Защо руските власти не успяха да превърнат войника в символ и с какво опитаха да заменят скръбта?„Държавата има претенции не към мъртвото тяло, а към самия смисъл на смъртта.“ Разговор с културоложката Светлана Еремеева, авторка на книгата „Мъртво време“, в която разказва как официалните медии и блогърите отразяват погребенията на военнослужещи в Русия и Украйна. 

 

 

 

Официалните руски медии престанаха да разпространяват сюжети, свързани с погребенията на военнослужещи, няколко месеца след началото на войната в Украйна. Културологът Светлана Еремеева смята, че разпространявайки подобни материали, руската държава е разчитала на яростна реакция сред руското общество и желание за възмездие. Според нея властите в Русия са искали сплотяване и мобилизация на нацията, като същевременно се изгради правилният образ на руския военнослужещ. Всичко това не се случи и се наложи промяна на стратегията. Държавата започна да работи активно с младите хора, за да възпита поколение, което е „готово да умре за родината“.

В новата си книга „Мъртво време“ Светлана Еремеева разказва как през 2022 г. официалните медии и блогърите масово отразяват погребенията на военнослужещи в Русия и Украйна. После престават. Днес погребалните церемонии са абсолютно еднакви, а чиновниците повтарят едни и същи надгробни слова, като бъркат имената на загиналите. Еремеева детайлно описва как пространството на скръбта в Русия се свива и защо в Украйна това пространство съществува.

Първите репортажи от погребения на руски военни, загинали в Украйна, се появиха още през март 2022 г. Вие наричате това „абсолютно нетривиален ход за властите в Русия“. По-рано погребенията не бяха отразявани така масово. Какво искаха да постигнат с това властите?

Мисля, че държавата искаше да превърне загиналия безплътен войник в някаква символична фигура. Но тя не успя да измисли формат, който да работи с нашето население. Такъв питон Каа, при вида на когото всички маймунки замират. Смятам, че властта даже не се е старала особено, разчитайки, че нещата ще се получат автоматично. И след като тази желана символична фигура не се получи, спряха да снимат погребенията. Знам със сигурност, че в някои региони на журналистите директно се е забранявало да правят това.

Не е съвсем ясно в какъв точно символ е трябвало да се превърне загиналият руски военен. Освободител? Герой? Защитник?

Там е работата, че властите се лутат в указанията си. Символичните смисли на самата война не са формулирани. Когато става дума за Украйна, всичко е ясно: украинските военни са защитници на своята страна. За руската страна тази необходима символика не съществува. Не можеш да участваш в игра, без да знаеш какво държиш в ръцете си – топка, шайба или балон. Медийните погребения демонстрираха именно това.

А каква реакция очакваха властите от хората? Нашето издание събира некролози на загиналите войници от Бурятия и Иркутска област. Чета ги почти всеки ден. В коментарите под некролозите често срещам: „Кога ще свърши тази проклета война?“. В същото време фрази като: „Ще разкъсаме всички!“ и „За всички ще отмъстим!“, са рядкост…

Моята задача не е да правя догадки или да интерпретирам нещата в съответствие със собствените ми представи. Аз просто установявам факти. В случая с некролозите фактите са следните: коментарите под погребалните видеа първоначално се прочистват, а след това направо ги изтриват.

Възможно ли е този символичен образ на руския воин все пак да се появи?

По-скоро е вече невъзможно да се направи това. Първо, ние трябва някак си да забравим това, че властта непрекъснато променяше указанията си в отминалата година и половина. Второ, в руското общество липсва какъвто и да било консенсус. Украинците, естествено, имат такъв. Те нямаха избор и Русия направи всичко, за да стане така. А в самата Русия сплотяването около обща идея не се получава. Това дава надежда (наистина в много далечна перспектива) за младите руснаци, които не приемат действията на властта.

Работила съм в различни ВУЗ-ове и мога да кажа, че днешните двайсетгодишни студенти се отличават по своите човешки нагласи от нас, когато бяхме на двайсет. Те по-успешно избягват конфликтите и умеят да се договарят.

