„Ще се съпротивлявам дори ако се опитват да ме изритат от Русия. Готов съм да се откажа от всичките си награди, но не и от гражданската си позиция!“ Юрий Шевчук пред руски медии. На 7 януари 2024 г. DDT ще изнесе концерт в София.
„На всеки концерт трябва да се свири така, сякаш той е последен“ – обича да повтаря Юрий Шевчук. Действително неговото почти тричасово представление преминава на един дъх. Образите в песните му са ненатрапчиви и афористични. „Есен е, в небето изгарят кораби“, „Пътувам към родината“, „Това е всичко, което ще остане след мен“, „Капките по лицето ми са просто дъжд, а може би плача“ и още десетки други негови строфи са неизличими в главите ни още от миналия век. Той е аскетичен и поетичен. Пълно отсъствие на патос. Истински руски интелигент. Песента „Родина“ е написал „на коляно“, веднага след като прочел романа „Доктор Живаго“, а знаменитото парче „Какво е есента“ е една от 100-те песни на XX век в Русия.
Шевчук е свободен човек. Неговата музика също е свободна. „Свобода, свобода – толкова малко и толкова много!“. Той е човек чист, светъл и наивен, но твърдо вярващ, че доброто задължително побеждава злото. Яростен противник на насилието. По време на Чеченската война Юрий не просто е пял пред войниците, а е стоял заедно с тях под обстрела. Въобще винаги се е държал като мъж.
„Кариерата ми започна щастливо през осемдесетте, когато бях в дълбокия ъндърграунд. Изборът беше пределно ясен – или блестиш на голямата сцена, или пееш честни песни. Бяхме млади, но разбирахме и чувствахме всичко. Освен това в сърцата ни биеше рокендрол. Мисля, че подобно нещо няма да се случи на никого и никога. В тази музика усещахме енергията на времето и свободата. В страната започна раздвижване, рокендрол-раздвижване, сериозно раздвижване. През това време бяхме мачкани от всякакви културни органи и комисии. Но това ни обединяваше, въодушевяваш, закаляваше.
Спомням се как в Уфа решихме да изпеем знаменитата песен на Rolling Stones „Satisfaction“, но преди това трябваше да получим разрешение. Тогава в сет-листа ние написахме „протестна песен на английските работници“. Бюрократите бяха доволни, понеже не разбираха и дума на английски.
Разбира се, нищо не ни се размина. В КГБ имахме разговори, разпити и задушевни разговори. През 1985 г., преди самата „перестройка“, мен ме уволниха от работа. На следващия ден ми донесоха призовка с обвинение: „Шевчук е паразит“. Отидох в КГБ и казах: Момчета, позволете ми да работя нещо!“. Те ме съжалиха и ми дадоха работа в училище по изкуствата, където трябваше да преподавам рисуване. Ставах в пет сутринта и пътувах 200 километра. Е, нищо. Тогава това ме спаси. По това време ми се наложи да емигрирам от Уфа. Но не в Канада, а в славния Ленинград. Там въздухът беше различен. Естествено, там не познавах никого и имах 30 рубли в джоба…
По това време руският рок изскочи на сцената въпреки трудностите, с надеждата, че в нашата страна всичко ще се промени и всичко ще стане по-хубаво. Рокът пееше за свобода, братство и любов. Днес нещата с надеждата изглеждат нереални. Русия по всяка вероятност е единствената страна, в която можеш да преживееш истинско „чудо“, нагазвайки в една и съща река веднъж, два пъти, даже три пъти и т.н. до безкрайност. Както е казал един мъдрец: „Ако нашата история не се повтаря – тя се римува“. Живеем зад огради, но през процепите в тези огради се вижда вечността. Затова непрекъснато се въртим в кръг. В това има нещо будистко.
Първият, когото посрещнах след Афган, беше моят приятел и съученик Витя Тябин. Цяла нощ говорихме и пихме водка. Той ми разказваше истински истории за тази „необявена война“. Сутринта се роди песента „Не стреляй!“
Не минаха и десет години. На Нова година включих телевизора и видях как в Чечения убиват хора. Беше декември на 1994 г. Веднага позвъних на приятелите си от Центроспас, където работят и прекрасни хора[1].
