За филма „Наполеон“ на Ридли Скот, кръстоска между епична „хроника за едно царуване“ и романтична драма
Сър Ридли Скот не се интересува от истината на историците, иначе никога нямаше да повери ролята на 24-годишния капитан Наполеон Бонапарт на два пъти по-възрастен актьор.
Или поне щеше да обърне фабулата си така, че 49-годишният изгнаник на остров Света Елена да разказва за възхода и падението на свое величество. Толкова по темата за достоверността и „грешките“ във филма „Наполеон“, останалото е въпрос на приоритети в творческата интерпретация. Не сме французи и няма да усетим отчетливо едностранчивото представяне на образа на императора, без намек за вътрешната му политика (нито дума за Гражданския кодекс или фундаменталните промени в обществените институции), заради която сънародниците му го почитат и до днес. Ще претеглим филма главно като художествен факт, кръстоска между епична „хроника за едно царуване“ и романтична драма.
ЗА
Вие сте на 20, 25, 30 години, не сте французин (задължително условие!), не знаете в детайли кой е бил Наполеон Бонапарт и/или не ви пука. Но знаете кой е Ридли Скот, режисьорът на „Гладиатор“ (2000), „Небесно царство“ (2005) и „Последният дуел“ (2021), но също на „Пришълецът“ (1979), „Блейд Рънър“ (1982) и „Марсианецът“ (2015). Следователно Бонапарт е просто персонаж, подобно генерал Максимий, а Скот е известен с перфектното си владеене на екранното изображение и създаването на увлекателен екшън в безупречни кадри. На 86 години той продължава да продуцира и режисира филми, които все така пораждат тръпнещо очакване в публиката и критиката.
В епична фреска като тази винаги има две страни, които се противопоставят и често е трудно де се помирят: историята и измислицата (която позволява на драмата да съществува на екрана). От историческа гледна точка „Наполеон“ следва основните дати от управлението на императора и тъй като авторите на проекта никога не са претендирали за биографична достоверност, контекстът е просто хронологичен списък от водени, спечелени или загубени битки, представени с подобаващ размах и впечатляваща визия. Що се отнася до фикцията, дори и да приемем, че Ридли Скот не е специалист по любовни истории, ясно е, че новият му филм разказва колкото за завоеванията на генерала император, толкова и за любовната му сага с Жозефин дьо Боарне. Успехът е в баланса, който свързва романтичната съдба на Бонапарт с тази на неговите победи – когато Наполеон завладява Жозефин, той печели всичките си бойни акции, а когато я губи, губи и войните, които обявява.
„Наполеон“ е внушителен спектакъл с грандиозни батални епизоди и ако го приемете като чисто забавление, няма да се подразните от противоречивата му обосновка. Сър Ридли Скот и сценаристът Дейвид Скарпа отхвърлили сценария на Стенли Кубрик като „разочароващ“, но запазили близо 80% от структурата, сцените и фабулата. Самият Кубрик винаги е бил очарован от Наполеон и започнал да планира творба за живота му след премиерата на „2001: Космическа одисея“ (1968). Въпреки задълбочените проучвания изборът на места за снимки (във Франция и Румъния) и дори на актьори за главните роли (Джак Никълсън и Одри Хепбърн), проектът е спрян след касовия провал на „Ватерло“ (1970, реж. Сергей Бондарчук)…
ПРОТИВ
В същността си „Наполеон“ не е нито биографичен, нито исторически филм, а възможност за Ридли Скот да представи своята собствена версия за Бонапарт. За гледната му точка обаче научаваме повече от дадените интервюта, отколкото от хода на киноразказа – идеята за демитологизация е любопитна, но остава тезисно загатната и сюжетно неиздържана. Едно е да искаш на опровергаеш легендата за всемогъщия герой, представяйки Бонапарт като слаб, уязвим, дори притеснителен мъж и капризен любовник, съвсем друго е да постигнеш абсурдната консистенция на някаква комична трагедия, в която всяка емоция, действие или персонаж е метнато като зърно на пилетата и миг след това изчезнало „изкълвано“.
И привържениците, и противниците на филма не пропускат да споменат, че настоящите 158 минути екранно време ще бъдат заместени (и уплътнени) от четиричасовата режисьорска версия на Ридли Скот, когато „Наполеон“ пристигне за излъчване на спонсорската си платформа. Добре де, но защо кинозрителите са подложени на пренебрежението да се задоволяват само с „реклама“?! Трябва де си извънредно високомерен, за да пуснеш по екраните версия, която просто „анотира“ творческите ти намерения!
Непохватен, на моменти плах и хленчещ, през останалото време грубовато простодушен – това е портретът на императора, нарисуван от Скарпа и Скот, а в изпълнението на Хоакин Финикс едноплановият Наполеон не притежава нищо от харизмата, която е мобилизирала гражданите и войниците под знамената му… Излиза, че историята е създала колективна мистификация (почти като идеята в „Наполеон“ за гюлето, изстреляно по Хеопсовата пирамида), която Ридли Скот е призван иронично да „ректифицира“. След края на прожекцията зрителят има усещането, че не е разбрал нищо за човека Бонапарт и което е по-лошо, че неволно е присъствал на фрагментарното бълнуване на счетоводител, нахвърлящ списъци на сексуални завоевания и военно коравосърдечие…