Първите две части на вашата книга се наричат „Русия“ и „Украйна“. Вие детайлно описвате многобройните различия при отразяването на погребенията на военни. Не се ли превръща това в „черно-бяла история“, в която едната страна е юнак, а другата – не съвсем?

Старала съм се да избегна това, но именно за различията си струва да се говори. Отвътре всеки свят изглежда нормален и естествен. Ние в Русия мислим, че да погребваме военнослужещите, както го правим сега – това е по правилата. Необходимо е да разберем, че всичко може да бъде различно.

Въпреки това вие подчертавате, че в случая с погребването на военни държавите се държат по един и същи начин. Как да разбираме това?

Ние сякаш отново сме се върнали в епохата на националните войни, с техния култ към „смъртта в името на нацията“. Неговата обратна страна е обезценяването на живота. По този повод през 2023 г. говори една от ключовите кремълски пропагандистки – Маргарита Симонян. Тя каза, че смъртта очаква всички ни, затова е по-добре да умреш за правилна и важна кауза, отколкото от някаква ужасна болест.

 

 

Европейските страни са преминали етапа на националното строителство още през XVIII–XIX век. Сега Русия и Украйна следват логиката на борбата за създаване на нация. И да се излезе от тази логика е невъзможно. В случая най-много ме заинтригува това, че в Украйна съществува трета сила. Първите две са силата на отделния човек и силата на държавата.

Под трета сила вие разбирате обществото?

По-скоро човешките общности. Преди 30 години Украйна и Русия бяха в една точка на развитие. След това започнаха промени, благодарение на които в Украйна се формира тази „трета сила“. Нейните проявления са, примерно, военните доброволци и представителите на църквата. И точно тази трета сила влиза в диалог с държавата. Не мога да кажа, че между тях е имало противопоставяне. Това, което се случва, е по-скоро коригиране на действията на властите. Съвременното отношение към мъртвите също е резултат от този диалог.

Сега украинското общество скърби за своите загинали воини и е в период на преосмисляне на тяхната смърт. Най-общо казано, моята книга е история за това как нещо подобно би могло да се случи и с нас. Не съм уверена, че руската държава споделя моята гледна точка. Затова напуснах страната преди публикуването на книгата.

Как се прощават със загиналите военни в Украйна?

„Ковчегът винаги е дървен, с бели дантелени възглавнички, висящи през ръбовете. Камерата периодично се фокусира върху лицето на мъртвия. В Украйна погребението има съвсем различен емоционален заряд. Зрителите често виждат как майката плаче с глас. А плачат не само жените. Камерата „не се стеснява“ да снима бършещи сълзите си мъже, които си припомнят как мъртвият също е плакал за всеки, който си е отишъл… Тук, в Украйна, и контактът с тялото е различен – близките се стараят да бъдат близо и непрекъснато го докосват, а камерата се концентрира върху този контакт… Малко момченце по време на цялата служба стои, положило буза на ковчега; жена не откъсва ръце от него; майката оплаква на гробището, опирайки се на ковчега и почти докосва с лицето си лицето на сина; вкаменената майка притиска ръката на починалия до лицето си по време на цялото погребение; близките се опитват да откъснат и да отведат майката / бащата / съпругата от ковчега до гроба. Плачещите не крият лицата си от камерата, а тя не избягва техните измъчени лица“.[1]

Как се прощават със загиналите войници в Русия?

„Хората, погребващи своите деца и мъже и попадащи пред камерата, в една или друга степен са принудени да се съобразяват с правила, които не са избирали те. Това не беше толкова видимо в началото на март 2022 г., но когато започна да се практикува „стоическият“ вариант за реагиране на смъртта на близък, дисонансът стана твърде очевиден. Културологът Светлана Адониева пише за това, че през 20–30-те години на ХХ век, на фона на антирелигиозната кампания, традиционното оплакване се възприема като реакционно: „Екстатическият характер на погребалния плач противоречал на общоприетия начин за изразяване на съчувствие към тези, които са изгубили близък човек. Скръбните израженията на лицата се считали за достатъчни. Що се отнася до самите скърбящи, от тях се очаквало или да седят в скръбно мълчание, или да се давят в сълзи. Плачът сред присъстващите мъже се считал за срамен. Освен това той бил директно заявление за вярата в живота след смъртта, както и в задгробния свят. Плачът директно демонстрирал, че е възможно да се говори с мъртвите“.[2] Колко подхожда това описание за съвременните руски погребения!