Още на 1 януари 1995-а бях на летището и излетях на борда на хуманитарен самолет. Просто не можех да си седя кротко и да гледам телевизия. Разбирах, че трябва да направя нещо. Взех камерата си, китарата и моя приятел Саша Бровко. Пристигнахме на мястото и скочихме директно в кал до коленете. Тутакси ни накараха да легнем в същата тази кал, понеже решиха, че сме диверсанти. Тогава войниците се шашнаха: „Това не са диверсанти, това са музиканти! Това е Шевчук!“.
Известно време помагахме на спасителните и санитарни служби, превозвахме ранени, мирни бабички и чеченски деца. Със специализиран транспорт ги возехме до съседна Ингушетия. Между другото, никога не съм смятал тази война за справедлива, но понякога трябва да бъдеш там, където си нужен. В Грозни бягахме по площад „Минутка“ и попаднахме под обстрел. Край мен падаха наши бойци, а аз полудявах и хриптях: „Момчета, не мога да дишам!“ Те ми отговориха: „Живей! ДЛЪЖЕН си да пееш за нас!“ Запомних това за цял живот…
Нито веднъж не съм държал оръжие, но веднъж ми дадоха граната. Това се случи по-късно, през 1995-а, когато с момчетата едва не попаднахме в обкръжение. Тогава приятелски ми обясниха, че е по-добре да се самовзривя, отколкото да попадна в плен. В общи линии моите оръжия бяха китарата и камерата. Веднага си казах: „Ето го твоето оръжие!“ Бях заснел много видеокадри, но дори не ми хрумваше мисъл да взема бойно оръжие. Все ми подаряваха по нещо, разни символични предмети, като патрони например. Те им бяха излишни. Подариха ни даже танк. На шега, разбира се. На прощаване ми напълниха една мешка с всякакви военни сувенири. Когато се прибрах в Питер, погледнах вътре и изпаднах в ужас. Веднага отидох и изсипах всичко в Нева. Между другото, в Чечения непрекъснато ме молеха да им изпея песента „Не стреляй“. Само опитайте да си представите какво е ставало в душите им.
С тези, които оживяха, се срещам до днес, след концертите в различни точки на бившия СССР. Нашият филм за чеченската война беше показан по телевизията и много от роднините поискаха да им изпратим тези безценни кадри – последните свидетелства за живота на техните близки.
Когато пътувам из страната, навсякъде общувам с обикновени хора, със същите тези ветерани. До ден днешен поддържам приятелството с тях, с тези, които познавам от „горещите точки“. Те са абсолютно мирни хора. Струва ми се, че въобще не са кръвожадни. Обикновените хора изобщо не са кръвожадни…
DDT
Усещам, че точно сега са необходими топлина, интимност, задушевност, доброта. При това не само в Русия и във всички страни от бившия СССР, а в целия свят. Хората искат да си поговорят за живота, любовта и всичко наболяло. Така направихме цикъла „Акустика“. Както е казал поетът Тинянов: „Поезията е извисяване на езика, извисяване на смислите“. В Русия студентите са многобройни. Те са образованата класа. Има достатъчно млади хора, които не могат да живеят, без да си задават духовни и душевни въпроси. Това е нещо, което или съществува, или не. Докато едни осмислят живота си с разни джаджи, други търсят нещо по-висше. В Москва се появиха двайсетина поетически клубове, където се събират превъзходни млади поети.
В Питер има около десет подобни клуба. Там се събират само студенти. Всичко е такова, каквото е било във времената на Хлебников и Маяковски. Това е любов не само към музиката, а към словото, към новите рими и новата структура на речта, които са кръвно свързани със съвременността.
Аз никога не бих могъл да пиша като тях. Младите пишат по съвършено различен начин. И съм щастлив, че усещам това, че го приемам, че го аплодирам. Значи, не съм станал някакъв реакционер, който мрънка, че младежта не е такава, каквато беше. Русия не е обедняла на таланти…
Най-добре се чувствам, когато чета хубави книги, гледам хубави филми, разглеждам интересна живопис и слушам велика музика. Всичко това не ти оставя никакъв шанс да не се занимаваш с творчество. Да не дишаш с това. Юношеската ми мечта да свиря рокендрол се сбъдна. С времето разбрах, че има и по-важни неща. Например достойният живот на хората в моята страна. Напоследък се опитвам да разбера себе си и нашето време. Много важно е да не се криеш, а да помислиш. Да размислиш как да не добавяш допълнителна доза зло.
