Румен Стоянов завършва испанска филология в Хаванския университет. От 1969 г. преподава в СУ „Климент Охридски“. Той е поет, писател, преводач, бивш дипломат. Първият му превод е отпечатан през 1963 г. Автор е на 22 книги, 5 от тях в чужбина. Още повече са преведените от него произведения (от испански, португалски на български и обратно), между тях – от испански на Габриел Гарсия Маркес („Сто години самота“), на Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер. Десет години е културно и пресаташе в Бразилия.
Преподава български език (1983–1988) в Мексиканския национален автономен университет. По случай 500-годишнината на Бразилия е отличен с ордена Рио Бранко, офицерска степен (2000 г.). Румен Стоянов е единственият българин, почетен доктор в Латинска Америка (Университет на гр. Бразилия, 2012 г.). Последните му книги са „Из говора на село Драганово“ (2018), „Ръкомахайки“ (2021), „Борба за език“ (2021) и др. Румен Стоянов е носител на Националната награда Д-р Иван Богоров за 2021 г.
Г-н Стоянов, според австрийския професор Ото Кронщайнер българският език е един от най-богатите и най-интересните езици. Доколко вие като радетел за чистотата на родния език сте убеден в това?
Да, на австрийския професор Ото Кронщайнер дължим изключително високото признание за езика, нам насущний. Аз нямам неговите широки професионални знания, та въз основа на тях да стигна до такава преценка, но тя ми носи радост, упование, защото ученият не е българин, тоест няма предопределен интерес да тегли чергата към нас, мнението му изхожда от искрена убеденост. По тая причина следва да бъде много известно сред нас, че да укрепва, подсилва националното ни самочувствие, а уви, не е така. За да извършим полезна промяна, трябва няколкото думи на инородния мъж да залегнат в нашите учебници по български език, литература, също и осведомителните средства да ги разпространяват, пък не вършим ни едното, ни другото, предпочитаме да се тюхкаме за какво ли не, защото е най-лесно. Представяте ли си, ако думите Кронщайнерови се отнасяха за сръбската реч, нямаше да остане глух, който да ги не чуе, и сляп, който да не ги прочете.
Запазил ли е езикът ни своята целокупност?
В Института за български език са съхранени над 5 000 000 словооблици. Ако това изумително количество не е пренеоборимо доказателство за богатство, що е? Английският е рóден и официален език на стотици милиони люде. Я разделете думите му на тия човеци, сторете същото с нашия и носителите му, па да видим на калпак кому колко се пада. Що се отнася до това, че езикът ни е от най-интересните, липсата на място не позволява да се разпростра, само ще упомена, че глаголните времена в руски са три, минало, сегашно, бъдеще, а нашите девет, без да броим преизказността. В своя изумителен развой българският е и падежен (склонитбен), и безпадежен (безсклонитбен), запазвайки целокупност, единствен той сред всички славянски езици става такъв. Обичайното обяснение гласи, че изменението настъпило ради балканската ни, полуостровна локация, но защо тя при същите географически условия не засяга сръбския?
Вие сте и застъпник на безсловесния народен говор. Доста съвременни автори се опитват да ни вменят, че жестикулирането е израз на ниска култура. С какво точно успя да ви вдъхнови бразилския фолклорист Луиш да Камара Кашкудо?
Знаменитият бразилски антрополог, фолклорист и т.н. Луиш да Камара Кашкудо (1898–1986) е написал повече от 170 книги, в които задълбочено, многообхватно и обичливо проучва духовността на своя народ. Една от тях е „История на нашите жестове“ (1933). Купих, прочетох я и с болка се запитах: как е възможно да нямаме изследване върху жестовете, които използваме, защо, нима те не произтичат от нашите душа и ум. И воден от бразилския пример, събрах над 300 български жеста в книга с наслов „Ръкомахайки“ (2021). Те съставят част от нашата изказност, чрез тях изразяваме чувства (хумор, гняв, благодарност, проклятие и т.н.), мисловни послания, общуваме и няма защо да изпитваме срам от наличието им, обратно, трябва да милеем за тях, понеже са дял от всебългарщината. Някои тъдявашници/тукашняци се срамуват от жестикулиране, имат го за простеене, не смислят, че и навуща, сукмани, шевици също са дело на простолюдието, та все едно пред разкошните ни одежди гнусливо да бърчиш нос.
