Последният роман на Вирджиния Улф излезе в ново издание, в познатия превод на Иглика Василева и с логото на „Лист“

„Между действията“ е третият роман на Улф в каталога на издателството след „Вълните“ и „Орландо“.

Четири месеца преди да се хвърли в реката, британската писателка завършва романа „Между действията“. Знаела ли е, че той ще бъде последният етап от писателския ѝ път, можем само да гадаем. В него тя тълкува живота като представление, в което всички сме участници.

„Между действията“ отвежда читателя в провинциална Англия някъде в навечерието на Втората световна война. Всичко се случва в един-единствен ден в къща, където вечерта ще има представление. Сюжетът на поставяната пиеса се преплита със сюжета на романа и заради това някои изследователи го разглеждат и като театрална литература.

Вирджиния Улф обрисува всекидневието, обичайните повтарящи се действия на жителите на едно градче. „По традиция важност в историята имат великите събития, големите водачи и смяната на епохи, но има и една друга също толкова вълнуваща и почти непозната история – тази на всекидневния живот. Вирджиния Улф я нарича „животът на невзрачните“ или „живот между действията“, отбелязва в бележка към новото издание преводачката Иглика Василева. Според нея романът позволява и „тълкуването, че това, което се случва между действията, тоест извън сцената, е истинското представление“.

„Между действията“ отразява в пълна степен желанието на Вирджиния Улф да преобрази реалността чрез изкуството и да въплъти размишленията си за потока на времето и живота чрез образи и символи от английската история.

Немалко критици смятат този роман на писателката за незавършен, но истината е по-различна. Тя приключва ръкописа през ноември 1940 г., а на 28 март 1941 г. се самоубива. Съпругът ѝ Ленард Улф го публикува няколко месеца по-късно, придружен с бележка: „Ръкописът на тази книга е напълно завършен, но не беше окончателно прегледан за печат от Вирджиния Улф, преди да почине. Сигурен съм, че тя нямаше да направи някакви големи или съществени промени в него, макар че по всяка вероятност щеше да нанесе безброй малки корекции или дребни преработки, преди да предаде последните коректури“.

„Между действията“, Вирджиния Улф, превод от английски Иглика Василева, корица Мариета Ценова, издателство „Лист“, 2023 г.

Виждаше се, на фона на ранната сияйна лятна утрин, че Пойнтс Хол е средно голяма къща. Тя не се нареждаше сред именията, упоменати в местните пътеводители. Беше твърде непретенциозна. Но тази възбяла къща със сив покрив и едно крило, издадено напред под прав ъгъл, сгушила се за жалост в най-ниската част на равнината, с корниз от дървета по протежение на отсрещния рид, чийто дим се извиваше нагоре и стигаше чак до гнездата на враните, представляваше много уютно местенце за живеене. Като я отминаваха с колите си, хората си казваха: „Чудя се дали някога ще я обявят за продан?“, а после към шофьора: „Кой живее там?“.

Шофьорът не знаеше. Семейство Оливър, които бяха купили мястото преди около век, нямаха родствени връзки със семействата Уеъринг, Елви, Манъринг или Бърнет – старите фамилии, които в продължение на години се бяха венчавали помежду си, и дори в гробовете си лежаха преплетени като корените на бръшляна под оградата на църквата.

А семейство Оливър се бяха преселили само отпреди сто и двайсет години и малко отгоре. Въпреки това обаче, като тръгне да се изкачва по главната стълба, защото имаше и друга – най-обикновена, дървена в задната част, само за слугите, – човек виждаше пред себе си голям портрет. Нагоре, някъде по средата на стълбата вече се откриваше и наметката от жълт брокат, а на последното стъпало пред очите изникваше и дребно напудрено лице с огромна, осеяна с перли шапка; някаква тяхна прароднина. От двете страни на коридора имаше шест или седем спални. Икономът, бивш военен, се беше оженил за прислужницата на господарката; а в една стъклена витрина стоеше джобен часовник, който беше спрял вражески куршум по време на битката при Ватерло.

