Филип Марлов бе решил да превърне двора на селската си къща в кът за медитация. Това означаваше едно-единствено нещо – всяко нещо да си бъде на мястото – до последното камъче, до последната тревичка, до последната съчица, до последното бръмбарче.
Трябваше да се намери златното сечение между човешкото усилие и даровете на природата, това беше рецептата. Погледът не трябваше никъде да среща съпротива, а просто да се радва, да тържествува и да се успокоява.
След тези разсъждения, по-характерни за един паркостроител, лесовъд или озеленител, а не за частно ченге, макар и временно излязло в неплатен отпуск, Марлов се залови за работа. Събра нападалата шума и сухите клони на куп и ги запали. Сетне взе лизгара и започна да окопава дръвчетата. Сутринта пак беше валяло, но на обяд спря. И сега земята беше мека и пръхкава, като в роман на Ст. Ц. Даскалов. Само да „копаш и да не окаш“, както казват шопите – тези корави потомци на печенезите. С такива мисли се забавляваше Марлов, докато не плувна в пот и не спря да си почине. Никой не би познал сега в негово лице онова бледо, пъхтящо и потънало в студена пот ченге отпреди месеци. Сега Марлов представляваше бабанка със здравословно свистящи ноздри, бронзов врат и бицепси на трудовак. Тъкмо си почина и пак щеше да започне да копае, когато видя как пред портата му спира микробус, а от него изскача червенокоса девойка, сподирена по петите от няколко мъжаги с дъвки в устата. Мъжагите веднага започнаха да размотават едни оплетени кабели, а девойката, с бележник под мишница, се устреми право към него.
– Здравейте – каза тя. – Аз съм от телевизия „Вселена“, от предаването „Метеор“. Правим репортажи за наши съвременници от различни професионални сфери и се спряхме на вас като на виден представител на детективския бранш.
Зъбките на девойката бяха мънички и бели като на лисичка, а ноктите ѝ – екстремно дълги, но на места изпочупени и с опадал лак. На безименния пръст на дясната си ръка имаше новичка златна халка. На горната си устна момичето имаше херпес. Марлов се подпря на дръжката на лопатата.
– Давайте – каза той. – Че земята не чака.
– Една секунда – разбърза се момичето. Отвори тефтера си и започна да го прелиства трескаво, а в това време нейните придружители доразмотаха кабелите, поставиха камерата на триножник и зачакаха нови команди, като наблегнаха отново на дъвките.
– Така – каза момичето. – Готови ли сме? Почваме! Първи въпрос: как се насочихте към попрището на частен детектив?
– Пред мен стояха две възможности – или хлебар, или частен детектив. Просто търсех занимание, където потреблението е стабилно. Хлебар не станах, защото по онова време имах много пърхот – някак съвестно ми беше.
– Какви са най-големите проблеми, с които сте се сблъсквал?
– Борбата с махмурлука.
– Най-големият ви успех?
– Един случай, който разплетох по телефона.
– За какво се касаеше?
– За любовeн триъгълник.
– Какво е хобито ви?
– Да култивирам диви мравуняци.
– Добре, г-н Марлов, благодаря ви.
– И аз ви благодаря. И накрая – един личен съвет: не се карайте със съпруга си. Кариерата е важно нещо, но и бракът е не по-маловажен. Мръсните съдове в мивката не бива да торпилират отношенията в едно младо семейство. Просто се редувайте.
Журналистката го изгледа зяпнала. Небцето ѝ беше нежно и бледорозово. Тя започна да се отдалечава от Марлов заднешком, но се спъна в кабелите, политна, как да е запази равновесие, изтича до микробуса, качи се вътре и го загледа през прозореца с широко отворени като на кукла очи.