А какви конкретни стъпки по „очовечаването“ на погребенията са предприети в Украйна?

Не познавам ситуацията отвътре и мога само да интерпретирам това, което е достигнало до Русия. Но вероятно своеобразна отправна точка е бил Майдана. В Украйна властите признаха за смъртта на „Небесната стотица“ и се състояха масови погребения на загиналите. Още през 2014 г. се появяват военните доброволци, работещи независимо от Министерството на отбраната. Те пътуват до фронтовите територии и извозват телата на загиналите, за да бъде установена тяхната самоличност и да бъдат погребани. Доброволците разказват много за своята работа в различни интервюта.

Руски военни в Донбас „няма“, затова там не съществува и публично „погребално доброволчество“. От интервюта с украинци знам, че загиналите руснаци са били погребвани в Донецк и Луганск. Но нищо от това не се е обсъждало официално, което означава, че хората не се обединяват около тази практика. Болката не става обща.

Как се държат свещениците по време на погребенията?

В Украйна, за разлика от Русия, реално съществува институцията военен капелан. Това са свещенослужители, които оказват морална, духовна е етична помощ на военнослужещите и техните семейства. Началото на тази институция е поставено като строителство „отгоре надолу“, но от 2014 г. с усилията на църквата капеланите се превръщат във важна самостоятелна част от обществения и армейския живот.

 

Погребение на руски военнослужещи в Улан Уде, 2022 г., фотография „Люди Байкала“

 

Чела съм много пространни интервюта с украински военни капелани. Не само с православни. Те винаги разговарят спокойно, без да се съобразяват с църковното началство. И винаги изглеждат много човечни. Помня, един от свещениците казва: ако момчетата нямат цигари, аз отивам да им купя. А една жена – протестантски капелан, разказа, че понеже е дебела, изпитва затруднения на фронта. Разбирате ли, в тези интервюта съществува телесност, съществува и преодоляване. И това не се крие. Капеланите остават обикновени хора.

А има ли подобни интервюта с военни свещеници в Русия?

Официално в Русия няма военни свещеници. Има заместник-командири по религиозна работа. Неотдавна открих свидетелства за работата на един такъв заместник-командир. Облечен в брокатено расо, той стоял на брега на някакво езеро и кръщавал войниците, които били във водата.

Всъщност на война отиват и руски свещеници – доброволци. Чела съм техни интервюта, в които те говорят за това, че украинците трябва да се горят и унищожават. Един от свещениците казва следното: за да не страдат жените при загубата на своите синове във войната, просто трябва да раждат повече.[3]

Излиза, че в Украйна неформалните общности набират сила за по-малко от 10 години. Какво се случва по това време в Русия?

В условията на национално строителство, държавите се отнасят към хората приблизително еднакво – животът на нацията е по-важен от живота на човека. По тази логика смъртта на войника на фронта е смърт в името на нацията. Невъзможно е това да се промени, но държавната позиция в този случай е разбираема.

Но възниква проблем с третата сила, която говори за ценността на всеки човешки живот. Какво се случва с нея? В големите руски градове работят местни социални структури. Например доброволчески движения. Но руските власти последователно разчистват полето на благотворителността и доброволчеството. Пример за това са неотдавна приетите поправки в закона за психоневрологическите интернати. 

Трябва да имаме предвид, че след началото на войната именно в големите градове, където съществуват благотворителни структури и практики, се провеждат антивоенни протести. Естествено, това не се харесва на властите.

Някакви парчета от обществените структури в Русия продължават да съществуват. Например, независимо от очевидната опасност, доброволци работят с украинските бежанци. Властите обаче активно пресичат всички подобни възможности.