Беше ранна утрин. По тревата имаше роса. Часовникът на църквата удари осем пъти. Госпожа Суидин дръпна завесите в спалнята си – овехтяла бяла басма, която, погледната отвън, приятно обагряше стъклата със зелената си подплата. Хвана ги със старческите си ръце, разтвори ги със замах и остана така: омъжената сестра на стария Оливър; вдовица. Винаги беше искала да си устрои собствен дом, било в Кензингтън, било в Кю, за да може да се възползва от градините там. Но се застоя цяло лято, а когато зимата забули стъклата на прозорците с влага и задръсти канавките с окапали листа, тя попита: „Защо? Барт, защо са построили къщата в ниското и с изглед на север?“. А брат ѝ отговори: „Очевидно, за да се предпазят от природата. Та не са ли нужни четири коня, за да се изтегли семейната каляска от калта?“. След това ѝ разказа добре известната история за една паметна зима през осемнайсети век, когато в продължение на цял месец къщата била затрупана със сняг. И дърветата рухнали под тежестта му. Затова всяка година, дойде ли зимата, госпожа Суидин се оттегляше в Хейстингс.

Сега беше лято. Събудиха я птиците. Как само пееха! Щурмуваха зората, сякаш тумба момчета от църковния хор са се нахвърлили на торта с крем. Нямаше как да не се заслуша и тогава протегна ръка към любимото си четиво – „Въведение в историята“[1]; беше прекарала часовете между три и пет в мисли за рододендроновите гори на Пикадили, когато континентът – защото беше разбрала, че тогава все още той не е бил разделен от Ламанша – е представлявал едно цяло; населен, така беше прочела, с чудовища с тяло на слон и врат на тюлен, които дишали тежко и шумно, движели се тромаво и както сама предполагаше, сигурно са лаели; още с огромния гущер, мамута и мастодонта, от които по всяка вероятност, така си помисли тя и отвори прозореца широко, сме произлезли.

Отне ѝ точно пет секунди, време, което се проточи доста по-дълго в ума ѝ, за да различи Грейс със синия порцеланов сервиз върху подноса от ръмжащото чудовище с набръчкана кожа, което се канеше точно когато вратата се отвори, да повали огромното дърво в зеления гъсталак на праисторическата гора, откъдето се издигаше пара. Естествено, скочи уплашено, когато Грейс остави подноса и рече:
– Добро утро, мадам.
Грейс я наричаше „Откачалка“ и веднага долови в лицето ѝ раздвоения поглед, предназначен наполовина за звяра в тресавището и наполовина за прислужницата с басмена рокля и бяла престилка.
– Как само пеят тези птици! – подхвърли госпожа Суидин напосоки.
Прозорецът беше отворен и птиците несъмнено пееха. Един любезен дрозд подскачаше по ливадата с парче розов ластик, усукан около човката му. Изкушена от тази гледка, госпожа Суидин искаше да продължи да си представя миналото, да го рисува във въображението си, но ето че се спря; имаше желание да разшири границите на момента с бягство назад в миналото или напред в бъдещето; или пък странично по различни коридори и алеи, но се сети за майка си – майка си в същата тази стая, която я гълчеше: „Стига си зяпала навън, Луси, че вятърът ще се смени“… Колко често се беше случвало майка ѝ да я смъмря в същата тази стая… „но в един друг свят“, както брат ѝ обичаше да ѝ напомня. Седна да изпие сутрешния си чай като всяка възрастна дама с тънък изгърбен нос, хлътнали страни, халка на пръста и обичайните украшения на една доста повехнала, но иначе изискана преклонна възраст, която в нейния случай включваше златен кръст, блеснал върху гърдите ѝ.

След закуска слугинчетата бутаха детската количка нагоре-надолу по терасата; и докато бутаха, разговаряха – не лееха клюкарски сачми, нито обменяха помежду си идеи, само търкаляха думите като бонбони върху езика си; които, след като изтънееха до прозрачност, пускаха розово, зелено и сладко. Тази сутрин сладостта беше: „Ама готвачът само как го наруга за аспержите; а когато тя се обади, аз ѝ казах какъв хубав костюм, а и блузата в тон“; и това ги подсети за някой си друг, докато се разхождаха нагоре-надолу по терасата, смучеха бонбони и бутаха детската количка.

Жалко, че мъжът, построил Пойнтс Хол, беше вдигнал къщата в падината, след като оттатък цветната градина и зеленчуковите лехи се простираше едно много подходящо възвишение. Тоест Природата беше осигурила добро място за къща, докато онзи я беше построил в ниското. Природата беше предоставила отрязък с дължина половин миля торфена, равна земя, която после рязко се спускаше към езерото с лилиите. Терасата беше достатъчно широка да поеме цялата сянка на едно от големите дървета, което се беше разперило над нея. Там човек можеше да се разхожда нагоре-надолу, нагоре-надолу под сянката на дърветата. Две-три растяха близо едно до друго, но имаше и празни пространства между тях. Корените им продупчваха торфа и сред тези кости имаше зелени водопади и туфи трева, в които през пролетта поникваха теменужки, а през лятото – диви алени орхидеи.

