Как в Германия учат за националсоциализма? С Биргита Бер, авторка на графичната новела „Сузи, внучката от къщата на №4, и времето на скритите еврейски звезди“,  разговаря Людмила Димова

Графичната новела „Сузи, внучката от къщата на №4, и времето на скритите еврейски звезди“ на Биргита Бер (превод от немски Мая Разбойникова-Фратева) разказва  историята на еврейско момиче от Берлин, принудено да се укрива заедно с родителите си по време на националсоциализма и да живее в нелегалност. Историята е истинска, изградена върху биографични и исторически факти.

 

 

Чрез гласа на старата фамилна къща авторката внимателно насочва малките читатели към важните неща в живота. Това е книга за човечността и съчувствието, за надеждата и любовта. Тя прави подходящо за децата обобщение на събитията между 1933 и 1945 г., но и напомня: „Светът не започва някъде там, а точно в теб!“. Изданието на Culturama е осъществено с подкрепата на ТРАДУКИ, Столична община – Програма „Култура“, Държавния културен институт към Министерство на външните работи на РБ, Фондация „Комунитас“, Фондация „Фридрих Еберт“, Организация на евреите в България „Шалом“. То ще бъде представено в присъствието на авторката на 8 ноември, сряда, от 18 часа в Гьоте институт.

В съпътстващата програма, която отбелязва 85 години от т.нар. Кристална нощ в Третия райх, има кинопрожекции със свободен достъп в Полския институт. На 9 ноември ще бъдат показани филмите „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари“ на режисьора и сценарист Раду Жуде и „Фотолюбител“ от Дариуш Яблонски, а на 10 ноември – „Къде е Ане Франк“, реж. Ари Фолман.

Биргита Бер пише и илюстрира книгата „Сузи, внучката от къщата на №4, и времето на скритите еврейски звезди“, публикувана от германското издателство ars през 2016 г. Завършила е Университета по изкуствата в Берлин. Работи като художничка, а от 12 години е учителка в училище „Сесилиен“ в берлинския квартал Вилмерсдорф-Шарлотенбург. Осъществила е много проекти на тема изключване и разнообразие. Създава радио- и мултимедийни пиеси, които съчетават актьорско майсторство, музика и видео.

 

 

 

Госпожо Бер, вие сте учителка в основно училище. Как стигнахте до идеята да напишете тази книга?

Книгата възникна покрай работата ми в училище. Аз бях толкова близо до децата и можех да използвам целия си опит.

След като през 2012 г. училището ни пое шефство над 12 възпоменателни табели (т.нар. препъникамъни[1]), при проучванията открихме зад един от тези знаци историята на Сузи. Беше чудо. Държахме в ръцете си една невероятна история на малко семейство, което оцелява от Холокоста благодарение на помощта на други хора. Подарък, в който имаше толкова много смисъл. Обаче материалите, които открихме, бяха трудно разбираеми документи, откъслечни текстове, написани за властите. Бащата на Сузи сам е бил учител и по-късно директор на едно училище в Берлин. През целия си живот той се бори децата да научат за това време, за да не се повтори никога повече нещо подобно. От него е останало обширно свидетелство за бягството. По-късно заедно с децата превърнах това свидетелство в комикс. Тази медия прави достъпа много по-бърз и лесно разбираем, подобно на превод. Езикът на образите предава допълнителни емоции и онагледява много добре какво чувства и преживява Сузи. 

Като педагози търсехме подходяща медия, чрез която да предадем темата деликатно и за възможно най-кратко време. Наистина има много истории, книги, игрални и документални филми, но за всичко това беше нужно дълго време за пресъздаване и обяснение. Тук ми хрумна идеята сама да създам медия, но трябваше да бъде нещо повече от книга, която просто предава знания, тя трябваше да отведе деца и възрастни на тайнствено пътуване, което стига до сърцата.

„Сузи“ трябваше да бъде не просто поредната история за Холокоста, а по-скоро медия за универсални послания, които са важни тук и сега. Послания за човечност, любов към ближния, емпатия, но и да обясни нашите съблазни, нашите страхове и човешки механизми. Една учителка веднъж каза: „Сузи отваря душата, ако успеем да стигнем до сърцата с тази тема, повече няма да има войни.

 

© Raphael Krämer

 

За каква възраст е предназначена книгата?

Много училища използват книгата в шести клас, тъй като тогава умението за четене с разбиране е най-добро и в часовете по немски и по история могат широко да се използват дневници, информационни папки и работни тетрадки.