Знаете ли, преди началото на войната много „мислещи хора“ считаха, че държавата се управлява от луди, които приемат лудешки закони. На 24 февруари 2022 г. пъзелът се подреди и стана ясно, че нещата не стоят така. Законите, приети през последните 10 години и изглеждащи абсолютно немотивирани, внезапно отлично си паснаха. И кой се оказа глупавият?

А до какво води отстраняването на обществените обединения, на тези хоризонтални връзки?

Ако говорим за изпращането на загиналите, то констатираме, че в руското общество пространството за скръб все повече се свива. Като шагренова кожа.

В своята книга използвам понятия като „мъка“, „скръб“ и „траур“. Мъката е лична. Изживяват я най-близките на мъртвеца. Скръбта е типична за общностите и тя обхваща всички в рамките на общността. Траурът е това, което се разпорежда от държавата.

Мъката е лична. Тя не може да обединява. Грубо казано, ако не сте били близки с вашата съседка, тя едва ли ще дойде да плаче на рамото ви за своя загинал мъж. За да се появи скръб, е необходимо да съществуват хоризонтални обществени структури, склонност към обединяване, навик за солидаризиране.

Те не могат да бъдат създадени по време на война. Трябва да ги има преди нея.

Преди няколко дни прочетох пост на сестрата на военния от Бурятия Бимба Будаев, загинал през февруари 2023 г. Жената е написала как близките на загиналите остават сами с мъката си и никой не скърби заедно с тях…

Точно за това говоря. В Русия властите са премахнали периода на скърбене, времето, в което смъртта се осмисля. След смъртта на военния започва стремителен преход от личната мъка на близките към държавен траур. Трябва веднага да стане ясно, че човекът е умрял за велико дело. Падналият в битка войник моментално получава почетен статус. Изчезва трагедията на отделния човек, неговата индивидуалност се размива. А скръбта бързо се подменя с „патриотична памет“. Примери за това са „чинът на героя“, паметниците и мемориалните табла.

Цялата тази работа с „патриотичната памет“, доколкото разбирам, е насочена към младите?

Днес властите работят в перспектива. Аз виждам главната опасност в това, че те са се прицелили в децата, юношите и студентите. Става дума за прочистването на ВУЗ-овете и за новите програми по история на руската държава. Ако всичко това заработи, то ще се случи окончателната катастрофа.

В началото на войната държавата не обръщаше внимание на работата с младите. И сбърка. На антивоенни протести излизаха младите хора. Тогава властите бързо се преориентираха и превключиха идеологическата машина. Ние може да се смеем на предаването „Разговори за важното“, но този формат върши своята работа.

Може ли тази работа с младите да ги доведе до мисълта, че смъртта за родината е нещо прекрасно, че саможертвата е висша цел?

Разбира се. Това вече се случва. Но тази стратегия може и да не сработи. Властта използва архаични културни технологии, които не винаги оказват влияние върху съвременните деца и юноши, живеещи в информационно общество. Тоест заедно с всичко друго, все пак ще се наложи да се изключи интернет.

Най-актуалните в момента културни технологии са „чиновете на героите“ и мемориалните табла. Надявам се, че като средства за предаване на идеи те няма да проработят.

Защо?

Ами кой чете написаното на мемориалните дъски?

Спомням си как неотдавна в една иркутска гимназия, при откриването на „чинове на героите“, няколко ученици припаднаха. Били са впечатлени от плачещите роднини на загиналите.

Мисля, че по-ефективна се оказа друга практика – тържествените церемонии. Но те трябва твърде често да се повтарят, за да предизвикат нужния емоционален ефект.

А дали децата не привикват с безкрайното откриване на „чинове на героите“, дори над тях и в бъдеще да плачат роднините на загиналите? Няма ли следствието от всичко това да бъде скука?

