За Мавро животът в пълната си концентрация е театърът. Няма за него препятствия, няма нетеатрални състояния, няма как да бъде неубедителен.
Стефан Мавродиев, Мавро, както му викат познати и непознати, не си брои годините и не ще да ги знае. Сега обаче се налага да му се напомни: все пак навършва 80.
Роден е на 29 декември 1943 г. във Варна. Свидетелства, че морето му придава усета за свобода и безкрайност. Това е решаващо не по-малко от факта, че израства в театъра: баща му актьорства, майка му е певица, една от основателките на Варненската опера. Седемгодишен влиза в театралната школа на Алла Герова, дъщеря на знаменития Юрий Захарчук, и остава там до завършването на гимназията. Герова вкоренява във възпитаниците си убедеността какво е по същината си изкуството и как се устоява в него (от същата група са Марин Янев и Милен Пенев).
През 1963 г. тези тримата са приети в класа на Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ, в който са още Меглена Караламбова, Елена Райнова, Людмила Захариева, Кирил Кавадарков, Стефан Данаилов, Илия Добрев, Продан Нончев… Превърнал се в неразбиваем приятелски кръг, класът завършва при Методи Андонов, няколкогодишната работа с когото ги „белязва“ завинаги. Вече дипломиран, Мавродиев заедно с Илка Зафирова, Цветана Манева, Тодор Колев, Руси Чанев, става част от групата около Крикор Азарян в Пловдивския театър. В следващите години ще бъде в състава на Сатиричния и Народния, на Сфумато, но най-устойчиво на Младежкия театър. Броенето в неговия случай е доста загубена работа, но поне официално се твърди, че има зад гърба си над 100 театрални и 60 филмови роли, четири театрални режисьорства, а и шест стихосбирки. Носител е и на награди, но не държи на тях. Защото важното за него е пътят и ходът по него, животът по този път.
За Мавро животът в пълната си концентрация е театърът. Но театърът, разбиран в изключително широк обем, видим още в начина, по който гради ролите си. Най-очевидното е, че няма такова нещо като „амплоа“. Разгърнатият от него регистър троши всички рамкиращи определения, при което постоянно се преоткриват, но и ново-откриват форми на актьорско присъствие. И още нещо, лесно за забелязване: Все едно дали ще е Йошката, веселяк и поет (първата му роля в киното, Вечен календар, 1966), Христо Чернопеев (Мера според мера), Мустафа (Козият рог), Пешо (Щурец в ухото) или милиционерът от Опасен чар, Мавродиев присъства с все сила, а в същото време интонациите му, телесната динамика, погледът му свидетелстват, че има още нещо, че ни води към нещо оттатък конкретното действие и даже конкретния образ.
Всичко това е особено нагледно в театъра, където Мавро е постоянно лице в лице със зрителя, независимо дали ще е буквално (като в Ситуация, първата му роля в Младежкия театър) или преодолявайки оптическата дистанция, задавана от голямата сцена. Първото условие е тоталното му актьорско можене. Няма за него препятствия, няма нетеатрални състояния, няма как да бъде неубедителен. Но той отива и отвъд това. Неговите герои умеят да бъдат едновременно смешни, умилителни, съкрушени, жестоки, драматични, дотам, че грамотният зрител, видял Мавро и Марин Янев в Хубава риба, да гине от яд, че не се намери режисьор да направи с тях В очакване на Годо. Тези негови „герои“ могат да са невъобразимо гламави в действията си (както е например с Гърти в Кривите огледала – личната ми номинация за поддържаща женска роля), докато са втренчени в бездни от страдание: трагични и смехотворни до изнемога.
Нарочно споменавам някои по-скорошни роли, сред които най-челно място заема присъствието му в Аз, Фойербах. С този огромен монолог Мавро се захваща да разкрие „безкрайната драма на величието и нищожеството на човека“. С всяка дума и жест той е монументален и гротесков, студено-дидактичен и развълнуван, горд и уязвен, колеблив и вдъхновен. Разгръща възходите и паденията, провалите и победите, илюзиите и разочарованията, прозренията и лудостите. И с всичко това: силата на съществуването и най-вече жаждата за живот, носеща стремежа да си нужен и да оставиш следа. Фойербах-Мавро повежда битка за мечтата при ясно съзнание за краткостта, крехкостта, временността на нещата. Поставя въпроса за свободата – действителната и привидната, за достойнството – за неговото накърняване и устояване, за заблудата и истината. Във всичко това Мавро отива отвъд „играта“. „Същността на актьорската игра си самият ти“, настоява той в едно интервю. Запитан кой е Фойербах, отговаря: „Може да се каже, че съм аз“. И заговаря за „харакири пред всички“, а заедно с това за „вълнението, което ни дава сили да вървим през този свят“. Той разгръща човешката участ изобщо: пътя на човека през този живот. Вглеждам се по-детайлно в тази „роля“, защото в нея Стефан Мавродиев събира най-категорично ведно цялото си можене и мощ, опита си, мисълта, усета си за света и стоенето си в него.
В основата на този усет е персонална система от ценности, които не допускат външно влияние. Затова времената и смяната на режимите не смогват да го формират, а още по-малко да го деформират. Затова не се занимава с политика и декларативни бунтове, а просто отстоява непоклатимо позициите си, колкото и да са неудобни за удобството на овластените да нормират. Това отстояване е при него преди всичко генериране на жизнения смисъл, смисъла на живота. Затова погледът му е насочен към ставащото в днешния ден, в болезненото, фалшивото, порочното, произволното, препоръчвано за свободно, невежеството и бездарието, налазващи обществото – за да ги превъзмогва.
Съпротивата срещу пошлостта, срещу „пазара“, Мавро резюмира така: „Защитаваме живота си“. Кои ние? Най-напред състудентите му, после колегите му, „свързаностите“ с които са му от решаващо значение. Те са налице тогава, когато е в действие „дух на съзидание“ и се следва обща цел. Когато се роди общност, приемаща я за своя участ, за своя мисия, за свой живот. Тогава израства усетът за празник – „празник на представите, на мечтите“. На вярата, че човекът може да бъде променян към добро – с енергиите на този празник, жизнените енергии. Затова даже в лични разговори за творчеството му говори не за себе си, а за хората, с които е работил и с които работи.
В началото на ноември тази година един жълтеещ вестник публикува материал, според който Стефан Мавродиев бил казал „Бера душа! Чувствам се много зле след операцията от дискова херния!“, откъдето съответният случайник взима повод за жалейка. Материалът е активно препечатван, при което друга подобна медия му добавя и „подзаглавие“: „Българите се молят за здравето но един от малкото останали легендарни наши актьори“. Дълбинно, макабрено невежество. Мавро наистина преболедува тежко, но се вдигна бързо, даже изненадващо бързо (с решаваща подкрепа от всеотдайните негови състуденти). Душата, която „бере“, страда от голямата пауза, от прекъсването на театралния процес, който, настоява той, не е работа, а начин на живот.
Публикувал съм преди време една история, която не ще се въздържа да възпроизведа буквално: „В пандемичното време, когато театрите бяха затворени, а народецът зъзнеше от страх на скрито, влязохме в „немската“ кръчма срещу БНТ. Кръчмата – празна. Единствен Мавро седи там. Неподвижен, гледа в една чаша бира, даже не отпива. На въпроса: „Как си?“, отговори изчерпателно: „Как да съм? Не играем. Не живеем“. Този съсипан, възмутен, но горд и жаден за сцена Мавро ми се видя жив мемориал на актьорското достойнство“. Да.
Мавро, пътят продължава!
