12 000 жилищни и обществени сгради (увредените в една или друга степен са в пъти повече).
Сред тежко пострадалите „културни обекти“ са Народният театър, Зала „България“, Археологическият музей, Българската академия на науките, Столичната библиотека, в която изгарят 40 000 книги, а напълно разрушени – Казиното (най-представителната постройка в стил сецесион, издигната още в 1908 г. от арх. Наум Торбов) и Домът на изкуството и печата (Домът на художниците), извисявал се на североизточния ъгъл между улиците „Раковски“ и „Граф Игнатиев“ (внушителна сграда със зали за художествени изложби, театър, концерти, сказки, клуб). Не са пощадени кината „Одеон“ – функциониращо от 1910 г., „Пачев“ – просъществувало пълни 17 години (върху останките му бива въздигната монументалната грозотия, наречена Партиен дом), „Роял“ – връстник на „Пачев“, „Феникс“ и „Арда“, сринато до основи ведно с всички останали здания от едноименната улица, на която то се е намирало!…
Англо-американски бомбардировач над България
Фугасна запалителна бомба пада върху дома на „бащата на българското кино“ Васил Гендов и предизвиква пожар, който унищожава всички грижливо съхранявани до този момент там негови игрални филми (10 на брой), а и много документи, свързани с ранните години на седмото изкуство у нас.
Още след интензивните януарски бомбардировки филмовият отдел на държавната Фондация „Българско дело“ бива евакуиран спешно – първоначално в Костенец, а след това в Панагюрище, където инсталира техниката си в новата сграда на местното училище. Евакуирани в провинцията са и редакциите на повечето софийски вестници, които или престават да излизат, или силно редуцират броя на страниците си.
След бомбардировките: останките от кино „Одеон“, сградите на Народния театър и Народното събрание
Кината
Като се изключи традиционният празничен лек махмурлук, новата 1944 година започва нормално за българската столица – доколкото нормално може да бъде битието по време на война, придружавано от честия тревожен вой на сирените, известяващи поредната въздушна атака…
Работят всички софийски кина – 22 на брой, които се готвят за Коледните празници (Рождество Христово тогава се отбелязва на 7 януари), рекламирайки редовно в постоянната рубрика „Театър и кино“ на в. „Мир“ – безценен източник на информация за киноживота в града.
Още на 3 януари кино „Славянска беседа“ обявява – посредством голямо рекламно каре на с. 2, че „продължава втора седмица при голям интерес представянето на филма „Идеалната съпруга“ („Ehe in Dosen“, Германия, 1939) – „великолепна филмова комедия“ с Лени Маренбах, Йоханес Риман и Ралф Артур Робертс. На с. 4 в същия брой кино „Славейков“ пък огласява своята „Коледна премиера“ – испанския „гениален филм из живота на две ярки и безсмъртни творчески сърца – Аделина Пати и Пабло Сарасате“, превъплътени от Маргарита Карозио (в ролята на прославената италианска оперна певица) и Алфредо Майо (именития иберийски цигулар) в „Сарасате“ („Sarasate“, 1941) – „най-хубавия музикално-драматичен филм“. На 6 януари се разбира, че в кино „Царя“ (помещавало се в салона на Студентския дом) също „втора седмица“ се задържа „Любовен дует“ („Fuga a due voci“, Италия, 1943) – „светла, жизнерадостна поема на безгрижие, младост и надежди“ с участието на „нежната, русокоса грациозна красавица“ Иразема Дилиян и „феноменалния баритон“ Джино Беки (ненадминат в ролята на Фигаро от операта „Севилският бръснар“ на Росини).
Софийските кина и програмата им в началото на януари 1944 г., възмущението на в. „Мир“ (24.I.1944) от „жестокостта“ и скромно рекламно каре на кинотеатър „Роял“ (15.II.1944) за филма „Кармен“
На другия ден в. „Мир“ не излиза, навярно поради започналите въздушни атаки, предшествали жестоките бомбардировки от 10 януари. На 24 януари всекидневникът се появява отново, но вече в две страници, информирайки още на първата, че „днес се навършват две седмици от последното нападение над София“. Него ден също има бомбардировки, но само „над някои населени места“. Животът в столицата се променя, противовъздушната отбрана влиза „своевременно в действие“, вземат се мерки за пострадалите, въведен е полицейски час, Културната служба при Столичната община започва усилено да пренася „ценни архиви и художествени предмети на сигурни места в страната“, отварят се всички скривалища, затварят се всички кина… Някои – завинаги, други – задълго, трети – за около месец.