Но книгата е подходяща и за деца от 10-годишна възраст нататък. В Берлин много учители започват да работят по тази тема от четвърти клас, тъй като в учебната програма са включени войната и разделянето на Германия от Берлинската стена, а „Сузи“ дава възможност за емоционално и социално учене. Това е фазата от развитието, когато децата започват да осъзнават изключването и тормоза. Можем да защитим децата, като изграждаме чувствителност в тях към подобни истории, за да израснат състрадателни и толерантни хора.

Запознаването с такива истории винаги ни кара да се обърнем към самите нас и към влиянието, което оказват нашите собствени постъпки. Тук става въпрос и за откриване на вярата в собствените възможности. Чрез историята на Сузи децата могат да открият самите себе си и да осъзнаят, че постъпките им винаги имат значение и са важни. Лесно е да откриете доброто и злото в една история, но прехвърлянето им към собствения свят трябва да покаже, че самите ние постъпваме добре или зле и решаваме кои сме.

„Сам можеш да правиш добро“ и „Може би ще бъдеш щастлив, ако направиш другите щастливи“. Тези прозрения трябва да бъдат развити и да се покажат начини как можем да направим света по-добро място. 

Какво могат да разберат децата на тази възраст за националсоциализма?

Темата е голяма и трудна дори за нас, възрастните. Тя изисква внимателни и съобразени с детската възраст подходи, които са начални и улавят въпросите и емоциите на децата. Не всичко се разбира веднага и със сигурност не в пълна степен, но това е едно начало, то повишава чувствителността към всички тези теми, за които те трябва да знаят. Ученето като цяло, независимо от темата, винаги е процес и път, който трябва да извървите, за да разбирате по-късно повече. И е важно да започнем много рано, защото лесно достигаме до децата в тази възраст и можем да повлияем на поведението им.

Доказано е, че децата в началното училище имат особено чувство за справедливост или равенство. Политическите нагласи и модели на поведение започват да се формират и затвърждават още в ранна детска възраст.

Книгата е комикс, но съдържа исторически факти. Как успяхте да свържете художествената измислица с фактите?

Стана някак от само себе си. Трябваше максимално да се доближим до емоциите и събитията от онова време, да можем да се пренесем в преживяното от Сузи. Похватът с говорещата къща ни даде възможност да се обърнем назад от днешна гледна точка. Така къщата се превърна в мъдър посредник, който пренася исторически факти и ценности. В онези части от комикса, в които давам дума на героите, успях да покажа отблизо историята на Сузи и да вдъхна живот на персонажите. С този художествен похват създадох медия, която от една страна, дава историческа информация, ала същевременно много емоционално разказва тайнствената история на Сузи.

 

 

 

Комиксът е последван от театрална пиеса и филм, по-късно от изложба. Всички те по ваша инициатива ли се осъществиха?

Да, всичко това възникна по моя инициатива. Мечтата ми беше и все още е да създам къща, в която да може наистина да се влезе и да се направи пътуване във времето през много стаи. С тази мечта почуках на много врати и продължих, направих театралната пиеса и филмовите откъси, за да постигна още по-пълно преживяване.

Пиесата включваше костюми, декори, музика, филмови откъси и се превърна в мултимедийно преживяване. В публиката имаше политици, които останаха възхитени и продължиха да подкрепят проекта. Така се стигна до първата голяма изложба във Вила Опенхаймер[2], която позволи графичната новела да се превърне в разходка в пространството. Успехът доведе до разширяване на изложбата и беше създадена нова, по-голяма в Музея „Алиса“[3] в Берлин. Сега тя е номинирана за една награда. 

Какво искахте да кажете на децата с всичко това?

По същество книгата трябваше да бъде послание за човечност. Децата трябва да се научат да живеят в един по-добър свят. Да осъзнаят, че сами могат да донесат добро на света. Да постъпват хуманно в големите и малките дела. И не трябва никого да изключват.

Имахме много хубави преживявания по време на работата с децата, които показаха, че тези неща стигат до тяхното съзнание. За една сцена във филма например исках да подредя децата по определен начин. Едно момче, което трябваше да се премести, каза възмутено: „Не, не искам да стоя до тая“. В стаята настъпи тишина и едно дете от групата каза: „Сега си толкова лош, колкото и онези със Сузи. Няма значение до кого стоиш. Всеки е добър“.