За мен е правилно да остана тук, в Русия, и да преживея всички мъки заедно с моите хора. За мен и ДДТ днес няма нищо по-необходимо от Родината.
Моите деца вече са възрастни хора. Пари за тях не ми трябват. След 24 февруари не съм взел хонорар за нито един концерт. Всички пари се превеждат за бежанците от Украйна. Хората страдат. За мен не е важно откъде е човекът – това са човеци, човеци…
За тези, които напускат Русия… Какво да правят тук? Напускат, защото им е забранено да говорят истината и това, което мислят.
Не знам… Не искам да заминавам, но могат да ме изхвърлят. Непрекъснато ме напъват, напъват… Ще създадат такива условия, че за мен ще бъде невъзможно да остана…
вестник „Собака“, Уфа, 13 юли 2022 г.
* * *
Аз не съществувам в Инстаграм или в блоговете. Кому е необходимо това? „Аз и моята кола“, „Аз и моята жена“. Това са глупости! Истинският рокаджия изобщо не се интересува от подобни неща. Това е толкова пошло! По-добре е да напиша нова песен. Например последната ми песен се казва „Любовта не е изгубена“. Вероятно нямаше да я напиша, ако пълнех всяка сутрин някакъв блог с простотии. Нямам време за всякакви фейсбуци. Не се занимавам с дреболии. Да показвам котките и кучетата си? Смешно е. По-добре е да порепетирам, да помисля, да почета, да посъчинявам… Нямам нужда да събирам някакви глупави „лайкове“. Това не е моята тръпка. Да направиш добър концерт – да! Това е велико!
Но, слава Богу, свободата не е изгубена, романтиката не е изчезнала. Любовта не се губи – тя не зависи от нищо. Свободата не може да замръзне, любовта не може да замръзне. Те са в нас – ту се приближават, ту се отдалечават.
Светът е многообразен. Той не е черно-бял. Светът е сложен. Днес идва епохата на опростяване. Опростяване! И никак не ми харесва това, че се опитват да ни вбият в някакъв черно-бял свят – тези са наши, другите са врагове. Това, разбира се, е ненормално. Основната цел на нашето творчество е да извадим от човека доброто, хубавото, вечното… Да живеят не далтонистите, а хората, които виждат цветовете!
Трябва да се опитваме да бъдем хора. Това е много важно! Псувайте се по-малко и повече слушайте останалите. Обичайте се, за да не изчезне любовта…
сп. „Самара и губерния“
* * *
Напомняме, че на Юрий Шевчук бе съставен административен акт 20.03.23 г. по Кодекса на Руската федерация за административни правонарушения. Според документа на концерта в Уфа той се е изказал нееднозначно за понятието „Родина“ и е направил яростни антивоенни изявления. В съда лидерът на рок-групата ДДТ е признат за виновен по дело за дискредитация на Въоръжените сили на Руската федерация.
Какво е станало всъщност? На концерта в Уфа на 18 май 2022 г. Шевчук е критикувал открито „спецоперацията“ на Русия в Украйна и измисления термин „денацификация“. На екраните зад групата през цялото време се появявала фразата „Не стреляй!“, както се нарича една от най-известните антивоенни песни на ДДТ. Освен това музикантът разказал колко дълго се е възстановявал след връщането си от войната в Чечения през 1995 г. Според него това, което е видял в Чечения, е „клане“.
Междувременно концертите на ДДТ в Русия са забранени. „Това бе най-жестокият удар, защото ни лишиха от работа. Важна и нужна работа. Не става дума за парите, а за нашия дълг към нашата страна.“
В края на годината Юрий Шевчук получи инфаркт. Лекува се в Израел, където групата беше на турне по това време. Отношението на Русия към него е ясно – той е враг.
„Да остана в Израел? Защо? Аз не съм евреин. Не се шегувам! Аз ще се съпротивлявам дори ако се опитват да ме изритат от Русия. Аз, пич, обичам тази страна. За мен Русия не е правителството, а обикновените хора, дърветата…
Готов съм да се откажа от всичките си награди, но не и от гражданската си позиция!“.
Юрий Шевчук, News.ru, Превод от руски Александър Бакалов
[1] Центроспас – Централен аеромобилен спасителен отряд, структурно звено на руското Министерство на извънредните ситуации. Б.пр.
„Не стреляй!“