Репертоарът
Поне за толкова време „Мир“ не обелва и дума за кинопрожекции, спира да публикува традиционната си рубрика „Театър и кино“, обявяваща филмовата програма. Чак в средата на февруари вестникът известява, че в кино „Роял“ „се играе“ германо-испанският мюзикъл „Кармен“ („Carmen“ (la de Triana), 1938) с родената в Буенос Айрес певица и актриса Империо Аржентина.
Оказва се, че повечето от кината в града са затворили врати. Но не всички – някои не престават да вършат работата си под бомбите, доказвайки по този начин, че въпреки всичко животът продължава…
Отново „Мир“ информира, че по това време „Славейков“ продължава прожектирането (от 14.00 и 16.00 ч. – навярно заради полицейския час) на „Сарасате“. От 21 февруари до 5 март (цели две седмици) върху екрана на киното се задържа „Любовно изпитание“ („Sommerliebe“, 1942) – „едно незабравимо творение на „УФА“ с „младите и симпатични таланти“ („сърцеведи“) Вини Маркус, Зигфрид Броер и Ото Вилхелм Фишер. Макар и анонсирана като продукция на прочутата германска компания – „най-новият филм на „УФА“, романтичната драма, охарактеризирана като „видение от хубавите и светли дни на младостта“, е изработена във „Виена филм“, красивата Вини Маркус е раждана в Прага, а двамата упоменати актьори са австрийци! От 6 март на мястото на тази „дивна поема за първата любов“ се появява „най-хубавият чехски филм“ – „За един живот“ („Nebe a dudy“, 1941), „гениално дело на режисйора Владимир Славински“ с участието на Яна Романова и Ярослав Марван. И този „дълбоко социален филм“ минава с „небивал успех“, и той шества „втора седмица“ в „Славейков“, навярно защото бива поставен сред „най-хубавите филми“, които според печата „са и най-прости по съдържание“…
Репертоарът на кино „Славейков“
През февруари в кино-театър „Балкан“ властва немското кино, представено от „Пролетна серенада“ („Am Abend auf der Heide“, 1941) с Магда Шнайдер (майка на Роми Шнайдер и слабост на Фюрера), Хайнц Енгелман и Елза фон Мьолендорф, и комедията „Синята маска“ („Maske in Blau“, 1943) – „най-големия музикален и художествен филм през годината“ с Клара Табоди, Волф Албах Рети, Ханс Мозер, Рихард Романовски.
„Царя“ пък е разтворило широко вратите си за италианската кинематография. На 20 февруари (неделя) там се състои „многошумната премиера“ на „Любовен дует“ – същата музикална комедия, която още в началото на януари вече кара „втора седмица“ в същото кино. Очевидно управата му е използвала „паузата“, за да го „актуализира“. От 28-и (понеделник) „започва представянето на изключителния високохудожествен филм“, озаглавен „Жената на греха“ („La donna del peccato“, 1942) – драма с Вивека Линдфорс и мъжествения Густав Дизъл. От 13 март, също понеделник, „по всеобщо желание на публиката“ киното на площад „Народно събрание“ прожектира „ново копие“ на драмата „9 часът: урок по химия“ („Ore 9: Lezione di chimica“, 1941) – „епопеята на 18-годишните, въплотена от вашите любимци: Алида Вали и Андрея Чеки“. Рекламният трик „по всеобщо желание на публиката“ е стар като кинематографа и в случая красноречиво говори, че филмът вече е бил показван, загатва за бродещата по кината репертоарна криза, породена от ограничения филмов щок, дължащ се пък на оскъдицата, характерна за военновременните периоди.
