Когато опаковката „френска комедия“ се разпадне, „Чист късмет“ на Уди Алън придобива очертанията на сардоничен водевил, който се колебае между романтиката и трилъра
Обстоятелствата, че е на 88 години и ни представя петдесетия си игрален проект, са „подробности от пейзажа“, също като реалността, че най-нюйоркският от американските режисьори е персона нон грата в САЩ и за пръв път снима история не просто в чужда държава, но и на чужд език (който дори не владее). Далеч по-любопитен ми се струва фактът, че с „Чист късмет“ Уди Алън рефлектира през своето творчество върху любимите си европейски влияния. В резултат се е получил филм, съчетаващ стиловете на различни класици на френското кино с тяхната удиалъновска интерпретация.
Въпреки че понякога се чувства като съпруга трофей, Фани Моро се усеща комфортно във втория си брак с успешния и „леко“ безскрупулен бизнесмен Жан Фурние. При все това, когато среща случайно на улицата в Париж Ален – бивш приятел от гимназията, който е станал писател, тя е поласкана от признанието му, че винаги е бил влюбен в нея. Скоро Фани се поддава на романтичните аванси на Ален и двамата започват тайна връзка. Мнителността и силно развитото чувство за собственост на Жан го карат да наеме частен детектив, а после в дома им идва на гости тъщата, която развива собствени подозрения…
„Бих казал, че това е една от типичните ми истории, но би могъл да бъде и френски филм от 50-те или 60-те години на ХХ век“, признава Уди Алън. „Чист късмет“ започва като лежерна приказлива комедия в стила на режисьора, но понеже така и така сме във Франция, трябва да признаем, че всъщност нагазва в терена на Ерик Ромер. От постмодерна гледна точка обаче получаваме Уди Алън, който се възхищава на естетиката на Ромер, като едновременно ѝ отдава почит и се закача с френските кинотрадиции. С напредването на разказа се появява детектив в стил Франсоа Трюфо, а с източноевропейските наемници а ла Годар нахлува свежа смесица от безскрупулна жестокост и лек абсурд. Превключваме в режим трилър, но фабулата, базирана на изневяра, задвижва разрушителен механизъм, който хем напомня за социалната мелодрама от „Мач Пойнт“, хем разбужда друга от любимите теми на Уди Алън – тази за случайността, чиято намеса очакваме още от „късмета“ в заглавието, като пътьом не пропуска да отдаде почит на киното на Жан Реноар (и по-специално на „Правилата на играта“, 1939).
„Чист късмет“, реж. Уди Алън
Ако подходите към „Чист късмет“ като към „чиста проба“ Уди Алън, може леко да се отегчите в частта с романтичната комедия. Но поспрете ли за миг да усетите колко е забавно да слушаш обичайното философстване, този път в културната среда на друг език, ще откриете неочакван източник на киноманска наслада. Която нараства с осъзнаването, че виждате американската рецепта, пренесена в Европа, но едновременно с това гледате френски взаимоотношения (познати от съответните филми в жанра), моделиращи на свой ред разказвача Алън (дали съвпадението, че любимият на Фани Ален Обер е писател, е „случайност“?).
Когато опаковката „френска комедия“ се разпадне, леко свирепата приказка придобива очертанията на сардоничен водевил, който се колебае между романтиката и трилъра. Уди Алън видимо е очарован от парижкия лукс и сладострастието, но не се заблуждавайте – американският режисьор винаги е притежавал талант за жонглиране с клишета, в случая тези за Париж и обитателите на богаташки му квартали, без никога да забравя безпогрешната „брадва на късмета“, надвиснала над главите им…
Грижливо изтъкано платно на нравите, колкото фарс, толкова и трагедия, този сюжет за млада съпруга от заможно семейство, ясно осъзнаваща пропастта между светското общество, в което се движи, и неразумното си романтично приключение, отново ни разкрива Уди Алън в ролята на изкусен кукловод и манипулатор на стереотипи, чието основно преимущество остава иронията – изтънчена или пропита с горчивина. Никой не е пощаден в „подмолната“ операция по осмиване, още по-трудна за извеждане до успешен край, тъй като в същността си историята е доста мрачна. За което сериозно допринася хладнокръвният Жан на Мелвил Пупо (предпочитаният актьор на Франсоа Озон рискува да се сдобие със славата на зловещ съпруг след двойното превъплъщение през 2023 г. – в „Чист късмет“ и в „Само ние двамата“ на Валери Донзели).
„Чист късмет“, реж. Уди Алън
Приказният аспект на историята, обагрена в топли наситени цветове (маестро Виторио Стораро си знае работата) очевидно е само илюзия. Когато прозрете истинската природа на „Чист късмет“, неусетно ще се озовете зад фасадата на охолния безгрижен живот на Фани (Лу дьо Лааж е съвършена като съвременна версия на Жан Моро от 60-те), прикриваща дълбоко неудовлетворение, на което тя не се противопоставя особено активно. След това дори през завесата на трилъра вероятно ще осъзнаете, че „Чист късмет“ е доста мизантропски и поне толкова забавен поглед към хилядата и един недостатъка на човешката раса в цялата ѝ великолепна посредственост!
