„Нека ти разкажа“, София Иванова, корица и оформление Даниел Меразчиев, Издателска къща „Многоточие“, 2023 г.
Авторката София Иванова, при все че има издадена стихосбирка – „По-добре никога, отколкото късно“, е малко известна.
Може би защото е двайсет и осем годишно момиче, чиито килограми са по-малко от броя на годините ѝ. При по-добро стечение на обстоятелствата би могла да е художничка, защото това е учила (живопис, във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“) и това може да прави най-добре. Ала животът ѝ изиграва лоша шега и битката с рака се превръща в смисъл на дните ѝ. Но не от състрадание (макар че и то е важно) пиша за книгата на София, а затова че след „Раково отделение“ на Соложеницин, това е вторият разказ за онези неща, които никой не би искал да разказва от първо лице. Не, книгата не е роман. Не е и документална проза. Не е нито писмо, нито послание, нито вик за помощ. Но ако си представите миниатюрите на Даниел Хармс и след това се замислите, че тук – при София Иванова – няма нито абсурд, нито измислица, че всичко е толкова истинско и толкова нелепо, че на неговия фон Хармс би се оказал разказвач на детски приказки, ще усетите за какъв тип литература говоря. И за да бъде всичко още по-осезаемо, ще си позволя да цитирам: Носех два пръстена на ръката си. След като започнах да ходя на химиотерапия и нямаше кой да хване ръката ми, осъзнах колко ненужни и колко безсмислени са тези бижута. Реших да подаря пръстените си. Качих обява: „Подарявам пръстени“. Имаше желаещи да ги вземат, но една жена започна да поучава всички: „Не вземайте нищо, тя има рак и пръстените носят нейната енергия. Ще се разболеете и вие“…. Същата тази жена Жената обясняваше, че се опитва да предпази хората да не ги настигне съдбата ми. Пръстените останаха прибрани в шкафа. Надявам се, че има по-малко болни от рак (стр. 54). За добро или лошо, случката звучи като притча. И може би не само звучи. Може би наистина е притча. Както и следващият (също съвсем кратък) разказ: Повече от всичко ме дразнят глупавите успокоения от типа: „Всичко ще бъде наред“. Но аз не искам всичко да е наред. А и едва ли е нужно. Нещата са такива, каквито са. Прабаба ми също е имала рак. Отишла си е за няколко месеца, но преди да почине, изчакала дядо ми да се върне от Русия. Повтаряла: „Още малко Христо да си дойде“. Той се върнал и тя тогава си отишла (стр. 85).
И колкото и глупаво да звучи, докато човек чете книгата на София Иванова, няма как да не се сети колко често – като се започне от ап. Павел, мине се през Паскал и се стигне до Достоевски – всички мистици упорито повтарят, че трябва да се страда. Не само защото Синът Человечески е дошъл на този свят, за да пострада. И не само защото ако не познавахме страданието, нямаше да знаем нищо за витлеемския Младенец.
Ако липсваше страданието, София би била момиче като милион други момичета. Щеше да има всичко онова, което ние забравяме, че е Божия придобивка. Като коса на главата си например. Ала мъдростта и онова особено чувство за хумор, онази благородна ведрина на човека, който няма какво да губи, едва ли щяха да я осенят.
Книгата отдавна е свършила. Затваряш очи и си признаваш, че твоят прочит няма да излекува никого. Но и в това не си съвсем сигурен. Щом хората казват, че по Коледа стават чудеса, значи наистина трябват да стават. Неволно се усмихваш и се сещаш за Йовков и бялата лястовица. Иска ти се да кажеш: Ще я видиш, чедо, ще я видиш. Аз я видях, ще я видиш и ти… казвам ти: ще я видиш и ще оздравееш…