Оригиналните плакати на някои от филмите, прожектирани в софийските кина през февруари 1944, и кадър от „Любовта на шута“
Работи и кино „Славянска беседа“, където на 19 февруари (събота) бива организирана премиерата на „изключителния“ филм „Любовта на шута“ („Akrobat, Schö-ö-ö-n!“, 1943) с „именития и световно известен цирков артист“ Чарли Ривел. Макар че изпълнителят на главната роля е популярният испански клоун, а партньорката му е унгарка – споменатата Клара Табоди, тази „гротескна комедия“ е немска изработка – най-ранният пълнометражен игрален филм на режисьора Волфганг Щауте, известен преди всичко с факта, че е постановчикът на „Убийците са сред нас“ (1946) – първия игрален филм на ГДР. Заглавието „Akrobat, Schö-ö-ö-n!“ е заимствано от самия Ривел – това е възклицанието, което той произнася на манежа при всеки свой номер и по този начин дотолкова го популяризира, че то се превръща в нещо като негова собствена запазена марка! През седмицата представленията на „Любовта на шута“ са по две на ден – от 14.00 и 16.00, но в петък, събота и неделя стават три – от 13.00, 15.00 и 17.00 ч. В карето, публикувано от в. „Мир“, рекламодателят е смогнал да смести и лаконичното – „салонът затоплен“. Зима си е…
Рекламни карета за филмите на кината „Балкан“, „Царя“ и „Славянска беседа“
На 23 март „Мир“ за втори път прекъсва своето излизане – без никакви предупреждения и обяснения, за да се появи отново този път чак на 18 октомври. Оказва се, че „бомбардировките през миналата зима и пролетта“ са „засегнали тежко и сградите“ на вестника и поради това се е наложило печатарската му машина „да се пренесе и да се монтира“ край Костинброд. Вече завърнали се в столицата, журналистите са принудени да печатат изданието си „в чужда печатница“ (Вътрешни новини. Редакционни. – Мир, г. LI, № 13092, 16.XI.1944, с. 2).
През настъпилата „пауза“ достъпът до вестникарската реклама на столичните кина става труден, а „възкресяването“ на репертоара им – почти невъзможно, но въпреки породеното неведение, може да се предположи, че някои от тях са продължили дейността си и през пролетта, и през лятото. Дори оскъдните сведенията, с които съвременният изследовател разполага, са достатъчни, за да се направи заключението, че по време на бомбардировките работата на софийските киносалони не е замирала напълно, че те са продължили да предлагат своите целулоидни мечти, да материализират екранните сънища, да подхранват надеждата за по-добро бъдеще…
Едно от доказателствата за меродавността на това допускане е фактът, че четири от петте споменати действащи кина – „Славейков“, „Балкан“, „Царя“ и „Славянска беседа“, си работят сравнително нормално през октомври 1944 г., а до края на годината подновяват своята активност още „Модерен театър“ – „основно ремонтиран“, „Солун“, „Подем“ (Железничарското читалище до Централна гара), „Глория“ – с прожекции на българския игрален филм „Изпитание“ (1942), „Рекс“, „Влайкова“… Сякаш предчувствайки, че войната си отива, разтварят широко врати и други развлекателни заведения – бар-аперитивът „Аризона“ на ул. „Денкоглу“ № 30, дансинг-барът „Астория“ на бул. „Цар Освободител“ № 16 (бившият „Кайзер-бар”), кафенета, ресторанти…
Фасадата на кино „Царя“ на площад „Народно събрание“
Девети септември
Междувременно идва Девети септември – светла за едни дата, мрачна за други, но без съмнение – преломна… Кинаджиите съумяват да уловят мигове от събитието и да ги покажат в кината. По това време Борис Борозанов снима в Белово игралния „Росица“, чието работно заглавие е „Момичето от дъскорезната“. На 8 септември режисьорът научава от кмета на селището, че на другия ден партизаните ще слязат от планината. Благодарение на тази информация кинооператорът на „Росица“ Георги Парлапанов успява на 9 септември да запечата за поколенията „епичните“ кинокадри (от минута и половина) с „възторженото посрещане“ в Белово на партизанския командир Александър Пипонков-Чапай.