Ейми тъкмо говореше за някакъв мъж, когато Мейбъл, с една ръка върху количката, се обърна рязко и глътна бонбона си.
– Стига си се ровил в пръстта – скара се тя на детето. – Ела тук, Джордж.
Малкото момче се помайваше и продължи да чопли нещо в тревата. После бебето Каро извади едното си юмруче над завивката и пухкавото кожено мече тупна на земята. Ейми трябваше да се наведе. Джордж си копаеше. Цветето блесна между разклонените коренища. Прокъсаха се ципа след ципа. Изпод кожица от кадифе то излъчваше жълтеникава мекота, трептяща топлина; пълнеше очните кухини със светлина. Целият вътрешен мрак се превърна в жълта светлина, ухаеща на листа, ухаеща на земя. Дървото беше оттатък цветето; тревата, цветето и дървото станаха едно. Застанал на колене, заровен в пръстта, Джордж пазеше съвършенството на цветето. Но ето че се чу рев, горещ задъхан звук, груба сива козина профуча между него и цветето. Той подскочи, залитна в уплахата си и после видя как към него се носи ужасно островърхо безоко чудовище, което се движеше на крака, и размахваше ръце.
– Добро утро, сър – глух глас избоботи откъм хартиената човка.
Възрастният мъж беше изскочил насреща му от скривалището си зад едно дърво.
– Джордж, кажи „добро утро“; кажи „добро утро“, дядо – подкани го Мейбъл и го побутна да отиде по-близо до мъжа. Ала Джордж стоеше и гледаше. Джордж стоеше и зяпаше. Тогава господин Оливър смачка хартията, която беше надянал като човка на носа си, и се показа в истинския си вид. Много висок възрастен мъж с блеснали очи, покрити с бръчки страни и без нито един косъм на главата. Обърна се.
– Мирно! – изрева. – На място, звяр такъв! – Джордж се обърна, бавачката се обърна, още стискаше в ръка коженото мече; всички се обърнаха да проследят афганската хрътка Сохраб, която скачаше и лудуваше сред цветята.
– Мирно! – изрева възрастният мъж, сякаш командваше полк. Слугинчетата бяха впечатлени от начина, по който едно старо момче на неговата възраст все още може да се разпорежда и да накара непослушния звяр да му се подчинява. Афганската хрътка се върна, припълзя гузно и боязливо. А когато се сви в краката на възрастния мъж, една каишка впримчи врата ѝ; каишката, която Оливър винаги носеше у себе си.
– Подивял звяр… лошо момче! – изръмжа той и се наведе. Джордж вдигна поглед само към кучето. Косматите хълбоци ту хлътваха, ту се издуваха; върху муцуната беше избила пяна. Той се разплака.
Старият Оливър се надигна с изпъкнали вени и пламнали страни; беше сърдит. Малката му игричка с хартиената човка не произведе очаквания ефект. Но момчето си беше ревльо. Кимна и продължи напред, изглади смачкания вестник и взе да си мърмори под носа, докато се мъчеше да намери мястото върху страницата, докъдето беше стигнал, „Малък циврьо… малък циврьо“. Но вятърът подхвана големия лист, изпъна го; и той надзърна над горния му край, огледа пейзажа – ширнали се поля, пирен и горички. Така обрамчени, се превръщаха в картина. Ако беше художник, щеше да забие триножника си ето тук, където околността, преградена от дърветата, приличаше на картина. После вятърът утихна.
„Мосю Даладие[2]– прочете той, след като намери докъде беше стигнал, – успя да обвърже франка с“…

[1] Тук по всяка вероятност госпожа Суидин чете адаптирана версия на „История на Англия“ от Дж. М. Тревелян или на „Въведение в историята“ на Х. Дж.Уелс, тъй като и в двете се говори за праисторическия период на острова. – Бел.пр.
[2] Едуар Даладие (1884–1970) – министър-председател на Франция през 1933–1934 и 1938–1940 г. Той заедно с правителствените глави на Великобритания (Невил Чембърлейн), на Германия (А. Хитлер) и на Италия (Бенито Мусолини) подписва Мюнхенското споразумение на 29 септември 1938 г. Франция обвързва франка с британската лира в съотношение 175 франка за лира. – Бел.пр.

Вирджиния Улф