За Фернанду Песоа чух за първи път от Георги Мицков, неговия почитател и пръв преводач на български (не само това, в своя редакционна бележка Анна Златкова посочва: „Георги Мицков е първооткривател на Фернанду Песоа не само за мащабите на България. Неговите преводи на български изпревариха преводите на Песоа в другите страни от бившия социалистически лагер и в повечето западноевропейски страни”).
Беше някъде към позалязващите 90 години на ХХ век. Случи се на „Раковски” 134, където се намираше редакцията на „Литературен вестник” в една мъничка стаичка, милостиво отпусната от могъщия тогава СДС. Той си живееше в Сливница и периодично идваше в София, аз си живеех в Бургас и спорадично се мярках в столицата. И така двамата – засичайки се пред редакцията, нещо чакайки, и той започна да ми говори за Фернанду Песоа. В черно на цвят, но доста поизбеляло вълнено палто, той ми говореше страстно, развълнувано, разпалено – Георги Мицков имаше тази способност да се увлича устремно, когато нещо дълбоко го засягаше. А Песоа го засягаше дълбоко: по разбираеми причини хетеронимният португалец му се привиждаше успореден на него, полуанонимния българин, лежал в лагер и със забрана да живее в София.
Слушах го зяпнал, а той ми отваряше хоризонти, за които не бях и подозирал. Вярно, по онова време вече се беше появила знаменитата „Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения” (1995), в която Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов виртуозно жонглираха с жанрове и стилове – нещо като литературна хетеротопия, бълбукаща от хрумки, иновации, пародии и гротески; бяха излезли и първите преводи на Мишел Фуко, така че идеята за хетеронимността не ми беше съвсем непозната. Даже – дано не греша, но разговорът за Песоа тръгна тъкмо от „Българска христоматия”: Георги Мицков ми заобяснява как един човек може просто да бъде много всъщност човеци и че този сборник по някакъв начин би могъл и така да се прочете – четворката като хетеронимен квартет на българския език.
Или, както по подобен начин пише за своя герой: „Както в поезията, така и в прозата си Песоа изповядва, че неговата родина е португалският език”. Малко по-късно разбрах откъде тази страст и този плам: през 1997 г. издателство „Кибеа” извади „Книга на безпокойството. Изповедта на един поет” на Фернанду Песоа в превод на Добринка Кирчева и с предговор от Георги Мицков. И нямайте изобщо съмнение, книгата веднага си я купих…Не си спомням дали точно Георги Мицков или просто под неговото благотворно въздействие, активирало любопитната ми мисъл, но по едно време си дадох сметка, че може би едни от най-големите имена на световната литература – имена, задали пътеводните жалони на развитието ѝ, всъщност са работели като дребни чиновници и едва ли някой е подозирал за литературните им занимания (а ако е подозирал, едва ли си е представял, че така ярко ще греят в бъдещето).
Константинос Кавафис (1863–1933) си изкарва прехраната като служещ в британската управа на Египет в Министерството на обществените строежи, а поезията си споделя по кръчми и таверни, където е много съмнително дали е намирал благожелателна публика. Франц Кафка (1883–1924) е застраховател, на когото често му се е налагало да прави професионални описания за изгубен крайник или пръсти. Фернанду Песоа (1888–1935) пък е преводач от английски на търговска кореспонденция; в „Книга на безпокойството” той често, твърде често споменава тегобите на чиновническия си занаят. Да не забравяме, че и Т. С.
Елиът е работел като банков чиновник, но той все пак достига до полагащите му се обществено признание и литературна слава. Докато в българския културен ареал по онова време трудно може да открием подобни фигури: имам предвид творчески личности, които в очите на съвременниците си са повече „бюрократи”, отколкото автори. Донякъде сме в правото си да се хванем за Константин Величков (1855–1907) – висш чиновник, няколко пъти министър, дипломат, но при него онова, което бихме могли да назовем „писане за чекмеджето” (в случая с Фернанду Песоа – „писане за сандъка”), няма да открием. Същото е и с Г. П. Стаматов (1869–1942), служил като съдия в Кюстендил, Трън и София, известен обаче повече като автор на къси разкази, отколкото като държавен чиновник.