Кинооператорът Георги Парлапанов заснема „възторженото посрещане“ в Белово на партизанския командир Александър Пипонков-Чапай. Така се раждат митовете…
Завърнали се от евакуацията оператори на Фондацията пък съумяват да отразят случващото се на същата дата в София, където Стефан Петров заснема партизанското хоро на пл. „Славейков“, а Симеон Симеонов – свалянето на герба с двуглавия германски орел и свастиката от фасадата на представителството на немските железници (сградата на югозападния ъгъл между бул. „Цар Освободител“ и ул. „Раковски“). На Васил Холиолчев принадлежат прословутите кадри от срещата на Тодор Живков с партизаните. Тъй като тогава никой не знае коя е персоната, здрависваща се със слезлите от планината въоръжени мъже и жени (навярно поради „дълбоката нелегалност“, от която тя изплува), при озвучаването на епизода дикторът произнася фразата: „Човек от народа поздравява партизаните от бригада „Чавдар“. Така биват сътворени кинохроники, прераснали впоследствие в символи на „всенародната антифашистка борба“ и „ден първи на социализма“.
Промените
Новата „светла ера“ обаче не настъпва веднага след Девети септември, както упорито ни втълпяваха близо половин век червените „борци за истината“, „творците на историята“, „властелините на паметта“, „промивачите на мозъци“. Отечеството ни си остава парламентарна монархия с цар (макар и невръстен) и регенти, с господа депутати и опозиция, с действаща Търновска конституция, с все още свободен печат… Новият премиер Кимон Георгиев оглавява правителство на Отечествения фронт (ОФ) – учредена (в съответствие с политиката на Коминтерна) през лятото на 1942 г. организация, включваща комунисти (през цялото си съществуване ОФ остава под техния контрол), но и социалдемократи, земеделци, членове на политическия кръг „Звено“, необвързани общественици…
Нищо не се променя и в света на родното кино – освен това, че киножурналът „Българско дело“ става „Отечествен кинопреглед“, а обективите на кинокамерите пренасочват вниманието си от синеоките арийски „рицари“ на Вермахта към дръпнатите очички на жълтоликите „герои“ от Червената армия; загърбват „разкривените от омраза“ физиономии на „монархо-фашистките палачи“, за да изографисат с помощта на светлината „обаятелните образи“ на „верните народни синове“ и техните безстрашни партизански командири…
И филмопроизводството, и филморазпространението остават в частни ръце, Фондация „Българско дело“ също си остава „частно-правна институция“. Продължава да е в сила Законът за кинематографите (1930), продължават съществуването си и Камара на народната култура, и Съюзът на филмовите деятели в България…
Е, има и промени – размествания, реорганизации… Над софийските кина започват да падат нови „бомби“ – не тези на англо-американците, а такива, спуснати с решения и укази от новосформираните ОФ-институции.
Новите стари кина
На 11 декември 1944 в. „Мир“ разгласява новината за предстоящото откриване на „най-голямото кино в София“ – „Художествен кинотеатър“, поднасяйки същевременно информация, отнасяща се за съдбата на кино „Роял“. „Приготовленията са на привършване – уверява всекидневникът. – Монтирана е най-добрата кинопрожекционна апаратура в България – тази на изгорелия при бомбардировките театър Роял, която апаратура по чудо можа да бъде спасена от пожара“. Оказва се, че новото кино „Художествен кинотеатър“ ще „обитава“ залата на стария Художествен оперетен театър, като двете институции ще я ползват, редувайки се. Построена за нуждите на първия музикален театър в България „Свободен театър“, сградата е „пусната в експлоатация“ на 5 декември 1918 г.! Оказва се и друго, че инсталираните още през лятото на 1932 г. „най-модерни апарати за прожектиране на говорящи и музикални филми“ дори след 12 години остават „най-добрата кинопрожекционна апаратура“ у нас!
На 23 май 1947 г. бива тържествено открит „първият държавен кинотеатър на Фондация „Българско дело“ – „Народен кинотеатър“. В присъствието на другарите Цола Драгойчева и Трайчо Костов и с прожекцията на филма „Адмирал Нахимов“ (1946) на Всеволод Пудовкин. „Новият“ кинотеатър всъщност е настанен в салона на Дома на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД) на ул. „Раковски“ №108, чийто основен камък е положен на 26 септември 1926 година, а въздигнатата върху него внушителна сграда бива осветена през 1930 г.
Художественият оперетен театър става „Художествен кинотеатър“, Домът на БИАД – „Народен кинотеатър“, а царственото кино „Роял“ става кино „Република” на Фондация „Милиционерско дело“… О, времена, о, нрави!