Като познавач на чуждоезичната литература как определятенивото на съвременната ни българска литература?
Не съм в състояние, поради липса на време, да следя хода на съвременната ни повествователност и ще се въздържа да отговоря. Пó ми е достъпна поезията и мога да кажа, че днес в нея има небивало изобилие от пишещи, както мъже, така и жени, особено последните. Количественият скок е наистина забележителен, обаче не по-малко учудва и възрастовият обхват: стихотворстват от деца в началното училище до люде, прехвърлили деветдесетака. (Предполагам, че сходно е положението и с белетристите, макар че разказвачеството, в отличие спрямо най-изящната словесност, изисква много повече познания извън преживяванията на самия автор.) Една от особеностите на демокрацията ни е впечатляващият брой хора, създаващи художествена книжовност. Често срещано оплакване гласи: младите не четат. Вярно, ала никога между тях не е имало повече пишещи, обособиха се едновременно двете разслоения: нечетящи и пишещи. Вторите, повече или по-малко, съзнавайки го, намират в словесността противоотрова срещу опошляващата потребителщина. Десетки, десетки младоци, някои широко известни в тесни кръгове, създават хубави, интересни, читави, силни стихотворби. Мисля, че равнището на днешната българска поезия като цяло е високо.
Вие сте и религиозен човек. Кой пръв ви привлече към духовността?
Бях ученик в прогимназията на моето родно село Драганово и неграмотната ми баба по майка, Стояна, ме заведе на великденско нощно богослужение в горната църква „Свети пророк Илия“. Помня хубавата, китна пролетна обстановка, множеството хора, обиколката край храма, на връщане у дома носех запалена свещ. На другия ден неколцината, черкували се, бяхме наказани да стоим прави до училищния вход, та излизащите след края на занятията, да видят малолетните престъпници. Бяха петдесетте години на ХХ век. Този спомен е най-ранният относно православието, оцелял в рехавата ми памет. Нямах откровения, съновидения, станах упражняващ вярата без никакви особени събития. От доста години чета православна книжнина, постя в сряда и петък, карам Великденски, Петрови, Богородични, Коледни пости, вземам свето причастие, гледам да живея според повелите на православието, което не е свещица от време на време да палнеш, а всеобхватен начин на живот. А на безписмовната ми баба съм много по-благодарен, отколкото ако ми бе пяла песни и разправяла приказки. Каквито и да сме по вероизповедание, трябва отлично да знаем и уважително да помним, че по милост Божия три неща са ни увардили като народ през едва полухилядолетното турско владичество: православие, език, народотворчество.
„Религията облагородява любовта“, уверява ни френският кинорежисьор Ерик Ромер. Засилен ли е атеизмът у нас?
Уви, за срам, жал, печал, вярно е: по настоящем у нас битува засилено безбожие. Но трябва да кажа, че то не ни сполетя от само себе си, а е сборно и зловредно последие от лични и обществени причини. Аз не случайно турям на първо място лични: преди обичливо, тревожно да умуваме, бездействайки, какво да се прави с оглед положителна промяна, нужно е най-напред всеки да запита собствената си особа аз черкувам ли се, и то как: редовно, често, чат-пат, никога. И съобразно отговора следва искрено да реши какво той да прави, ако иска да подкрепи родното православие, на което всички, независимо от вероизповедание или безразличие, сме задължени ради оцеляването ни като народ български.
Преодолимо ли е?
Преодолимо е безбожничеството, неслучайно се казва, лекарю, излекувай се сам, а и делото на давещия се е в неговите ръце. Чувствително ще го намалим, ако с желание подхванем тази работа, а не чакаме друг да ни я свърши вместо нас.