Това, изглежда, е характерно за една по-млада литература, каквато е българската: тя има нужда от утвърждаване на писмото, не от самотата му на автономен и самодостатъчен си модернистко-поетичен проект; затова и ѝ е трудно да си позволи смирената анонимност на Песоа, на Кафавис, на Кафка… Така е и с псевдонимите, толкова обичани от българските автори и толкова нескрити за приятели и почитатели. Дори Христо Смирненски – този може би най-голям любител на псевдонимите в българската литература (ние, прочее, и под псевдоним го знаем), използвал някъде над двайсетина за изданията, в които публикува (естествено, Смирненски, но още Ведбал, Орезам, Южен Северняк, Кямил Ефенди, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Яким Егейски, Християн Снежни, Гаврош, Лорд Вилмон, Лорд Джеймс Шокинг), си е бил познат като Христо Измирлиев, брат на Тома Измирлиев (и с други още братя), родом от Кукуш.
Ако търсим български аналог на Фернанду Песоа, ще го намерим не при поетите и писателите, а при революционерите и то само при един от тях – Васил Левски. Дякона е също толкова хетеронимен, колкото и португалеца, но със съвсем друга цел, разбира се: ако Песоа не е могъл да събере под собственото си име творческата лавина, която е напирала и го е помитала отвътре, то Апостола на свободата с множеството си имена е устоявал на напиращата да го хване и помете османска полиция; тоест външна е причината. Левски е хетеронимен по властова принуда, докато Песоа – от поетическа невъзможност:
… Един ден – беше 8 март 1914 г., застанах до един сравнително висок шкаф, взех лист хартия и започнах да пиша прав, както пиша винаги, когато мога. Написах повече от 30 поеми една след друга в нещо като екстаз, чиято природа няма да мога да определя. Бе триумфалният ден на моя живот и никога няма да изпитам нищо подобно. Започнах с „Пазач на стада”. Това, което се случи, е, че у мен се появи някой, на когото веднага дадох името Алберто Каейро. Извинете ме за абсурдния израз: този, който се появи у мен, бе моят учител. […] Бързо взех друг лист хартия и веднага написах шестте поеми, от които се състои „Кос дъжд” на Фернанду Песоа. Бе завръщането на Фернанду Песоа-Алберто Каейро при самия Фернанду Песоа, или по-скоро беше реакцията на Фернанду Песоа срещу своето не-съществуване като Алберто Каейро. Щом се появи Алберто Каейро, аз веднага се опитах инстинктивно и подсъзнателно да намеря негови ученици. Изтръгнах от фалшивото му езичество скрития в мен Рикардо Рейш, открих името му и го кръстих, защото в онзи момент вече го виждах. Внезапно и в посока, противоположна на Рикардо Рейш, нахлу у мен един нов индивид. Изведнъж на пишещата машина – без прекъсване и поправки, изникна „Триумфална ода” на Алваро де Кампуш. […] Създадох така една несъществуваща група. Излях всичко в реални форми. Степенувах влияния, познах приятелствата, чух вътре в мен споровете, различията в критериите и във всичко това, струва ми се, че бях аз онзи, който вземаше най-малко участие. Изглежда, че всичко се случи независимо от мен. И като че ли така и продължава да бъде. Ако някой би могъл да публикува естетическите спорове между Рикардо Рейш и Алваро ди Кампуш, ще види колко те са различни и как аз не съм нищо в тази област.
Обемният цитат е от студията на Калин Коев, предхождаща неговите преводи на Фернанду Песоа, публикувани през 2022 г. от „Кибеа”. Заедно с това издателството извади второ издание на „Книга на безпокойството”, този път с твърди корици – доста по-луксозно. И в надпревара с издателство „Кръг”, което също публикува „Безпокойството”. Изглежда интересът към Фернанду Песоа в българското литературно пространство не е заглъхнал от времето, когато през 90-те за него ми говореше Георги Мицков, а днес даже някак се е възобновил, реактивирал се. Владимир Сабоурин в литературната анкета пред Боряна Владимирова „Океана и брега който е умирането” говори много за Песоа, за влиянието, което му е оказал. Прочее, не толкова за Песоа, колкото за Алваро де Кампуш, който е, по думите на Калин Коев: „[…] Дионисиевския пир на една уголемена мъжественост, агресивна, доминираща…” Тази възродена симпатия може да обясним (хипотетично, разбира се) със способността на Фернанду Песоа в едно никакво време – безнадеждно, безсъдържателно, да открива смисъла не извън, а вътре в себе си. И то такъв многопосочен смисъл, толкова разнообразен и преоизобилен, че не е възможно да се побере в една личност, нужни са мнозина: „Господи, Боже мой, кого наблюдавам? Колцина съм? Кой е аз? Какъв е този промеждутък между мен и мен?”. Безпокойствията на Песоа са ни превърнали в негови поклонници завинаги.
Защото ние самите сме също безпокойници. Като Песоа… И като Георги Мицков…