Каква беше обществената реакция след публикуването на книгата и след другите проекти?

Трябва да си призная, че се страхувах, защото тази тема е много чувствителна особено в Германия. Затова трябваше да проведа много разговори с издателството, отчасти и защото бях избрала необичайна стилистична смесица и бях включила модерни елементи от попкултурата. По-специално страницата със супергероя, който държи в ръка шоколадово блокче, беше преценена като твърде провокативна. Но той работи идеално при децата като пример за съблазняване (тук в книгата чрез рекламата се обяснява въздействието на нацистката пропаганда, б.пр.). Те биха могли да се разпознаят в това, когато в супермаркета посегнат към опаковката със супергероя. Това са мостове, по които стигаме до младите поколения.

Някои историци критикуваха и свързването на темата за изключването и тормоза със съдбата на евреите, както и оформлението като графична новела. Но за нас е важно да се извличат поуки от разказаното и те да се свързват с детския свят. Не да открия още една еврейска история в търсене на исторически документи, които да бъдат изложени зад прашни витрини. По-скоро става въпрос за нейното значение за нас, тук и сега. Това развълнува читателите и колкото и да е странно, книгата и по-късно изложбата имаха силен отклик сред големи и малки. До мен стигнаха много писма и съчинения, защото по тази тема пазарът не предлагаше достатъчно материали за началните училища, а „Сузи“ е особено подходяща като ярка история с положителен край. Училища, институции и университети все още организират четения, семинари и проекти за Сузи, а книгата се изучава в часовете. И пиесата имаше огромен успех. Дори догодина един берлински куклен театър ще направи постановка по „Сузи“ и ще я включи в програмата си.

 

 

 

Достатъчно ли се говори за националсоциализма в немските училища? Как се преподава темата?

В Германия всъщност темата започва да се разглежда в по-горните класове. Според мен твърде късно – защото социалното формиране и изолацията като поведение вече започват много рано. Светът все повече се обединява в глобален мащаб, религиите и културите се срещат, многообразието и другостта са наше всекидневие. Непрекъснато възникват конфликти, които, както в малък, така и в голям мащаб, ясно показват колко е важно осъзнаването да започне много рано, за да съществуваме съвместно в мир.

В Берлин темата е включена в учебната програма за четвърти клас. Тук се споменава съвсем накратко. Въпреки това, както казах, някои учители работят с книги в часовете по немски. Така е и в шести клас, когато темата се засяга по-подробно. В Берлин има три важни музея и много места на паметта. Това е страхотно и много училища се възползват. Въпреки това конкретните учебни материали, работни листи и методически помагала са рядкост, а училищата се нуждаят от тях. Това доведе до създаване на голяма колекция от книги, която би могла да се използва в училищата.

Говорите ли с децата за актуални антисемитски прояви?

В нашето училище 9 ноември[4] се отбелязва с възпоменателна церемония пред паметните плочи. В седмиците преди нея класовете работят по проекти. Всички познават Сузи. Въпреки това и тук се срещат много култури, религии, семейни връзки и случващото се в света засяга децата по много различни начини. Децата търсят ясни отговори и искат справедливост, но някои събития не е толкова лесно да бъдат обяснени. Невинаги е черно и бяло като в приказките. Но трябва да е ясно, че омразата, насилието, войната и потисничеството не са решение. Трябва да намерим мирен начин. Трябва да се научим да споделяме, да помагаме, да говорим, да се изслушваме, да намираме общи решения заедно, защото всички сме едно цяло. 

Имате ли вече и други издадени книги?

Не, „Сузи, внучката от къщата на №4“ е единствената ми книга. Никога не съм искала да пиша книги. Беше нещо особено и се случи от само себе си. Тази неповторима история и днешният ни свят – за мен беше ясно, че това е нещо повече от книга.

 

 

[1] Възпоменателни табели от месинг с имената на евреи, които са преследвани, убити, депортирани или са се самоубили по времето на националсоциализма. Първата е поставена на тротоара в Берлин през 1992 г. от художника Гюнтер Демниг, б.пр.
[2] Вила Опенхаймер в берлинския район Шарлотенбург днес е музей, посветен на историята на тази част от града, б.пр.
[3] Детски музей, наречен на Алиса от Страната на чудесата, в Берлин, б.пр.
[4] В нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. – т.нар. Кристална нощ, в Третия райх са извършени погроми срещу евреите, б.пр.