Преди Рождество Христово имах радостта да бъда част от журито на фестивала за документално кино „Златен ритон“, който се проведе в Пловдив в предпразничните дни. Казвам имах радостта не от куртоазия.
За мен наистина беше радост да изгледам около 90 документални и анимационни филми. Филмите бяха толкова много заради тригодишното прекъсване на фестивала поради пандемията. В началото количеството ме плашеше, но сега съм благодарна за мащабния поглед, който придобих за българското документално кино, както и за многото неща, които научих от филмите.
Най-същественото, което мога да кажа, е че и двата жанра кино се намират в здравословно, искрящо състояние. Дори факта, че са много по количество, говори сам по себе си. Филмите в анимацията са толкова изобретателни в съчетаването на различни технически похвати, че на зрителя му остава само да се удивлява на красивия – виртуален, но и реален – декор, който създават, за да се разгръщат върху него вечните сюжети на приятелство, любов, раздяла, смърт. Но анимацията позволява едното с лекота да се трансформира в друго, и в трето, за да се стига най-често до онова наивно и искрено докосване на едно същество от друго, при което злото в света е някак победено. Да, в анимацията най-често злото е побеждавано заради детинската игривост и очарователния наивитет, които това изкуство по природа предполага. Да не говорим за 3D анимацията, която позволява създаването на нови светове, помитащи със своята оригиналност и неочакваност. В това отношение са впечатляващи „Меко казано” на Анри Кулев и „Флорентинска нощ” на Сотир Гелев, които задължително трябва да бъдат гледани от деца и техните родители. Или обратното – от родители и техните деца.
За мен този фестивал донесе и едно особено удовлетворение, защото в него се откроиха три много силни филма, които се занимават с личността, мачкана и обезличавана от тоталитарния режим. Това са „1200 страници болка” на Атанас Киряков, „Отскубнати от корен” на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов и „Следеният човек” на Димитър Коцев – Шошо. Радва ме това, че темата за тоталитарното минало постепенно набира сила и интуицията ми е, че тя ще прерасне във вълна, която ще се надигне срещу забравата и неглижирането на престъпленията и издевателствата на тоталитарния режим, извършени над нашите предци. Защото забравата за техните страдания е повторно причиняване на страдания. Защото почти всяко българско семейство е белязано от историческата травма. Защото кръвта има своя памет, която не може да бъде манипулирана и която винаги – рано или късно – изговаря своята истина. Ние сме длъжни да знаем и да помним всяко едно от тези издевателства, всяка една от тези травми. Знанието и помненето е единственото оръжие, което имаме срещу забравата. Знанието и помненето ще създадат в нашето общество онази съпротивителна сила срещу злото, онова чувство за общност и единство, което така печално ни липсва. Защото опасността отново е близо до нас, тя е с различни одежди, но в същността си е същата.
С много загриженост и болка казвам, че за тези филми големите частни телевизии би трябвало да се съревновават кой най-често да ги излъчва, че ако те биха отделяли дори по един час време на седмица за такива филми, атмосферата в обществото ни щеше да бъде различна, че такива филми би трябвало да получават публичност, популярност, би трябвало да се излъчват в горните класове на гимназията, би трябвало да се водят обществени дискусии, които да увличат и да разказват на новите поколения за тоталитарния период, би трябвало всъщност те да свършат работата на държавата за декомунизацията на нашето общество. Защото глад да се узнае миналото има. Глад за памет има. Просто защото гладът за истината никога не е пресъхвал.
„Моралът е доброто” на Веселин Диманов спечели наградата на Община Пловдив. Един портрет на рано напусналия ни Кристиян Таков, който чрез всичките си действия и думи с праведен гняв ни говори и внушава, че принципите на държавността могат да бъдат само етичните норми, че всяко изкривяване и релативизиране на тези норми е отпадане от морала, пропадане, че ако искаме да бъдем нормални, трябва да следваме безотказно етичния закон, заложен вътре във всеки от нас. Този закон може да помътнява и потъмнява, но той никога не изчезва, всеки от нас дълбоко в себе си го познава. И тъй като всеки от нас в крайна сметка работи първо за другите, а после за себе си, работата му трябва да е положена именно на този основополагащ принцип. Говоренето на Кристиян Таков за тези базисни неща е толкова естествено, както дишането. Защо сме се отдалечили от тях, защо сме ги потулили в себе си, защо сме ги забравили, се пита огромната аудитория на този филм. И искам още нещо да кажа – майката на Кристиян Таков, другият пленяващ, завладяващ образ в този филм, красивите ѝ синьозелените очи, духовният ѝ аристократизъм, раната ѝ, светлината ѝ, неназовимата ѝ, непресъхваща връзка с детето ѝ, която зрителите осезаемо и дълбоко усещат.
Филмите, на които се възхищавах и които ме разплакваха, са много повече от тези, на които конкретно се спрях. Някои от тях бяха удостоени с награда, други останаха без отличие. Но за тях важи същата загриженост и болка – къде хората могат да ги видят, кога ще се прожектират, в кое кино, по коя телевизия? Една-единствена прожекция в „Одеон” или в Дома на киното не може да утоли обществения глад за задълбочено вглеждане в проблемите, които ни заобикалят. Ангелите в бели престилки, които изгубихме по време на пандемията. Тихият героизъм на нашите войници в Кербала. Мъченичеството на едно 17-годишно момиче. Яростната съпротива на една млада жена срещу обезбългаряването на Македония. Филмите-портрети за Васил Арнаудов, Тео Ушев, Георги Господинов, Владимир Зарев. Неистовата необходимост да се говори върху изконно християнски тема като прошката, можем ли да прощаваме на враговете си, можем ли да ги обичаме? И рокдействителността на 80-те години на миналия век. И перипетиите на един маргинал по северните ни плажове, драматургията на живота му се развива пред очите ни на живо, неговата изповед разтърсва закоравялото ни от безразличие съществуване. Затова и режисьорът на този филм, озаглавен „Последният гларус”, Тонислав Христов получи Златния ритон.
Ритонът е древен зооморфен съд, използван в тържествени ритуали. Наградата с формата на красив златен ритон превръща фестивала в тържествено събитие и го свързва с историята и с изкуството. Това самò по себе си задава висок критерий, който задължава и авторите на филмите, и журито, и публиката.
Провеждането на фестивала в края на годината е вид равносметка, тъй като последните дни на всяка изтичаща година ни подтикват да се обърнем назад, да погледнем спокойно и да оценим трезво делата, които сме сторили и на които сме станали свидетели, да отсеем доброто от лошото – лошото да зачеркнем, а доброто да надградим. Празничните дни са дни на пазаруване, веселие и пожелания. Каквото и да си пожелаем – знаем, че наготово нищо не идва – животът ни е такъв, какъвто го направим. Нека символичните ритони, които ще вдигнем в новогодишната нощ, да са пълни с надежда. Тъй като пожеланието ми наподобява грузински тост – бих искала то да е и така вдъхновяващо.