„На 2 август [1947] стана официалното откриване на новия софийски кинотеатър „Република“ на Фондация „Милиционерско дело“ – известява на 25 август сп. „Кино и фото”. – Присъствуваха временният председател на републиката г. Васил Коларов, министри, общественици и културни работници. Произнесе реч главният секретар на М-во на вътрешните работи – г. проф. Евгени Каменов, който изтъкна културните постижения при Дирекция на милицията – хор, оркестър, танцова група, кинотеатър и др. като характерна проява на новото време, на новата народно-демократическа общественост и култура. Художественият колектив – хор и оркестър – при Дирекция на народната милиция изпълни художествена програма, след което бе прожектирана кинокартината „Глинка“.
Новият софийски кинотеатър „Република“ всъщност е старият софийски кинотеатър „Роял“ (чието наименование означава „кралски“, „царски“ а в преносен смисъл – „царствен“, „величествен“, „великолепен“, „разкошен“), разтворил за пръв път врати вечерта на 3 декември 1926 г.
На 15.III.1948 г. дотогавашния салон на Съюза на българо-съветските дружества се обособява като премиерно кино, което „занапред ще се нарича кинотеатър „Москва“. След като Тодор Павлов, председателят на Съюза, произнася „въодушевено слово“, публиката бива още по-въодушевена с прожекцията на „новата съветска кинокартина „Лекарят Пирогов“
Оказва се, че за четири години – от 1944 до 1948 г. – „народно-републиканската власт“ не смогва да построи едно ново кино в София! Затова пък ловко национализира всички стари („царски“) – на 5 април 1948 г. със Закона за кинематографията…
Бомбите на „възродителния процес“
Тъкмо след тази дата започва „голямото преименуване“, своеобразен „възродителен процес“, изразяващ се не в смяна на имена, а в промяна на наименования. Старият „буржоазно-капиталистически“ свят си отива, пометен от „прекрасния нов свят“ на задаващия се социализъм. Но това се оказва недостатъчно – трябва да се изтрие, да се изчегърта и споменът за „мрачното минало“. „Чистките“ прогонват от учреждения и предприятия промъкналите се там „гнили, кариеристични и вражи елементи“, държавните институции се трансформират, техните нови ръководства сплотяват кадрите около себе си, мобилизират колективите, в езика нахлува „новоговорът“ – стотици нови думички (предимно русизми)…
Кино „Модерен театър“ е преименувано на „Цанко Церковски“, „Балкан“ става „Людмила Живкова“ (1981–1989), а „Глория Палас“ – „Отдих и култура“ (днес хотелско фоайе)
Голяма част от старите „упадъчни“ буржоазно-капиталистически наименования на кината също биват заменени (като нещо, отдавна отживяло времето си) с нови, бойки, революционни и най-вече съветски такива: „Рекс“ на бул. „Витошка“ № 37 става „Млада гвардия“, „Капитол“ на ул. „Екзарх Йосиф“ – „Севастопол“, „Подем“ – „Освобождение“, „Ренесанс“ на пл. „Възраждане“ – „Георги Димитров“, „Европа Палас“ на ул. „Алабин“ – „Димитър Благоев“, „Модерен театър“ – „Цанко Церковски“, „Екселсиор“ на бул. „Христо Ботев“ № 85 – „Асен Златаров“, „Глория Палас“ – „Отдих и култура“…
И по-сетне социализмът, през всичките си периоди и етапи – ранно-революционен, преходен, развит, зрял, презрял, застоен, не се престарава в строителството на нови софийски кина – „Сердика“, „Дружба“, „Изток“… Може би още едно-две – не повече. Но пък десетилетия наред щедро ползва национализираните от буржоазията киносалони за благородните си пропагандни цели… Днешните оплаквачки на МОЧА обаче не са и чували за това. Те дори не знаят, че и в сравнително по-ново време макар и за кратко, слава Богу, кино „Влайкова“ бе прекръстено на „Сергей Айзенщайн“, а кино „Балкан“, преобразено още през 1945 г. в „Народен театър за младежта“, се наричаше (от 1981 до 1989) „Людмила Живкова“!
С две думи – какво ли само не са преживели кината в София. Повечето паднаха в неравния бой с лакомията и простотията, оцеляха малцина – с цената на тежки компромиси. Но това, както е казал поетът, е една друга, ама съвсем друга история…