И тук, както се казва, се появява проблемът. Когато в някой голям град има един, максимум два паметника, посветени на война, това е нормално. Когато паметниците станат твърде много, те се превръщат в част от пейзажа. Властите биха могли да се концентрират върху актуализация на смислите и всяка година да срещат семействата на загиналите. Но това е невъзможно. Роднините няма да издържат.

Някои изследователи считат, че загиналият военен в някакъв смисъл става държавна собственост, а не на неговото семейство. Съгласни ли сте с подобна позиция?

Държавата официално (по устав) не претендира за тялото на загиналия. Тя счита военнослужещия за собственост на семейството и го връща. Но о

ще от Афганистанската война властите в СССР започват да връщат телата в замяна на лоялност от страна на роднините.

Мисля, че държавата има претенции не към мъртвото тяло, а към самия смисъл на смъртта. Тя счита, че има право да прави интерпретации на смъртта на военнослужещия. Да създаде култ към националния герой, който е важен за единството на нацията.

Тук проблемът е в това, че загиналият воин губи своята индивидуалност. Връщаме ли му тази индивидуалност? Когато с погребението се е заела държавата – не, не я връщаме.

А защо за държавата е важно индивидуалността да не се връща?

Смъртта на военния трябва да се третира еднозначно – това е смърт в името на родината. Други интерпретации не може да има. Докато отговарях на вашия въпрос си помислих, че това звучи твърде възвишено. Е, нещо извисено вероятно съществува. Но по принцип държавата не е заинтересована от връщането на индивидуалността просто защото това е още работа. А загиналият – той  вече е използван материал и няма смисъл за него да се хаби допълнителен ресурс.

Някакъв своеобразен тайм-мениджмънт?

Разбирате ли, държавата работи с огромни обеми от данни. И това е нормално. Властите никога няма да отстояват индивидуалността на мъртвия.

А може ли с тази индивидуалност да се заеме обществото?

С това могат да се заемат обществените сили, например доброволческите организации, комитетите на войнишките майки… Могат са се включат и роднините на загиналите. Но днес в Русия това не се прави нито от едните, нито от другите. Да, има отделни случаи, когато хората изразяват своето недоволство. Като този, в който протестираха роднините на загиналите матроси от крайцера „Москва“. Но в общи линии подобни неща не се случват. Сега си спомням думите на философа Мераб Мамардашвили, който през 1984 г. казва, че СССР е на ръба на антропологическа катастрофа. Мамардашвили разсъждава за света, в който „всичко е нееднозначно“ по въпросите на морала, живота и смъртта.  

В какво конкретно може да се изразява тази катастрофа?

Мамардашвили говори за това, че биологичните ценности могат да станат по-важни от културните. Културата е защитната обвивка на човека, даваща му възможност да се конкурира в животинския свят. Субстанцията култура, ако можем да я наречем така, се състои от ценности и значения, които се създават и утвърждават благодарение на човешката комуникация. Когато комуникациите са невъзможни или нежелани, а смислите и ценностите са обявени за незначителни, човекът се отказва от своето културно преимущество. Именно това е антропологическата катастрофа – отказ от културното в полза на биологичното. 90-те години, така ни се струваше, преживяхме не само в биологичен смисъл. Новите комуникации и новите смисли запълват отминалото време, но културната обвивка остава много тънка. От това зависи дали ще успеем да я съхраним, ще има ли катастрофа, или не.

А съществуват ли някакви конкретни примери за антропологическа катастрофа?

Тя може да има хиляди проявления и аз не съм готова да забода пръст в нещо конкретно и да кажа: ето това е. Не можем да пипнем с ръце културата, затова посочването на конкретните примери е невъзможно. Това е излизане на нивото на абстракцията. Да покажеш постепенното разрушаване на връзките и отказа от културното – това е съвсем друга, огромна работа.

 

 

Светлана Еремеева е изследовател, кандидат на науките по културология. Завършила е факултета по журналистика в МГУ и Института за европейски култури. Изследва отношенията към смъртта в постсъветското пространство. Издала е две книги. Интервюто е публикувано в сп. „Люди Байкала“.

 

 

 

Превод от руски Александър Бакалов